Едновремешният бял хляб с хрупкава коричка

Когато днес се завръщам в родното си място – малко градче в Северозападна България, с тъга гледам изоставената земя.

Тя вече не е дори буренясала, а обхваната от ниска растителност, храсталаци, а тук-там има вече и ниски дръвчета. По времето на социализма това бяха земи, които даваха продукция.

Днес се говори с ужас за старите ТКЗС-та, но аз си спомням, че моите баба и дядо до края на живота си получавах купони, с които взимаха безплатно от хлебарницата всеки ден първокласен, вкусен бял хляб.

И така беше до тяхната кончина в началото на 80-те години. Освен това всяка година получаваха по няколко декара, засети с царевица и фасул, от кооперацията.

Вярно е, че те се грижеха за тях, обработваха ги, а с добитата продукция отглеждаха животните в личното си стопанство.

Тогава нямаше къща, в която да няма поне стотина пилета и кокошки, прасета или дори овце и крави. Хората си помагаха, спомням си дните с окопаването на царевицата, когато на полето се събираше почти цялото градче. Същото беше и есента по време на брането на царевицата.

А най-вкусният боб и до днес в съзнанието ми е бабиният. Вярно е, че хората понякога с носталгия говореха за други минали времена, дочувал съм и ядни реплики по адрес на ТКЗС.

Но и до ден-днешен помня пълните дворове на хората с животни, асми, зеленчуци и какво ли не още. Днес вече не е така. Всички се оплакват, всички недоволстват, всички от политика разбират, а дворовете им празни и буренясали.

Анатоли Василев, Враца