Коментари

Метафора? Митология?…. Не. Престъпление. Геноцид

Метафора? Митология?…. Не. Престъпление. Геноцид

Шипка618x346

3 март 1878-а. Сан Стефано.
„Ръми дъжд. Тълпата е възбудена до краен предел. Към 5 1/2 човешкият мравуняк се раздвижва. Задава се каляска с два коня. В каляската е граф Игнатиев, който държи текста на мирния договор. Каляската е ескортирана от двама казаци на коне и двама конници с фесове – адютантите на Сафет паша. Генералът подава на Великия княз текста на мирния договор и  рапортува с радостен глас и сияещо лице: „Имам чест да поздравя Ваше Височество с подписването на мира“. Гръмко „ура“ оглася околностите. Великият княз Николай преминава в тръс с коня си пред редиците на строените войски, спира по средата, издига двете си ръце и се провиква със силен глас: „Момци мои, мирът е подписан! Ние смазахме турците!“ От всички гърди се изтръгва гръмовно „ура“…“
Това пише Жорж Ардуан с псевдоним Дик дьо Лонле – френски журналист, писател, художник и доброволец, преминал с руските войски от Плоещ, където Самарското знаме е връчено на българските опълченци, през Дунава и Свищов, Плевен и Шипка, Пловдив и Одрин, до Сан Стефано. Неговите гравюри в „Le Monde Ilustre“ и „La Moniteur universel“ вдъхновяват две от най-известните платна, посветени на боевете при Шипка – на Димитър Гюдженов и Алексей Попов.
3 март 1878-а.
Това е краят на един океан унижения, кръв, смърт и гибел.
Краят на 5 века „мъки и гнусотии, най-противни на човечеството и свободата на съвестта“; на „гнусавото, невярно и безчеловечно тиранство“; на „всекидневните ни убийства, потурчвания на невръстните ни грабнати деца, обезчестяването на девойките и на жените ни“; краят на робството, това „гнило и варварско“, „беззаконно и проклето зрелище“, което стои пред очите на „уж свободолюбивите г-да европейци“, но „на нашият предрезнал глас – никакъв отзив“. Така Левски описва милото и любезно „присъствие“.
3 март 1878-а.
Краят на този „страшен хомот, гъбясал от векове и запрегнат с ятаган“; на „дивият, варварският и безчовечният турски ярем“; на тези „вериги, ръждясали от кръв и сълзи; вериги, в кои са заковани ръце и нозе, ум и воля“; на „страшното варварство“, на „държавното зверство“ на една империя, където „се подиграват с имотът ти, с животът ти, с трудът ти, с децата ти и с най-свещените предмети на твоето човеческо съществование“, където българинът „е роб, и роб безусловен“; краят на „това нечуто в Европа робство“, което „цивилизованите европейски вълци“ защитават с „харемна дипломация“ заради „политическия си кеф“. Така Ботев „възпява“ благотворното „съжителство“.
Няма турско робство. Има идилия. Моми и момци посрещат с хляб и сол поробителите и бързат да надянат фереджета и чалми. Девойките припкат към харемите с песен, мъжките деца рипат из ръцете на майките си и право в еничарския корпус… 500 години – сладостен рахатлък, духовен и всякакъв напредък, гарантирани от една човеколюбива империя, към която сме се присъединили, може би и прошение до султана сме написали, коленопреклонно – да ни приемат, да ни интегрират (след изпълнение на някои цивилизационни изисквания), че да станем достойни поданици на падишаха, сущи османлии, и да се вчислим в „Златния век на Балканите“, понеже още тогава сме прозрели бъдните стратегически дълбини на неоосманския проект… Една идилия, брутално съсечена от имперския руски ботуш…
Няма турско робство. Робството е метафора, стилистична фигура, измислена от превъзбудени възрожденци, от путинисти, рубладжии и петоколонници с възпалени, промити мозъци.
Така ли?!
Кое точно е метафора?

