ОБЩЕСТВО
До майките: Детето ми бе болно от детска церебрална парализа, вече е в космоса… Бях с вас по улиците на София
До всички МАЙКИ… и бащи
Уважаеми МАЙКИ… и бащи,
Полина се казва моята Дъщеря. Беше болна от детска церебрална парализа. Вече не е! Сега тя е в Космоса. Радва се на други светове. По- добри. Надявам се и те да и се радват.
Както все още и въпреки всичко и се радвам, и аз. В особени моменти. Когато слезе от там. След тях аз ставам по-силен и готов да помогна, и обичам. Толкова силен, колкото тогава, когато разбрах, че аз и моето русокосо ангелче сме в страшна беда.
Водех я навсякъде. Отначало в специална раничка, а после в количка. В планината, града, полето. Най – много обичаше птиците. Издаваше възторжени звуци след тях и изпъваше тяло, сякаш да ги достигне. Е, успя! Дори повече.
Обичаше да е и сред деца. Тогава количката и се тресеше от безнадежните опити да я напусне и участва в игрите им. Отначало се дразнех от хората, които не откъсваха погледи от мъчителните движения на детето ми, но постепенно свикнах и започнах да не им обръщам внимание.
Отбягвах ги. А и те ни гонеха. За да не „заразим” техните дечица. Острият им тон обикновено разплакваше дъщеря ми. След време само се натъжаваше.
Опитът ме научи, че хората, които питаха какво и е, не разбираха обясненията ми, а тези, които щяха да разберат, не питаха.
Мен „СИСТЕМАТА” не успя да убие. На нейното фашизоидно отношение аз отвърнах с хладна пресметливост във всяка среща с нея и огромно себеуважение в името на каузата ми. На нейните лъжи, безотговорност, кражби, наглост, цинизъм, простотия, високомерие,псевдообразованост, аз противопоставих огромна жажда за развитие.
Да. Изпадах в душевни болки и пустош. Безконтролни усешания на съжаление към света и човечеството, над всичко постигнато от него, над въздуха и планините и над водата, която не утоляваше моята жажда. Съжалявах себе си и невинното мое създание за простащината и подигравките изляли се над нас, задръстили с пустош сърцето ми.
Но намерих сили и се изправих. Неудържимо свободно. Естествено, като настъпващо утро. Уверен в силите си да преодолея злото и циничната низост наоколо, сътворени от някакво непонятно за мен, безсрамно, зловещо творение. Това ми помага да вниквам и уважавам проблема на всяка „системна” жертва. На всяко същесто в Природата.
В бедите няма сравнения.
Бях с Вас по пустеещите улици на София. Малко сме. Но сме силни и уверени. Аз вярвам във Вас. Вярвам, че ще ни последват. В името на Родината ни България.
Любомир Велков
Афера
ОБЩЕСТВО
