Мислете за Гаврош!

Тези дни се уверих на място, че в Западна Европа доста добре върви бизнесът със стоки за дома втора употреба. Явно маса народ, добрал се до обетованата земя, събира покъщнина за новия си живот. Купуват се тенджери, тигани, вилици, лъжици и всичко, което що-годе може да даде началото на някакво домакинство. Тъжна е тази картинка на изкоренените от отечеството си хора, но новите клиенти на предприемчивите местни вехтошари съвсем на са унили.

Дори забелязвам някаква приятна възбуда, може би и радост, че не са сред ония в палатките в Турция, Гърция или Македония, да не говорим за несретниците в люшкащите се лодки по ледените води на Егейско море. Не знам какво таят в душите си пришълците. Но, изглежда, чувството, че са „от другата страна“, е по-приятно от неизвестността.

Те не мислят за тревогите, за нарастващия страх на европейците от масовото преселение, за дестабилизирането на и без друго крехката политическа конструкция на Стария континент, за възраждащата се ксенофобия и появилия се рефлекс за затваряне в националните граници. За тях най-важно е да са по-далеч от опасността и да потърсят спасение за себе си и своите деца. Напълно разбираема е като цяло тази своеобразна първосигналност. Но като че ли и мащабите на мигрантската вълна сериозно респектираха Европа и задействаха закономерния й рефлекс за защита на вече постигнатото. Включително и на свободите й, но и на отношението на толерантност и хуманизъм.

Твърде неприятните процеси напоследък с мигрантската криза дават поводи за много размисли, пък и на въпроси с доста многозначни отговори. Някак опасно се разлюля прословутата мантра за европейската солидарност. Очевидно е, че страните от Шенгенското пространство правят опит за капсулирането си в тази система. А чакащите извън групата на привилегированите, като България, Румъния и Хърватия, остават в своеобразна изолация. Образно казано – ще духат горещата супа.

А какво ще стане, ако мигрантите и много гъвкавите каналджии изберат алтернативни маршрути, да речем, и през България? При нашия постен финансов ресурс и капацитет като цяло не е трудно да се досетим за поразителния ефект върху националната сигурност. Няма да ни помогнат нито потупвания по рамото, нито протоколни целувки в Брюксел, нито обещания за включване в Шенген, чиито критерии отдавна сме изпълнили. Пък може би оставането ни в групата на надяващите се за приемане в зоната не е толкова случайно, като се има предвид развитието на ситуацията напоследък?!

Сетих се в тази връзка за един термин – „санитарен кордон“. В някаква степен той се използваше и за ролята на бившата федерална Югославия. В годините на студената война поради своята хибридна система (каква популярна дума само!), тя имаше своето важно значение за „мекото“ идеологическо и културно проникване от Запад на Изток, а беше и планирано подготвен и удобен трамплин за избралите да емигрират от тогавашния соцлагер. Та, мисля си, ако изоставим определението „санитарен“ и го заменим с „бежански“, какво би се получило. Досещате се какво.

Кордонът естествено остава в смисловото словосъчетание и го разбирайте най-вече като преграда. Така че ние май сме сериозни кандидати за барикадата, но за жалост в ролята на Гаврош.
Без да омаловажавам усилията на когото и да било, но нещо не ми харесва особено европейският пазарлък с Турция.

Голямата държава на юг от нас се прояви в първия рунд на преговорите в Брюксел като добър дипломат. И използва обстоятелствата, за да извлече максимални интереси. Да оставим настрани дори 6-милиардния бартер срещу задържането на турска територия на около 2,5 милиона бежанци. Не по-маловажно за Анкара е отпадането на шенгенските визи за турците до края на годината и форсирането на процедурата за приемането на страната в ЕС. Да не говорим за успешното преекспониране на Турция не само като регионален, но и като европейски значим фактор.

Затова премиерът Давутоглу, като че ли сияеше след Брюкселската първа среща. Защо ли?!
На фона на този коктейл от тревоги, страсти и интереси наша милост се упражнява хибридно между МВР и военните за решителни действия при нужда край гръцката граница. Това е добре, а и точно там нямаме ограда. Затова пък към турската страна имаме 134-километрови телени заграждения за впечатляващите 100 милиона лева. Но, мисля си, с огради ли Европа, и в случая България, ще се брани от мигрантския поток? Както е известно, за жена и вода преграда няма.

Необходима ни е политика, безкомпромисна и ефективна, като част от истинска и солидарна общоевропейска система за подпомагане само на истински страдащите, но при необходимост – и за гарантиране на сигурност. А не да останем в един момент на барикадата красиви, смели и самотни като Гаврош, чийто край е печално известен.

Николай Коев, ДУМА