hqdefault
Че в първите десетилетия на робството 2/3 от българите са посечени, потурчени, продадени по робските пазарища, и сме останали около 700 хиляди (колкото Варна и Пловдив днес)? Че през първите 400 години (как звучи  – „първите 400 години“!) тук е мрак, съвършен, безчовечен, непрогледен мрак; българинът е заличен като личност, като човешко същество, смазан, стъпкан, натъпкан в землянки, безсловесен, безправен, безгласен, безпаметен? Че българската земя е опустошена, българската държава – изчегъртана от картата на света? Че църквите са разрушени, осквернени, обърнати на джамии? Че православният българин е хвърлен в ръцете на фанариотите, та да е робството двойно? Че всичко българско е собственост на султана – високите сини планини, реките и златните долини, и небето от коприна, и всяка птичка, мравка, житно зърно, и всеки българин, чийто живот „не струва колкото едно кучешко лайно“? Че на българите е забранено да яздят кон, да се усмихват, да ходят с вдигната глава; че „трябва да носят дрехи, които да показват тяхната немощ и мизерия“? Че всеки правоверен може да поругае, пороби и заколи всеки гяурин ей тъй, за кефа си? Че от 1344 г. до началото на 1878 г. кланетата на българи не спират, защото „тяхната кръв е без стойност“; и ако само да ги маркирам, вестникът ще прелее? Че поради туй блаженство сме вдигали бунтове и въстания на всеки 10-12 години (средно)? Че българинът плаща безумни данъци, около 40 – за всичко, и главно за това, че го има? Че най-страшен, чудовищен, е кръвният данък, девширме? Че девширме означава „събиране на цветен нектар от пчелите“? Че така турците „събирали цветния нектар“ на българската нация – грабвали най-красивите, най-здравите, най-силните български момчета и ги превръщали в еничари? Че през еничарския корпус са минали между 2 и 4 милиона български момчета?! А колко са завлечените български момичета? Не знаем.
Метафора?
Митология?
Фантасмагория?
Присъствие?
Съжителство?
Благоденствие?
Идилия?
Не. Престъпление. Геноцид. Комплексираните любителите на идиличното съжителство да се справят с определението на геноцида като най-тежко престъпление срещу човечеството. Конвенцията на ООН от 1948 г. е 4 странички.
Робството е метафора, Руско-турската освободителна война е агресия, Освобождението на България е окупация, 3 март е злощастие, съветско-руски празник, черна дата в нашата история, прелюдия към най-черната дата – 9 септември… 25 години истеричен хленч – хленч русофобски, антибългарски, неоосманистки.
Но щом няма робство, за какво се е надовлякла тука Русия? От какво ни е освободила? От какво ни е спасила? От една метафора?
От Ада ни е изтръгнала Русия.
За да възкръснем. Като държава, като народ, като нация.
За нас, заради нас, заради православния български народ загинаха точно 109 498 руски войници, офицери, лекари, медицински сестри, санитари. По 365 на ден. Мужици, студенти, дворяни, солдати, графини…
Шапки долу!
Честито Възкресение!
На многая и благая лета!

Русия!
Иван Вазов

I

Бях малък аз, но още помня:
във стаята ни бедна, скромна
висеше образ завехтел
до божата света икона.
Над него имаше корона,
под него пък – двуглав орел.
И често майка ми тогази
ме вдигаше да видя ази
отблизо тоз лик свят и стар
и нежно думаше ми: „Чадо,
целуни тоя хубав дядо,
целуни българския цар!“
И оттогаз го аз обикнах.
Кога на възраст попристигнах,
от моя тейко аз узнах,
че руский цар родей се с нази,
че турците той гони, мрази,
че той ще ни спаси от тях.
Кога ни псуваше тиранът,
„Московци“ – викаше ни с гняв.
Разбрах, че тейко беше прав.
И вярвах, че да ни отбранят,
ще хвъркнат бърже къмто нас,
все колчем плачехме със глас.

