Позор за Външно – срам за България!

Срам и позор! Само така може да се опише реакцията на нашето Външно министерство по повод последните атаки на САЩ в Сирия. И няма да е пресилено или емоционално, защото в нея освен хлъзгавия опит за някаква витиевата позиция се съдържа откровен цинизъм. Не може просто да изречеш, че приемаш „въздушните удари като част от усилията за решаване на проблема с химическите оръжия в Сирия“, когато тези „усилия“ не се базират върху реални доказателства. Асад е последният човек, който в момента има нужда да използва такова оръжие, защото побеждава, а лицемерните му врагове чакат и най-малката грешка, за да му се нахвърлят. И понеже той няма да я допусне, те му я изфабрикуваха.
Да не говорим, че атаката бе направена в пълен разрез с международното право – без санкцията на Съвета за сигурност на ООН, даже без съгласуваност с Конгреса на собствената ти държава, откъдето що-годе би могло да се оправдаеш с някакво „законово“ алиби.
Поведението на Тръмп и ястребовите кръгове в САЩ, жадни за война, е повече от хазартно. Тази линия я знаем, а цял свят й сърба попарата още от времето на Буш-младши, Клинтън, Обама, че и от преди тях. Ако не е Сирия, ще са Ирак, Либия, Афганистан или друга „непослушна“ държава. Десетилетия наред сме свидетели на агресията на САЩ във всички точки на света, включително на Балканите, прикрита под формата на умиротворители.
От какво бяха продиктувани последните действия на Тръмп – дали са за вътрешна употреба, каквито предположения се появиха, дали са нескопосана пиар акция за демонстрация на сила или просто ефектна бутафория за пред света, няма особено значение. Но да изразиш нарочна подкрепа за подобно безумие, означава да аплодираш прострелване на жертвата, вместо бандита, за да се спре престъплението.
Нагледахме се достатъчно на удивителна лакейщина пред Големия задокеански брат през последните години, демонстрирана под път и над път от палячото Плевнелиев и русофобските пудели Ненчев и Митов в предното правителство на Борисов. И наивно мислехме, че с нея е приключено, но, уви. Слугинажът се оказва задължителен атестат за лоялност на всяка власт, а моралното й падение се лепва на цялата държава. Изглежда, ведомството на Ради Найденов и кабинетът „Герджиков“ като цяло не правят изключение.
Струва си обаче да коментираме и оглушителното мълчание на останалите основни играчи на родната сцена – президента Радев и големите партии ГЕРБ, БСП, дори патриотите. Пред тях имаше две възможности. Първата бе да заемат честната позиция – да осъдят американските ракетни удари като агресия срещу суверенна държава, защото са мотивирани с непотвърдени и несериозни аргументи и обвинения. Те обаче предпочетоха втората – дипломатичната – да си натискат „парцалите“ и да се правят на разсеяни, без да си „цапат ръцете“. Дали това е правилният избор, е спорен и твърде индивидуален въпрос. Но във всички случаи е по-достойният.

ВАЛЕНТИН ГЕОРГИЕВ, ДУМА