Проф. Петър-Емил Митев: Епохата „Борисов” върви към своя край. Шансът е на страната на президента

 

 

 

 

– Проф. Митев, през изминалата година „Галъп“ следеше пулса на общественото мнение и на пазара е новият годишен обзор, който Вие представихте. Като социолог с огромен опит как бихте коментирали доверието на българите към основните институции? Може ли да се управлява ефективно в ситуация, когато неодобрението към парламент и изпълнителна власт надвишава одобрението в пъти? С какви инструменти се държи такава власт?

– Ако погледнете този годишен обзор*, ще забележите, че разминаването доверие/недоверие е по-скоро правило, отколкото изключение. През последните десет години доверието към парламента гравитира около 70% недоверие и 20% доверие, а към правителството – съответно 60% и 30%. Виждат се обаче и кризисните точки – спад на доверието към парламента до 10%, а качване на недоверието до 80%. По отношение на правителството – съответно 70% и 20%. Очевидно, демократичният толеранс е доста широк, но има граници. В този смисъл казусът може да се преформулира: не дали в пъти, а колко пъти неодобрението надвишава одобрението.

 

Между другото, проблемът е не само български, в практиката на днешните демокрации доверието е високо в момента на изборите, а в хода на управлението постепенно или понякога рязко пада. Доверието във френския президент в момента е в пъти по-малко от недоверието, а беше избран с внушително мнозинство. При все това той взема важни решения – като новия договор с Германия.

 

Преобладаването на недоверието не блокира автоматично властта, но я ограничава. Например, става пречка за провеждането на непопулярни реформи. Правителството и парламентът не желаят да рискуват. Проблемите се задълбочават. Поне така е у нас. Възможен е и друг, „френски” вариант: да стимулират широк дебат за обществени реформи.

– През втората половина на 2018-а скандалите следваха един след друг. Тази година също започна с цяла поредица – от винетките през изтребителите до „Ало, Банов съм“. Предизборна ли е тази конфронтация или съществуват и обективни причини за недоволство, разкрития, напрежение?

– Хората са недоволни от условията на живот. Подкопан е общественият морал. Налице е усещане за остър дефицит на социална справедливост. В Годишния обзор на Галъп има интересни сравнителни данни за световното обществено мнение. Има Индекс на надеждата, който измерва очакванията за 2019 г. В Албания е плюс 61, в Македония – плюс 30, в Румъния – плюс 21, в Германия – плюс 14, в Афганистан – плюс 11, в Украйна – плюс 4, а в България – минус 8. Това означава обезверяване на хората у нас. Предизборната обстановка естествено усилва недоволството и го канализира. Насочва се срещу определени политически субекти.

– Вашата прогноза – как ще се развиват отношенията между ГЕРБ и президента Румен Радев? Кой ще спечели политическата война?

– Епохата „Борисов” върви към своя край. За Радев е достатъчно да не допусне груба грешка. Шансът е на негова страна.

– Президентът многократно предупреждава, че „устоите на българската демокрация са застрашени“, че „страната се управлява през телевизора“, че „свободата на словото губи позиции“. По темата веднага си припомням Вашия текст „Демократични парадокси или авторитарно залитане?“**. Там изследвате заплахите над демокрацията, между които „безотговорността на лъжата“, „равнодушието“ и др. С днешна дата как ще отговорите на въпроса има ли заплаха за българската демокрация? Не сме ли българите прекалено търпеливи? Или безразлични?

– В международните оценки България е поставена в категорията Flawed Democracy, тоест непълна, ощетена демокрация. А оценките за свободата на словото са особено критични и се влошават от година на година. Българската демокрация ерозира – това е изводът, който следва дори само от това, а има и други показатели. В изборите все по-голямо значение придобива корпоративният вот. Влиза в действие безпрецедентна изборна машина. Концентрацията на власт в страната е видима. А колкото до народопсихологичната страна: според международната оценка най-дефицитна в страната е демократичната политическа култура.

– Управляващите непрекъснато говорят за „стабилност“ и „икономически растеж“, докато в социалните мрежи личи крайна неприязън към подобен тип говорене. Очаквате ли това драстично разминаване да доведе до някаква експлозия?

– Предпоставките за експлозия са налице – би било късогледо да се изключи. По време на управлението на Иван Костов имаше един поучителен епизод: по случаен повод шофьорите се „взривиха” така, че щяха да свалят правителството. Сега по-вероятно е напрежението да се „оттече” по демократични канали, каквито са изборите.

– Защо се радикализира говоренето на хората? Защо след 30 години демокрация вече не е табу да се иска нов Народен съд, макар и само в социалните мрежи? Кой сбърка – ние в очакванията или елитите в начина на управление?

