За един членски внос…

Баща ми си остана член на БКП/БСП до края на дните си, доживя до 92.

 
Първата му работа беше, когато дойде да живее в моята къща и далеч от първичната му партийна организация, бе да се запише в кварталната. Редовно си плащаше пенсионерското левче на месец. Питах го защо, след като вече не гласуваш за тях, тоест за своята партия? Защото цял живот съм бил комунист… уточнение, не партиец, както казваше, мама, а наивен комунист.

 
Изпаднахме и в смешно положение: в един момент се оказа монархо-комунист, защото харесваше Царя, в стаята си имаше негов портрет и на децата му, а не снимка на дъщеря си. При моя забележка се поправи и си поръча рамка с моя фотка и на внука. Не защото го пращах четири пъти на санаториуми с неговата пенсия от 200 лева – дете съм му.

 

 

Но членският внос се плащаше. И като легна на легло шест години аз го правех.

 

 

Идваше един опърпан дядо, живееше в някакъв фургон в Бистрица, носеше тефтера, на който се разписвах, давайки левчетата вместо баща ми. Тайно се надявах, че взема парите за себе си и се опитах да му дам повече. Обиди се. Надлежно ги носи, където трябва. На въпроса ми, ти си беден, а събираш пари за милионери в тази партия той отговори: “ Не ме интересува, изпълнявам дълга си.“

 

 

Май този мой пост няма никакъв смисъл…
Татко почина и този човек не идва повече, защото и той не е жив.
Само милионерите са живи, а Партията мъртва.

 

Зоя Деянова, фейсбук