Ние, децата от 60-те, 70-те и 80-те! Когато нямаше интернет, а приятелите бяха истински! (видео)

Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си..
Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка – и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!
Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?
Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро“. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите?

Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:
1.По погрешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка.
2.Имаме списък от 15 номера да се свържем със семейството си, което се състои от 3 човека.
3.Пращаме e-mail на колегата, който седи в съседната стая.
4.Губим контакт с приятелите си, които нямат електронна поща
5.След края на работния ден се връщаме в къщи и отговаряме по телефона така, сякаш още сме на работа.
7.Изпадаме в паника, ако излезем от къщи без мобилен телефон и се връщаме да го вземем.
8.Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем в интернет, още дори преди да си изпием кафето.
9. Сега накланяш глава, за да се усмихнеш.
10. Четеш този текст, съгласен си с него и се усмихваш.
11. Още по-лошо – вече си намислил на кого ще го изпратиш.
12. Прекалено се увлечен, за да забележиш, че в този списък няма номер 6.
13. Трябва ти само секунда за да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 6 наистина няма.

Като се връщах от училище, минавах покрай фурната, където имаше опашка за топъл хляб и винаги си купувах четвъртинка… А в сладкарница „Захарно петле“ се черпехме с толумбички и истинска боза, а киселото мляко беше в стъклени буркани и с каймак… През зимата се пързаляхме по баира, възседнали ученическите чанти, а през лятото ходехме на лятно кино и на плаж, където жулехме белот. Имаше и едно стрелбище, от където се снабдявахме със снимки на АББА, Бони М, Смоуки и прочее звезди…

Спомням си шоколад „Крава“. Някой да има спомен за това?Като се хващахме на бас за нещо, винаги наградата беше този шоколад,че беше по грамаж най-голям и скъп. Имаше и още един – Фин Млечен с фъстъци вътре – в голяма лилава опаковка – ама той беше върхът и само за рожден ден го подаряваха. И едни байкалчета се казваха… ей направо не знам как даже се сетих за името им… ама не бяха хич лоши (при липса на друго). А какво ще кажете за „Чайка“? – отвратителни десертчета в станиол, и за бонбоните „Лакта“… телевизорите Опера и Юность…
Спомням си и тахан халвата на калъпи, на конци вътре – мммм, ужасно вкусно. Ядяхме домати, бакла направо от градината, немити, че нямаше време от игри да отидем до чешмата.

Събирахме картинки на коли и футболисти от турски дъвки и си разменяхме повтарящите се. Някое дете ти подари картинка я от дъвки /Турбо/, я от някое друго сладко изкушение и се започваше… картинки, лепенки… събираш ли събираш, а после ги разменяш за други. На мода, си спомням, бяха също колекциите от пощенски марки.  Момичетата събираха красиви обвивки от шоколади, освен това те всички имаха Лексикони и постоянно си ги разменяха да ги попълват. Помните ли лексиконите?! Ехехей, то лексикони ли бяха, споменици.

И най-големия хит – като пуснеха по радиото някоя песен, бързаш да включиш касетката, та да си я запишеш, и после отново да я слушаш… ех, детство мое… реално и вълшебно…

Мдааа… 24 май. Манифестация, отпред са отличниците. Аз съм си сложил открадната от някой слабак лента, за да видят всички колежки на майка ми, че синът й е отличник.

Репетиции за манифестацията. Прословутата фраза – „от мен до другото дърво“.

Мелодия на Годината. Страшна работа – любим период от годината. Точно след Нова Година, още се мързелува вкъщи… пилковата печка засилена до червено, надениците на терасата…

1984 – POWERSLAVE – Iron Maiden. Избиха рибата. Един монокасетофон в класната стая (междучасието) … и кораво Мейдън. 1984 година беше много силна година за музика…Van Halen, Purple, Metallica… да споменем само няколко.
Първия Metal Hammer, който видях – зимата на 1985… Имаше няколко снимки на какички…

Но спомените от преди са разбиващи и е вярно, че само някой, който е бил тогава, може да разбере за какво говорим.

Събирахме салфетки и картонени чинийки за еднократна употреба. Редяхме празни флакони от дезодоранти по секциите. Играехме на „ръбчета“, „народна топка“ и ближехме захарни петлета. И още, и още…

Пръскане с водни пистолети, стрелба с прашки по всичко, що издава дрънчащ звук или звук на счупено! Безшумните оръжия за в даскалото – скобник и тънка сламка и пластелин (или ориз)…
Ами хокей по замръзналата река? Ами пързалките и въргалянките?
Пък заради фунийките лежах 2 седмици в болницата, щото не ми сработи ABS-а и се изсвятках от третия етаж на един строеж…
Като си представя какво им е било на нашите… пази Боже!
Бяхме големи диванета, но бяхме приятели, банда, авери. Сега хлапетата са самотни някакси… Обаче и те ще си спомнят детството със същото топло чувство, като нас сега! Гаранция!

Правехме тимуровски команди и помагахме на възрастните хора. Организирахме клубове за интернационална дружба, лудувахме по национални бригади (там командирите бяха от Комсомола и нямаше учители да шпионират). Още помня как по време на военното в Жребчево все проспивах тревогите и не можах да стигна до окопчето си (през деня ни показваха кой в кой окоп да легне, а нощем пускаха тревога, за да видят какво сме запомнили.)
Преди да навършим 18, ни гонеха от дискотеките, ако сме останали след 10.30 ( или 11.00, не помня точно)…

Тайно слушахме радио: „Свободна Европа“, „Гласът на Америка“, „ББС“ (още си спомням Ани Арнолд и Велко Верин); „Дойче веле“; какви рискове сме приемали – не ми се мисли; аз дори съм слушал тези радиостанции на Селената в караулното – наказание доживот в киселинните мини. Що псувни бяха, като почнеха да заглушават. И за какво е било всичко това – да се чуди човек.

Мдаа, и аз помогнах веднъж на една възрастна жена да пресече улицата…. в началото се дърпаше, но после се нави. Това в кръга на шегата, обаче наистина свидно детство. Иначе на компютрите какво им е лошо – просто тогава сме нямали. Аз сега наваксвам с гейма, както четох в една книга – никога не е късно да имаш щастливо детство …

Играехме на „Бум“ и скачахме на ластик, народна топка до късно през почивните дни и на стражари и апаши, на скришка-мишка… Вечер спъвахме с канап минаващите влюбени двойки и ги следяхме, хващахме светулки и ги слагахме в буркан, за да ни светят през нощта. Ходехме до реката да се учим да плуваме, без да мислим, че ако се случи нещо, никой не ни знае къде сме.

…И още и още – пластмасови войници, димки от амониева селитра, Васко да Гама от село Рупча, корекомски яйца, Лего, детски лагер на Равда, тенис на желязната маса зад трафопоста, дъвки Турбо, колички Мatchbox…..списъка край няма!!!

Имаше и шоколад аеро, струваше лев и 40 ст., ама не се намираше в моето градче, та татко ми го носеше от София. Пак в София в една пресечка на „Дондуков“ продаваха истински солети, като в самолетите. Какво пък, хубаво ни беше детството – малките неща ни доставяха радост, като да оближеш тавата, в която баба ти е приготвила лютеница.