А Мария ли? Мария умря…

Мислех да пиша за смехотворните изказвания на Ангелкова, че Черноморието си е добре и хич даже не е презастроено, че дори и предлага добро качество на обслужването; щях да добавя и нещо смешно за „войната“ срещу шума; щях да се присмивам на някой депутат или бизнесмен, „законотворец“ или друго социално недоразумение; щях да ползвам картинки, шеги, вицове… 

Но, съжалявам – днес не е денят…

Днес тези, на които се подиграваме, убиха дете.

Днес не мога да използвам хумор и сарказъм срещу убийствената реалност.

Днес мога да изкажа съболезнованията си на близките на 6-годишната Мария, която загуби битката с левкемията и олигофрените бюрократи, които решават кой ще живее и кой ще умре. Днес. Или утре. Ти. Или този до теб. Всички сме им „клиенти“ или потенциални клиенти.

Ето ви един смразяващ кръвта цитат:

„Скандал избухна около лечението на болното дете, след като семейството чака почти 2 месеца здравната каса да одобри плащане на противотуморни лекарства и накрая получи фактура за почти 14 хил. лв. От здравната каса обясниха, че при кандидатстването майката не e представила всички документи. След като се събрали, се поискало и становище на експерти. Така до днес, след като скандалът гръмна и се предложи плащането да бъде одобрено“.

Днес, уважаеми дами и господа, освен предложението плащането да бъде одобрено, се случи и още нещо. Мария умря.

Вие, докато четете това, може би се натъжавате, други изпитвате гняв, но, бъдете сигурни, че те си остават за вас… Мария е статистика. И реално не е ничия отговорност. Чудите се „добре де, как спят нощем тия хора!“

Не ги мислете, спят си чудесно.

Здравната каса е едно от най-удобните за източване канчета на света. Хора с вили, лимузини, апартаменти не с балкони и тераси, а със зимни градини… спят чудесно нощем, не ги мисли!

Мария ли? Мария умря.

Тя беше жертва на двете най-безлично унищожителни причини: алчността и безразличието. Чиито извор сякаш е в България.

От една страна има източването и унищожаването на здравната система, от друга – безразличието на чиновника, който мрази всички, работата му е под достойнството му, а пациентите… ги предпочита мъртви, защото мъртъвците не искат нищо, не мрънкат, не викат, не молят, не ти се налага да си мръднеш пръста за тях.

Лошото е, че можем да си пишем и говорим, докато остареем, но нищо не се променя. Нищо.

Знаеш ли защо? Защото системата сме ние. Аз. И ти. А ние, нека да сме честни, не струваме. Не сме много готини хора.

Политиците ни, корумпираните „законотворци“, съдии, прокурори, общинари, некадърните ни футболисти, крадците на едро и дребно, тарикатите – всички те сме ние. Не са дошли нито от друга държава, нито от друга планета. И когато те – онези „лошите“ лошуват, другите не ги мразят заради лошотията им, а ги мразят от завист – че няма малко и за тях. Когато лъсне скандал с апартаменти/далавери/къщи за гости/рушвети/фондове/ремонти/корупция, по-малко се чуват думи на възмущение, а по-често се чува: „що няма кой и на мене да ми даде?“ И, не дай Боже, някой от тези „размечталите се“ някой ден да стигне до пост, който да му позволи да си сбъдне „мечтата“ – бърка с две ръце в кацата.

Моля те, не ме питай „как може такова нещо!“ и не ми казвай: „ей, съсипàха я тая държава!“ Това трето лице множествено число е много лицемерно! А „как може“ – знаеш много добре. Избърши си ръцете от нафтата, която открадна от служебната кола току що и иди се извини на съседа, че му надра колата с ключ, защото ти е спрял на мястото. После може да обсъдиме „как може такова нещо!“ и КОЙ „съсипà държавата“.

Не забравяй – системата сме ние. Системата си ти. Аз. Ние. Не може да пикаеш в общата кофа, а утре, като бръкнеш с канчето, да се възмутиш от миризмата и цвета.

Живеем в държава, оставена да се управлява от „неофициалното“. Никой не поема инициатива за нищо, защото утре, когато шефът му е в лошо настроение, ще има повод да го нахока, дори накаже или уволни.

Никой не поема инициатива и защото смята, че получава по-малко от това, което заслужава и съответно… „нема им работим на тея!“ А Мария ли? Тя умря.

Никой не прави нищо, защото утре идва сополът, „човек на човека“, унищожава го и слага своя модел на това място.

Никой не поема инициатива и защото от поколения е научен да не се набива на очи, да е по-нисък от тревата и никой да не го знае. Освен счетоводителката, която прави заплатите.

Никой не поема инициатива и защото просто не му пука.

Не му пука, ако нищо не капне в негоя джоб.

А Мария ли? Тя умря.

Една държава, оставена на „неофициалното“, властващо над официалното. Официално можеш да се оплачеш от всичко, неофициално – внимаваш от какво се оплакваш, защото онзи с дебелата пачка, чийто интерес ще настъпиш, ще те настъпи по врата. И на него не му трябва да го прави „официално“, той ще те пребие неофициално, а „официално“ по това време ще е бил на почивка в Майорка.

Официално имаш права, но неофициално избягваш да си ги търсиш, по причини, сходни с вече описаната.

Официално имаме здравна каса, здравна система. Неофициално мрем като мухи.

Официално сме в ЕС, неофициално сме посмешището на ЕС.

Официално сме горди, с традиции, дали писменост, религия, наука, неофициално злобеем срещу американците, защото не са чували думата „България“ и не знаят какво е това нещо, а европейците ни смятат за получовеци.

Важното е, че „официално“ всичко ни е наред и според главните машинисти на републиката, вървим напред и нагоре. Важното е да се преструваме по-добре, тогава може и сами да си повярваме.

Като гледам, пълно е с такива – повярвали – веят партийни знамена, радват се, че чак се вдъхновяват от партийните си лидери. На тях само „враговете“ им пречат – ония от „другия отбор“, червените мразят сините; сините мразят червените; един друг се обвиняват за блатото, в което се киснат. А времето си минава.

И така… докато не ни закопаят в студената земя.

P.S. Мария е била родена със Синдрома на Даун. Знаете ли какво нямат хората с този синдром?

Нямат злоба, лошотия, липсва им завистта, липсва им удоволствието от това да причиняват болка, да нараняват, липсва им двуличието, просто не го умеят… липсва им алчността – не разбират защо трябва да имат толкова много неща, които не им трябват.

Тях ги наричаме „увредени“.

А те са това, което щяхме да бъдем ние, ако нямахме нашите увреждания… тия, дето вече ги изредих: алчността, злобата… Ние – „нормалните“, сме пълни с тези увреждания, но си ги обичаме. Благодарение на тях правим системата такава, каквато е. И, защото Мариите ни напомнят какъв отпадък сме, ги елиминираме. Буквално.