II

И тъй отрано с таз идея,
с таз вяра хванах да живея.
И чакам аз, за мъст готов,
и целият народ ми чака,
кога в теглото и във мрака
да чуем руский силен зов.

И чакаме… тъй както роба
на мъка си последний час,
тъй както Лазар чака в гроба
да чуй гласа на своя спас!

Навред, де чуват се въздишки,
де сълзи ронят се вдовишки,
де тежки железа дрънчат
и дето кървите течат,
и дето има мъченици,
и обезчестени девици,
и бедни, голи сироти,
и окървавени бащи,
и черкви, села развалени,
и пълни с кокали полени –
при Тунджа, Тимок и при Вит;
вред, дето робът жаловит
към север горестно поглежда,
вред, дето грей една надежда,
вред, дето пълно е с тъга,
навред, по всичка България,
една се дума чуй сега,
един стон, един глас: Русия!

III

Русия! Колко ни плени
туй име свято, родно, мило!
То в мрака бива нам светило,
надежда – в нашите злини!

То спомня ни, че ний кога сме
забравени от целий свет,
любов, що никога не гасне,
за нази бди с най-сладък свет.

Русия! Таз земя велика
по шир, по брой, по сила! Тя
с небето има си прилика
и само с руската душа!

Там, там молбите ни се чуват
и в днешния печален час
сърца все братски се вълнуват
осемдесет милйона с нас!

IV

О, скоро нам ще се протегне
могъща, силна, братска длан
и кръв поганска пак ще текне,
и пак ще гръмне стар Балкан!
Че царят волята си ясно
яви в свещената Москва
и през уста му едногласно
Русия цяла хортува:
„Решил съм, каже, да избавя
от робство братята ни днес.
Това дългът ми повелява,
това го иска руска чест.
Ще гледам с мирен начин ази
да стигна таз свещена цел,
но не сполуча ли – тогази
ще вдигна руският орел.

В такъва случай се надея,
че всяк от вас ще бъде пръв
за таз великата идея
да жертвува имот и кръв!“
И от далечната Камчатка,
дори до финските моря
една светкавица засвятка,
един разчу се вик: „Урра!“

V

О, здравствуй ти, Русийо мощна,
света трепна от твоя глас,
скокни, царице полунощна,
зовем те ний, ела при нас!
България сега те вика.
Часът настана: твой завет
и твойта мисия велика
да ги изпълниш в тоя свет!

Затуй си ти прочута, славна
и друга нямаш с тебе равна;
затуй обхващаш полусвет –
царства, народи, океани –
и нямаш изглед, край и чет;
затуй те бог до днес отбрани
от толкова беди, душмани;
затуй можа да съкрушиш
Мамая-хан и Бонапарта,
затуй врага си ти страшиш,
кога те гледа и на карта,
затуй зовеш се ти Света,
затуй те любим кат баща
и чакаме като Месия:

Затуй си ти Русия!
22 ноември 1876 г.

ВЕЛИСЛАВА ДЪРЕВА

Дума

*Заглавието е на ОNOVINI

Коментари

More in Коментари

събев

Бившият министър на „Промяната“ Николай Събев: ПП-ДБ е средство за удоволствие на сексуален доминант

март 27, 2024
sivilov

Ал. Сивилов: „Терористичният акт е организиран от хора, които не искат войната да спре“. И каза кой има най-голяма полза

март 23, 2024
960x540

Хора без чест и достойнство ни разиграват и мислят, че им вярваме

март 19, 2024
мигри

Трябват масови протести, защото утре, за което някои хора от години предупреждавахме, вече е днес…

март 10, 2024
волгинphpuekalp_800x

Урсула и урсулите с кожата си усещат, че краят на клиширания ЕС наближава

март 7, 2024
ирини

Дъщеря съм на човек, който на 17 години хваща пушка, за да се бори срещу неофашистката хунта в Родината си

март 6, 2024