ИНЦИДЕНТИ

В памет на децата от Лим

В памет на децата от Лим

 

Image_7382696_128_0

 

 

Днес Юлиян Манзаров, на когото вещаеха блестяща футболна кариера, можеше да е играч на любимия си “Ювентус”. И Лора можеше да е утвърдена певческа звезда. Можеше и Антоана или Антония да е националната ни гордост в леката атлетика.

 

 

 

На 04-ти април преди 15 години тези 12 деца потънаха в река Лим, преди да “нагазят в океана на живота”.

4 април 2004 г. бе кървавата Цветница на България.

 

 

 

 

Какви щяха да бъдат днес приятелките отпреди 15 години от 5 “а” Борянка, Светланка и Женя? Ами Виктор, Валентин и Светослав? Най-малката Глория, която си отиде на 11, сигурно щеше да е студентка…

 

 

 

 

На 16 години Александра Гергова пише: “За какво съм родена на този свят? Какво е призванието ми? Кой е правилният път, по който да поема… Човек е като бебе костенурче пред огромния дълбок океан – живота, и се пита да нагази ли в него, или ще се удави… Страшни въпроси се плъзват в съзнанието му като водорасли…” И тя, и останалите нямат време за житейски отговори – удавят се.

 

 

 

 

Като изключим един сън на момиче от автобуса, нищо не загатва за предстоящата трагедия. Дни след ужаса Наталия ще каже: “Преди да тръгна,

исках да напиша прощално писмо  на майка си –

 

 

 

че ако стане нещо с мен, най-големият ужас е да ме погребат в земята. Точно това не исках да направят, ако умра. И исках в писмото да им кажа колко много ги обичам. И как просто трябва да се оправят без мен и че ще съм някъде добре и че не искам да ме заравят в земята. Това бе точно вечерта, преди да тръгнем. Не им го казах да не ги тревожа.

 

 

 

Събудих се, докато пътувахме през нощта. Видях, че минаваме по завои и си помислих как ли ще изглеждат на дневна светлина. Точно преди катастрофата оглеждах всеки един и си казвах – щом този тук е на тази екскурзия, нищо лошо няма да ни се случи, не трябва да си мисля страшни работи. Оглеждах Надя и си казах, че тя трябва да се върне при майка си. За Алекс си мислех, че имат тържество и тя също трябва да се върне. Юли трябва да се върне, защото ще играе футбол. Теодора трябва да се върне, защото заедно имаме планове. За всеки един си мислех, че просто трябва да се върне. И не за всеки познах…”

 

 

 

 

Тахир също сънувал, че му пада зъб. Виктория

отваря съновника и казва: “Това е  на смърт!”

 

 

 

Сънищата изплуват в съзнанието след катастрофата. А началото е ведро и усмихнато като при всяка екскурзия – от свищовското СОУ “Николай Катранов” пътуват до Дубровник. Автобусът е отворил врати пред Икономическия техникум с табела “ученическа екскурзия”. Около него сутрешна суетня – децата пристъпват с раници и усмивки, родители изпращачи дават последни напътствия, някои си приказват помежду си, други оглеждат гумите на автобуса.

 

 

 

С нагласата за празник са най-вече учениците. Те са на различна възраст. Най-големият Юлиян е дошъл заради гаджето си Теодора, най-малката Глория пък е измолена от родителите  да пътува с кака си, за да попълни заветната бройка в автобуса. Фирмата превозвач не търпи загуби, затова всички места трябва да се попълнят.

 

 

 

 

На т.нар. ученическа екскурзия тръгват 50 души – 34 деца и 16 възрастни, сред които четирима учители, трима лекари и двама шофьори. Връщат се без 12 деца, удавени в река Лим. Трагедията става на завой близо до село Гостун между градовете Бело поле в Черна гора и Приполие в Сърбия около 22 часа. В планинския участък с криволичения шофьорът Илия Измирлиев изгубва контрол и рейсът се спуска по стръмнината надолу към реката. Пролет е, Лим е придошла и дълбока 6 метра. Автобусът потъва.

 

 

 

 

Шофьорите разбиват предното стъкло и отварят люковете на тавана. Водата навлиза на вълна и паниката вътре става още по-голяма. Кой да излезе пръв, кой да се спаси? За зла участ отпред

до спасителния люк са само възрастните, а най-малките са най-отзад и почти

нямат шанс.

 

 

 

 

Оцелялата Цветомира описва катастрофата отвътре: “Бях на последната седалка по средата срещу пътеката. Около мен спяха четирите деца от 5-и клас. Нещо тръсна и подскочихме, а после хвръкнах напред на пътеката. Върху мен падна някой, нападаха чанти. Чу се едно “пляс”. Бях на колене на пътеката под втория люк. Всички пищяха, нахлу газ, настана мъгла. Чуваше се само: “Деца, бързо чукчетата! Към люковете!” Викаха учителките Вера Блажева и Ценка Попова. Уплаших се от газа. Изправих се на седалката, водата стигна до кръста ми. Стана за секунди. Всеки дишаше много тежко, всеки се бореше за глътка въздух, всеки натискаше с глава, с ръце, всеки блъскаше нагоре. Проврях ръка през люка. Нивото стигна до брадичката ми, поех последно въздух и се опитах максимално да го задържа.

