Преди 141 г. България отново се появи на европейската карта. Честит празник, българи!

 

 

 

 

 

Преди точно 141 години България отново възкръсна като европейска държава!

На 3 март (19 февруари по стар стил) 1878 година в Сан Стефано, близо до Цариград, Русия и Турция подписват мирен договор, който слага край на Руско-турската война (1877-1878) и очертава границите на Санстефанска България.

 

 

 

 

 
Оттогава насам, независимо от историческите превратности, властващата конюнктура, политическите ежби или изблици на русофобство, независимо дали се чества официално или не, българите отбелязват 3 март като Деня на своето Освобождение. Защото го носят в сърцата си.

 

 

 

 

 

 
Всяка година на тази дата хиляди изминават пътя до възпетия от Иван Вазов връх Шипка, за да отдадат почит на героите, които обърнаха войната и предопределиха съдбата ни.
Там, пред Паметника на свободата, те полагат цветя и венци, развяват българското знаме и вероятно си спомнят стиховете на Патриарха на българската литература:
„И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!”

 

 

 

 

А преди повече от век новината за възкръсналата наша държава, обхванала границите на Българската екзархия, обикаля земите на българите чрез телеграфа и вестниците, предизвиквайки въодушевление и огромни надежди.

Това е успешният финал на Възраждането, на националното самоосъзнаване, на национално-освободителните битки, чиито венец бе Априлското въстание (1876).

Решаването на българския въпрос влиза в умовете и сърцата на Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Фьодор Достоевски, които се ангажират с освободителната кауза на един балкански народ.

Поставянето на ясен политически въпрос за съдбата на българите, за хилядите жертви по време на Априлското въстание, за бъдещето на един народ, извоювал вече своята църковна независимост, дава повод за категоричната намеса на Русия.
Така нареченият Източен въпрос влиза в дневния ред на Великите сили.

 

 

 

Фактите

 

 

 

В края на 1876 г. и началото на 1877 г. , след активността на руската дипломация, се свиква Цариградската посланическа конференция и се стига до подписването на т. нар. Лондонски протокол, чиито решения Великата порта отказва да приеме.
След колебания и бурни дебати в Русия, цар Александър Втори приема доводите „за” поредната военна офанзива срещу Турция. На 12 април 1877 г. войната започва.

 

 

 

 

 

Осем месеца по-късно руските войски са разположени в цяла България и са вече пред Константинопол.
На 12 километра от столицата, в Сан Стефано, се стига по подписването на договор между Русия и Турция, с което се прекратяват военните действия.

Съдбата на България според този договор е да бъде трибутарно Княжество, което плаща данък на Султана, да се управлява от християнин и да има местна войска.

 

 

 

 

 

За еталон служат границите на Българската екзархия, утвърдени с ферман през 1870 година. Те включват Северна България (без Северна Добруджа), Тракия (без Гюмюрджина и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров).

 

 

 

 

 

 
Българският княз трябвало да бъде избран от народа, утвърден от Високата порта и одобрен от Великите сили. Събрание от български първенци трябвало да приеме основен закон на страната.

За жалост, договорът приема формата на предварителен, тъй като Великите сили – Англия и Австро-Унгария, също имат своите интереси в региона и дипломацията им действа активно за решаване на Източния въпрос и в тяхна полза.

 

 

 

 

 
Голяма България, създадена на върха на руските щитове и с руска протекция, категорично не отговаря на интересите на Австро-Унгария. Италия и Франция се солидаризират с Обединеното кралство и се обявяват против България да получи излаз на Бяло море. Страховете са, че това може да облагодетелства Русия.
Нюанси има и в руската позиция. Благородникът, който взима най-присърце българската кауза – граф Игнатиев (той подписва Санстефанския договор), е вярвал, че на Балканите може да има голяма българска държава. Други, като княз Горчаков считали, че това е неосъществимо.

 

 

 

 
Последствията

 

 

 
Радостта на българите трае кратко.
На 13 юни 1878 г. започва Берлинският конгрес, където са представени Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Турция. Руската делегация се води от премиера княз Горчаков, английската – от лорд Дизраели, от страна на Германия е канцлерът Бисмарк.
В крайна сметка, зад гърба на българите и без техни представители, под Берлинския договор се подписват двама князе, трима графове и един маркиз.

 

 

 

 

 

 

 
Независимо от плътното благородническо представителство и значими държавници, за българите договорът е огромно разочарование. България е разделена на Княжество България и Източна Румелия, а Македония се връща под властта на Султана.

„Никой наред не бе минавал с тъй бърз преход от упованието на една сбъдната мечта в ужаса на една катастрофа”, пише по този повод историкът Симеон Радев (1879-1967).

 

 

 

 

 

 

Де факто, войната приключва с подписването на договора в Берлин. Ревизията на този в Сан Стефано превръща Санстефанска България в национален идеал за десетилетия напред.
Идеал, който възпита цели поколения и на всички възможни нива на българската държавност – църквата, армията, училището.
Идеал, който доведе до Съединението (1885) и обявяването на Независимостта (1908).

 

 

;

 

 

 

Случва се, в разгорещени спорове за ролята на Русия, някои да поставят въпроса за ранга на 3 март в празничния ни календар. Уместно ли било да е национален празник? Отговорът може да звучи и като контра въпрос: Дали без 3 март, който възстановява българската държавност, щеше да ги има Съединението и Независимостта?
 

 

 

 

 

 
През 1879 г. българите за първи път честват своето Освобождение. Първият ни екзарх – Антим I, председател на Учредителното народно събрание, отслужва панихида в църквата „Света Богородица”в присъствието на граждани и депутати. През 1880 година в София той е отбелязан като Ден на възшествието на престола на император Александър II, наричан с благодарност и признание Цар Освободител. След 1944 г. е обявен за шовинистичен и не се отбелязва тържествено. Традицията се възстановява по случай 100-годишнината от Санстефанския мирен договор. След промените с решение на парламента през 1991 г. е обявен за национален празник.

 

 

 

 

 

 

 

Днес, 141 години след като България отново излезе на политическата карта, можем да кажем за пореден път: Честит празник, българи!