– По-лесно е да събаряш, отколкото да изграждаш. По-ясно се вижда какво не искаш от реално съществуващото, отколкото какво точно и как да го постигнеш в перспектива. Сега общественото разочарование и недоволство е толкова голямо, че намира парадоксален израз в едно самò по себе си почти абсурдно мнение – „преходът не е завършил”. Елитите са онези, които носят пряка отговорност за управлението. Сравнението с други страни от бивша Източна Европа говори, че е имало и по-добри варианти. Но нека не забравяме, че в условията на демокрация електоратът носи отговорност за самите елити. В този смисъл грешките са споделени.

– Актуален сондаж показа, че хората по-скоро съчувстват на Елена Йончева и смятат, че тя е жертва на репресия. Вие как бихте коментирали този случай в контекста на политическата ситуация?

– И аз съм между хората, които не приемат, че Елена Йончева е забъркана в „пране на пари”. Мисля обаче, че твърде прибързано, вероятно по партийно поръчение, влезе в ролята на обвинител. Остана впечатлението, че беше употребена.

– От социологически данни се вижда, че въпреки скандалите около ГЕРБ, доверието не се прелива към БСП. Защо разликата между тях продължава да е минимална, независимо в чия полза?

– Има разлика между доверието в БСП като критик на правителството, като опозиция, и доверието в БСП като управляваща политическа сила. За да се получи второто, е необходимо партията да се обърне към хора извън нейния традиционен електорат, към нови социални категории, да използва най-добрите кадри, с които разполага, и да премине от визия към управленска програма.

– На европейските избори обикновено гласуват по-малко граждани и липсва интерес. Очаквате ли изненади, ако залогът е „властта на ГЕРБ“ и предизвикването на предсрочни парламентарни избори?

– Засега очакването за предсрочни избори не е достатъчно аргументирано, ако се съди по социологическите сондажи. Може би по-съществено значение има това, че интригата на самия европейски процес и на европейската перспектива е по-голяма от всякога. Но все още липсват данни до каква степен това се осъзнава и ще повиши мотивацията за участие в изборите.

– Известна е Вашата слабост към темата „Китай“. Позволете и един въпрос в тази посока: глобалният икономически възход на Китай ли е основната причина за политиката на Тръмп?

– Не се съмнявам в това, още повече Тръмп добре разбира – и заявява това, че възходът на Китай до голяма степен се заплаща от САЩ. През 2018 г., както показват новите данни, дефицитът на САЩ в търговията с Китай дори се е увеличил, въпреки санкционните мита. Китайският износ за САЩ е достигнал $478 млрд. (+11.3%), срещу внос от едва $155 млрд. (+0.7%). Разбира се, глобалният икономически възход има и своята геополитическа и военна надстройка. Китай стана основният конкурент на САЩ и това беше подробно обосновано в една силно идеологизирана реч на вицепрезидента Майк Пенс в края на 2018 г. А през януари тази година новият и.д. ръководител на Пентагона Патрик Шанахън (Shanahan) предупреди за опасностите, които идват от стратегическите конкуренти Русия и Китай, но не ги равнопостави, а подчерта: „Китай, Китай и още веднъж Китай”.

– Американският президент упражнява натиск във всички посоки – не само върху Пекин, но и върху съюзниците си. Например – за Северен поток 2. Как този сблъсък ще се проектира върху България?

– Проектирането на американски натиск върху България има собствено име: Турски поток. САЩ са не само против Северен поток 2, но и срещу международното продължение на Турски поток. В политически план може да се усили противоречието между ГЕРБ и БСП, а не изключвам и между правителството и президентството.

– Казахте, че президентът Радев ще спечели, ако не допусне грешка. А не направи ли голяма грешка с позицията си по Венецуела?

– Президентът поиска да не се прибързва. Обърнете внимание: папа Франциск не е взел страна, а самият той е латиноамериканец и Католическата църква е най-голямата духовна сила в Южна Америка. Първите европейски страни, които признаха самообявилия се президент, бяха Албания и Грузия. Нито едната, нито другата имат интереси във Венецуела, но очевидно смятат, че ще повишат своите акции на политическата борса във Вашингтон. Може би такива са съображенията и на нашето правителство, но президентът има повече основания да обърне внимание на самия юридически казус.

Автор: Таня Джоева

 
*„Политическият процес и общественото мнение в България през 2018 г. Годишен обзор. Gallup International. София: Сиела)

** Текстът е публикуван в „Преходът:политически ракурси“

 

Епицентър