 

 

 

 

 

Нагълтах вода и започнах да се давя. Бях вече под водата, затворих очи и си

казах: Край, това беше.

 

 

 

В тоя момент изкъртиха люка и ми затиснаха ръката. Долу бе водовъртеж. Подадох си другата ръка нагоре и започнах да пищя. Две момченца – Валери и Стефчо, ми хванаха ръката и ме издърпаха. Пропълзях на покрива, а те продължаваха да вадят. После и аз отидох да помагам и също извадих, не помня кой. Наоколо имаше много налягали в безсъзнание. До мен бе момиче с дълга коса. Гледах как водата местеше косата му…”

 

 

 

 

На помощ се притичват местни хора, спира и бус с футболен отбор от съседното Биело поле – всички участват в спасяването. Спасени са 38. Десет са мъртвите деца, а две са отнесени от реката и ще ги намерят чак след месец надолу по течението – Антоана и Светослав. Антоана идва в съзнание на покрива на автобуса, но не чакат идващата лодка, а я връзват с хвърленото от брега въже да я издърпат. Въжето се отвързва и водата я отнася… Намират я след месец, а седмица преди това водолази откриват и Светослав.

 

 

 

 

 

Президентът Първанов награждава с ордени всички спасители от Сърбия и Черна гора, даже даряват лодка на баща и син от с. Гостун.

 

 

 

 

Юлиян е най-големият и най-смелият. Няколко пъти се гмурка в автобуса и спасява деца. Изтощен докрай, последния път не излиза. Тогава влиза и го измъква учителката Боряна Кожухарова. На покрива на автобуса

вместо да му направи изкуствено дишане, лекарката Чонова рекла: “Оставете

го, той е мъртъв”.

 

 

 

А не бил. Като го пренасят на брега, Хари – 16-годишно местно момче, с колата на баща си тръгнало да кара Юлиян към болницата. Но момчето издъхва в колата.

 

 

 

 

Според показанията на децата докторите не носели лекарства, дори аспирин нямали. След спасителната акция учителите са настанени в Бело поле, без да знаят каква е участта на децата. Пръв от държавните мъже на мястото отива председателят на НС Огнян Герджиков. Първата дама Зорка Първанова също е там.

 

 

 

 

Новините по ефира не са пълни и всеки родител тръгва сам с надеждата да завари детето си живо. Следват най-тежките моменти на разпознаването в моргата. После обличат децата в костюми и

нареждат ковчезите в двора на болницата

в Приеполе. Транспортират ги с патрулки до границата и там ги прехвърлят в катафалки.

 

 

 

 

На опелото в Съборната църква в Свищов толкова народ никой не помни. На погребението е президентското семейство Първанови, Надежда Михайлова и депутати от всяка парламентарна група. Мъката е повсеместна и разтърсваща, а от полицията не регистрират нито едно престъпление цяла седмица, сякаш всичко в града е мъртво. Свити от болка, родителите започват

да търсят виновниците за трагедията.

 

 

 

 

 

 Според учителите катастрофата била естествена и виновни няма. И едва ли не благодарение на тях трагедията не била по-голяма. Директорката Виолета Пеева натъртва, че само 12 деца са загинали. Това взривява Свищов. От едната страна са учителите и родителите на завърналите се живи деца, от другата – хората в траур, които търсят кое, какво и кой уби децата им. Свищов не е същият и трагедията разделя хората. Родителите искат отговори на въпроси. Децата – да забравят ужаса и чинът до тях да не зее празен като гроб. Учителите – да се скрият от хорските очи с фалшиви болнични.

 

 

 

 

Ученичка се разхожда из гробището и набира джиесема на приятел. Знае, че няма кой да  отговори – абонатът е мъртъв, но тя няма сили да изтрие номера му, а са минали сто дни от трагедията. Спомените крепят и последните снимки от екскурзията, проявени от филми в потъналия багаж. Няма лек за болката.

Стига се до открити и яростни нападки по местната телевизия към учителите. Заканите са спестени само към борбената Боряна Кожухарова, спасила много деца.

Всичко вещае градска война

 

 

 

 

Класове в Свищов започват да се разпадат. Оцелелите деца се местят в други училища, а някои и в други градове. Преселват се и учителите от злополучната екскурзия – Боряна и Атанас Кожухарови се изнасят в Пловдив, Ценка Попова в Търново, напуска училището директорката Виолета Пеева.

Страстите с много човещина и такт успяват да укротят директорът на училището, кметът на града Станислав Благов и зам.-кметът Станислав Димитров.

