Анализи
„Руската намеса“ в САЩ е заглушител за тоталното следене при Обама*
Около безконечната тегавина, наречена американско разследване по „делото за руска намеса в изборите“, има една интересна подробност. Това дело е свързано с друга история. А именно – с разследването на незаконната намеса на администрацията на демократите в личния живот на американците.
Тя започва още при Барак Обама, а „руска“ става по-късно, когато се оказва, че демократите трябва някак си да се защитят. Тази история (както и много други подобни) провокира не само американците, но и Западът въобще, към някои печални размисли за състоянието на демокрацията и посоката, към която се е устремила. И тези размисли са къде по-интересни от безуспешното търсене на „руски хакери“ в тъмното киберпространство.
Рекордьор по следене
Да вземем, например, последната публикация на консервативния сайт Daily Signal, която е малко трудносмилаема, поради изобилието от ведомствени названия, имена на чиновници, изброяването на нарушени членове и алинеи, препратки към малко известни факти…Става дума за разследваща журналистика в класическия й, сиреч нечитаем вид. Но в крайна сметка всичко е много просто. От публикацията става пределно ясно с какво (и по-важното – кога) стартира историята за „руската намеса“.
За начало статията пояснява, че в САЩ съществува т.нар. таен съд – за дела, свързани с разузнаването (Foreign Intelligence Surveillance Court). Именно той издава разрешенията за следене, подслушване на телефони и проникване в електронните пощи, понеже съвсем без съд не бива.
В този секретен съд, както се разбира от журналистическото разследване, не е постъпвала информация от ФБР за установяване на наблюдение над активисти, участвали в предизборната кампания на Доналд Тръмп. Нито за каквито и да било други наблюдения. А е трябвало, по закон. Впрочем, същото се твърди и в доклада на конгресмена Девин Нунес, който се появи в руските медии, както и в много други документи, станали публични в хода на нескончаемото „дело за руската намеса“.
Но най-интересното в публикацията на Daily Signal е разкритието, че делото за т.нар. руска намеса започва още през октомври 2016 г., тоест няколко седмици преди изненадващото избиране на Тръмп за президент. И още нещо – по онова време делото въобще не е за Русия, а за тоталното следене на американски граждани от администрацията на Обама. Делото тръгва като своеобразен бунт на една от „тайните съдии“, която настоява за разсекретяването на определен набор документи. Нещо, което ведомства като ФБР и АНС (в която последно работи Едуард Сноудън) са длъжни да направят по закон.
В опит да се защитят, спецслужбите започват да обясняват, че става дума за специален случай – разследване по „дело за руски хакери“, които действали в сговор с Тръмп и му помогнали да спечели изборите. Тоест, пробват да заглушат един реален скандал с друг – измислен, и да отклонят разговора в друга посока. Така възниква „руското дело“.
Да, първоначално делото не е „руско“, а се отнася до това, че при Обама безогледно са издавани административни разрешения за проникване в лични имейли и подслушване. Нещо повече, тази дейност е извършвана незаконно. Но най-скандалното е, че от 2011 г. обект на следене са били и американски граждани. Включително конкуренти в изборите. И то при Обама, когото днес (приживе) някои се опитват да превърнат в „икона“ и параден портрет на глобалната демокрация.
Изглежда фактът, че Обама се явява американският аналог на злодея Берия от пропагандните филми, за тези хора е без значение.
Само че разговорът за „руската намеса“ вече се изчерпа. Днес в много медии, и то не само американски, се води сериозен дебат за това какво не е наред с демокрацията.
И този дебат е много по-интересен. Да разгледаме две неотдавнашни публикации, подбрани произволно сред множество други.
“Откъде този оптимизъм?”
Първият е коментар в „Ню Йорк Таймс“ , в който се утвърждава, че демократите в САЩ и техните колеги в Европа нямат нищо общо с наименованието си: „На теория при демокрацията мнозинството би трябвало да влияе на …разпределението на доходите. Но на практика не е така“, пише авторът.
Особено днес, когато партийните върхушки на демократи, социалдемократи и прочие вече не представляват нито средната, нито работническата класа, нито голяма част от останалите съсловия. А защитават интересите само на богатите и свръхбогатите: в този дух е вестникарският коментар и цитираните в него препратки (впрочем републиканските и прочие „десни“ партии теоретично не би трябвало да се занимават с проблемите на „низшите класи“, макар днес да не е така).
И така, на изборите през 2016 г. най-богатите 0,01 процента от американците са осигурили 40 процента от средствата за предизборната кампания, докато в началото на 80-те години делът на доброволните им пожертвувания е бил едва 16 процента. А както е известно, даренията за демократите са много по-големи от тези за републиканците.
После: над 54 процента от гласувалите през 2016 г. за демократите са хора с по-високо от средното образование. По-малообразованата част от населението е гласувала за републиканците. (Известен факт е, че през последните десетилетия образованието в САЩ силно се идеологизира, минавайки изцяло в ръцете на либерално мислещи професори).
Ето и още няколко интересни мисли от същата публикация: осъзнавайки, че демокрацията им се получава малко странна и обременяваща за партията, лидерите на демократите се опитаха да отклонят вниманието на своите привърженици по време на кампанията към теми, нямащи нищо общо с проблема за неравенството. Може да спорите за каквото си искате – за феминизма и насилието над жени, за борбата срещу „расизма“, за „климатичните промени и колкото по-разгорещен е спорът, толкова по-добре…
И това не е приумица на „руската пропаганда“.
А ето и печалната рецензия в лондонския „Таймс“ за книгата на бившия „гръмовержец“ и лидер на обществено мнение Стивън Пинкър, който прогласява, че най-сетне живеем в епохата на истинското Просвещение, на Златния век, в който само 10 процента от населението на Земята са действително бедни. Ето че настъпи времето на демокрацията, рационалността и хуманизма, пише Пинкър, а паникьорските приказки на популисти, автократи и хора, които, незнайно защо, обичат суверенитета и националната идентичност не са нищо друго, освен част от обичайната психологическа склонност на медиите към лошите новини, докато всъщност новините са повече от добри и демокрацията върви напред и нагоре.
“Откъде този оптимизъм?” — пита авторът на рецензията. И завършва така: „Всички цивилизации умират. Но ще се сражаваме ли, за да защитим нашата?“
Такива са настроенията – за край на демокрацията, а с нея и на цивилизацията. И как иначе, когато най-видните демократи обслужват единия процент свръхбогати, уличени са в тотално следене, а на всичкото отгоре изгубиха и изборите.
Анализи
