Такива съседи не пожелавам и на враговете си, къде да отида…

Аз съм една от многото обитатели на осем етажен сив блок с десет входа, извисяващ се в един от столичните квартали.

На 6-ия етаж съм и апартаментът ми е от големите. Живея сама, защото съпругът ми почина, а децата ми отдавна са семейни и поеха по своя си път. Идват от време на време да ме видят, но по-често аз им ходя на гости. Може би точно защото съм сама жена и няма кой да ме защити, съседите луда ме правят.

Има една клюкарка, която по цял ден виси на прозореца и гледа кой влиза и излиза от входа. А се е появил непознат мъж, веднага решава, че ми е любовник. Една вечер, като се връщах от работа, тя се провикна от балкона да ме пита кой е идвал днес у нас.

Обясних й, че от сутринта съм на работа и едва сега се прибирам, така че гости не съм посрещала. А тя се подсмихва: „Не ми ги говори ти на мене тия, нали чух, че се тропаше у вас!” Само вдигнах рамене – какво да й обяснявам, като тя и без това няма да ми повярва.

Но в края на месеца, когато домоуправителят минаваше да събира таксите за входа, поиска да му платя за двама – комшийката му била казала, че някакъв мъж идва вкъщи почти всеки ден, затова било редно да плащам и за него.

Естествено, че се възпротивих, и той си тръгна навъсен. Аз вдигнах кръвно и три дни бях на лекарства, но не отидох да се разправям с комшийката, защото знам, че заям ли се снея, още по-гадни клюки ще вземе да пуска по мой адрес.

Над мен пък живее възрастна пианистка, която вече е в пенсия и от 7 сутринта е на пианото – с музика ме изпраща, с музика ме посреща. Хайде, през седмицата съм на работа, но съботите и неделите е същото. Колко пъти съм я молила поне в почивните дни да не свири – полза никаква.

Последния път ме нарече простачка, която не разбира от изкуство, и тръшна вратата под носа ми. А на другия ден беше поляла прането ми с някаква мазна гадост, та се наложи да кисна дрехите си в препарат за почистване на петна. Накрая си купих тапи за уши и реших въпроса с тишината в събота и неделя.

Върхът на сладоледа обаче са зимите. Повече от десет години, откакто съм свалила радиаторите, защото не мога да топля стаи, които не обитавам. Включвам си сутрин и вечер една електрическа печка и така карам до пролетта.

Домоуправителят много добре знае това, но почти всяка седмица идва да ме проверява – да не би да ползвам парното нелегално. Макар че не виждам как с моите 50 кила ще тръгна да монтирам радиатори…

За хвърлените торби с боклук около блока и вмирисания от кучетата на комшията от 8-ия етаж асансьор, не ми се говори – това е всекидневие, с което съм свикнала и вече не ми прави впечатление. Лошото е, че това са хората, с които съм всеки ден и няма как да си грабна багажа и да се махна.

Къде да отида – да продам апартамента и да си купя гарсониера в някой друг панелен квартал? И каква е гаранцията, че там няма да е същото? Тези комшии поне ги познавам, затова ще си налягам парцалите и ще ги търпя до живот.

Сия