 

 

 

 

Комисия към общината започва да нищи причините за катастрофата, а мъката събира близките на загиналите деца всеки ден. “Търсехме се и се чудехме какво да правим, за да не оставим нещата така. Прясната памет на невинните ни деца ни задължаваше да не стоим със скръстени ръце”, спомня си бащата на Юлиян Георги Манзаров. Той смята за Божия промисъл съгласието на родителите да направят фондация “Ангелите от Лим” и така с действията си да бъдат единни в името на чедата си.

 

 

 

 

 

 

Регистрират я на 3 май 2004 г. С нея слагат плочи на загиналите от земетресението през 1977 г., възстановяват камбаната и църквата с парите, изпратени от страната. Решават да не пипат тези пари, а да прибавят свои, въпреки че сред родителите има и бедни. 

Появяват се куп  различия между офертата на екскурзията и предложеното

от туроператора по време на път.

 

 

 

 

 

Нито на плаж на остров са заведени децата, нито са имали нощувка в Дубровник, нито са пътували по първокласни пътища. Лъсва и порочната практика туроператорските фирми в България да организират екскурзии, като вербуват учителите срещу комисиони и безплатно пътуване, стига те да напълнят автобуса с желаещи.

 

 

 

 

 

 

Фондация “Ангелите от Лим” започва да търси истината и отговорността от туроператора, за да стигне до парламента и президента и да постави въпроса за злополуките, заложени в правилника за ученическите екскурзии. Родителите пишат писма до чуждите посланици, до премиера и до президента. Извоюват нарочна анкетна комисия в парламента да разследва причините за смъртта, под натиска им променят Закона за ученическите екскурзии, печелят и делото срещу шофьора Илия Измирлиев и транспортната фирма “Пампорово”.

 

 

 

 

 

 

“Това беше  борба, която тръгна от невинната смърт на децата ни,

за да стигнем до истината. И това е единственият случай на морално възмездие след масови убийства в България. Нито трагедиите с 14-те войничета, нито с кораба “Хера”, нито след катастрофата край Бяла или пожара на влака в Кардам имаха подобен край”, обобщава Георги Манзаров.

 

 

 

 

 

 

И добавя нещо много важно: “Всеки поотделно е можел да направи много бели в мъката си. Но Божият промисъл ни събра всички да тушим мъката си с правене на добро. Бог ни помогна да търсим изход от пътя. И това ни докара дотам, да предизвикаме анкетна комисия в парламента, промени в закона за екскурзиите и всички неща, които се случиха.”

 

 

 

 

 

Битките на родителите с държавата изглеждат илюзорни, но единни в исканията си, те надделяват. Първо трябва да се извади час по-скоро автобусът от реката, за да се произнесе техническата експертиза имало ли е авария или не. След месеци шикалкавения, че нивото на реката било високо, през лятото

бащи прецапват Лим и се снимат върху автобуса,

а фотосите обикалят медиите. Държавата праща специалисти и автобусът е докаран в България. Той преминава през три технически експертизи.

 

 

 

 

 

На гробищата в Свищов обособяват комплекс на загиналите, художникът Христо Иванов извайва скулптурата “Ангелите от Лим”, а през 2006 г. фондацията вдига и параклис.

 

 

 

 

 

През 2005 г. на лобното място президентите Георги Първанов, Борис Тадич и Филип Вуянович откриват паметник с 12 пречупени криле. Свищов се сближава с Приеполе и Бело поле. И всяка година в памет на загиналите деца в Свищов се организират конкурси, турнири, рецитали…

 

 

 

 

 

През 2007 г. най-после забраняват нощното пътуване при ученическите екскурзии. Но още на следващата 2008 г. се прави опит да се върнат част от привилегиите на превозвачите в ущърб на учениците. Тогава сигнал от свищовските родители осуетява това.

 

 

 

 

 

Източник: spomen

 

loading...
0
ИНЦИДЕНТИ

More in ИНЦИДЕНТИ

ПОЛИЦИЯ1490288465-66836pagespeedcego5ungxaff

27 години по-късно: Окончателен край на случая „Скелет в хотела” – кой уби Росица?

юли 7, 2019
mule-alo-banda-premetna-shefa-si-i-006

Муле от „ало банда“ преметна шефа си и избяга с парите

юли 6, 2019
1562342867-1

Съседка на убиеца от Габрово разкри изненадващи неща за майката на малкия Дари, хвърлен от моста

юли 6, 2019
проговориbig_124c

Проговори майката на детето, хвърлено от моста: Виновна съм, че…

юли 4, 2019
nasilnik-piianitsa-i-bivsh-zatvornik-709

Извергът Дидо проговори, ето как обясни защо е извършил престъплението: Хвърлих детето, защото …

юли 4, 2019
плъхаbig_34

Майката на Плъха: Докторът е застрелял сина ми без причина, искаме максимална присъда

юли 4, 2019