Свирепото разграбване в епохата на Костов. Как купуваха предприятия за $1 и ги продаваха за $100 млн.

 

 

 

Какво е общото между „Кремиковци“, „Химко“ и авиокомпания „Балкан“?

На тези, които са забравили, ще припомним, а на по-младите ще кажем, че това са част от иконите на родната икономика отпреди промените през 1989 г.

 

 

Заедно със стотици други фирми от промишленост­та, транспорта, строителството и туризма те бяха приватизирани за жълти стотинки, а после източени и загробени от новите си собственици. И днес повечето от тях са само история.

Никой не пожела обаче в годините на прехода да вдигне булото над тези скандални приватизации, нито даде отговор за това как България изгуби милиарди левове от неизгодни договори за раздържавяване. Вероятно причина за мълчанието е, че всички вкупом съгрешиха.

Няма съмнение, че „голямото раздържавяване“, което някои наричат голямото разграбване, се свързва с управлението на кабинета „Костов“ (1997-2001). Тогава батковците на днешните реформатори имаха цялата власт и успяха да продадат някогашните златни кокошки на родната икономика. Не на търг или чрез конкурс, а по най-тъмния, най-спорния и съмнителен метод – преговори с потенциален купувач. Наистина, след 1989 г. повечето от тези колоси бяха затънали в дългове заради промяната в структурата на социалистическото стопанство. Загубени бяха доскорошните пазари в СССР и СИВ. Но и тука имаше политическо „уплътняване“ – мнозина си спомнят как от трибуната на парламента Стоян Ганев, вицепремиер и министър на външните работи в първото правителство на СДС (1991-1992 г.), поиска да съди бившия Съветски съюз.

След разпадане на някогашните корпоративни структури – т.нар. Държавни стопански обединения (ДСО), над 9000 предприятия станаха самостоятелни единици и много от шефовете им започнаха да управляват държавната собственост като частна.

Това бе началото

на т.нар. входно-изходна икономика, при която на входа и на изхода на заводите застанаха частни фирми, често собственост на директорите, в които отиваха печалбите, а загубите оставаха за държавното предприятие и по-късно то бе приватизирано на безценица. „Кремиковци“ например стана през 1999 г. собственост на скромна фирма с малък офис в София за 1 долар и дълг от 640 млн. лв. Друг е въпросът къде бе държавата стопанин, докато се трупаше този дълг. Последва скандалната сделка за авиокомпания „Балкан“. Родният въздушен превозвач бе харизан на израелския бизнесмен Гад Зееви за $150 000. Сумата бе равна на цената на два апартамента в София през 1999 г. Държавата се раздели на символична цена и с флагмана на родната електроника – ДЗУ. Гигантът, който до 1989 г. имаше 23 дъщерни фирми и оборот от 1,5 млрд. долара годишно, бе купен от унгарската фирма „Видеотон“ за 54 000 долара.

Аргументът на Иван-Костовото правителство бе, че цената е толкова, колкото дава пазарът, и че тези фирми така или иначе щяха да загинат, защото са в списъка за ликвидация. Но истината е, че срещу дълговете им стояха големи активи, които не трябваше да бъдат харизвани срещу ангажимент за бъдещи инвестиции и погасяване на задълженията. Освен това не бе отчетено какви приходи може да носят в бъдеще тези активи на купувача. И както се видя,

те бяха добре осребрени

от новите им собственици, а държавата остана с пръст в уста.

По подобен начин се разви и т.нар. работническо-мениджърска приватизация, която по времето на кабинета „Костов“ се превърна в истинска зараза. Шефове на малки и големи заводи, на фабрики за оръжие и машини, за козметика и консерви, поискаха да купят това, което държавата бе градила с години. И го получиха – по схемата плащаш 10% в брой, а останалото разсрочено или с компенсаторки. Така Командира изгради своя икономически тил, воден от философията, че ако СДС не вземе това, което е на тезгяха, то ще отиде в БСП.

Костов спечели през 1997 г. изборите и получи мнозинство в парламента. Резултатът – жаждата за власт, постепенно се превърна в стремеж за финансово облагодетелстване. Още повече че дотогава управлявалата БСП изпадна в тотален нокдаун.

Всичко това обаче нямаше нищо общо с икономическата логика и интересите на държавата. Стана така, че от над 2500 сделки по времето на синия кабинет в хазната влязоха около 3 млрд. долара. От тях по-малко от 1 млрд. лв. в брой.

В джоба на синия елит обаче влязоха огромни комисиони. А всеки, който искаше да се отблагодари на управляващите за получената политическа подкрепа, можеше да го направи и го правеше по много начини, включително чрез фондацията на Елена Кос­това „Бъдеще за България“.

Днес картината се вижда ясно – малка шепа от заводите работят успешно под управлението на тези, които са ги купили. Втората група мина през възходи и падения. Предприятията бяха разпарчетосани и препродавани по няколко пъти, като всеки успя да сложи по нещо в дълбокия си джоб. Днес много от тези заводи дойдоха при точните си стопани, но цената бе платена от държавата и обществото.

Речник

Компенсаторки – платежно средство в приватизацията. Книжа, издадени като обезщетение на собствениците на одържавени имоти, които менят цената си според търсенето и предлагането. Не бива да се бъркат с боновете от масовата приватизация, които бяха раздадени на всички граждани.

РМД приватизация – работниците и шефовете в едно предприятие създават дружество, с което кандидатстват за закупуването му. РМД-то има право да плати 10% от цената в брой, а останалото – разсрочено или чрез компенсаторки.

Далаверата с „Кремиковци“

Купиха го за $1, продадоха го за 100 милиона

Челно място в скандалните приватизации заема продажбата на металургичния комбинат „Кремиковци“. На 14 юни 1999 г. гордостта на родната черна металургия е продадена на никому неизвестната „Дару металс“ – фирма без история, с малък офис в София и няколко души персонал, ръководена от бизнесмена Валентин Захариев.

Сумата е символична – 1 долар срещу ангажимент за погасяване на 640 млн. лв. дългове и инвестиции от 300 млн. лв. В същото време е отхвърлена с лека ръка офертата на турската компания „Ердемир“, която предлагаше за завода 200 млн. долара.

Предпочетеният купувач обаче е „Дару металс“ и над него е разпънат политически чадър. През 1999 г. държавата отписва лоши задължения на комбината в размер на 201 млн. лв., а по-късно с решение на Министерския съвет са отпуснати 183 млн. лв. за погасяване на задълженията към НЕК и „Булгаргаз“. Но се случва точно обратното на икономическата логика. Вместо да върви нагоре, фирмата започва да трупа нови борчове за ток, газ и осигуровки, а хората получават със закъснение заплатите си.

Купувачите обаче успяват да се отблагодарят. „Финметалс“ (така се преименува „Дару металс“) дарява на Костовата фондация „Демокрация“ 15 хил. лв. на 13.11.2001 г. Пари от „Кремиковци“ получава и „Бъдеще за България“ на съпругата на тогавашния премиер Елена Костова. През 1997-1998 г. все още държавният комбинат й дарява 3,13 млн. стари лева., а бъдещият приватизатор „Дару“ – 8 млн. стари лева.

Скандалите около „Кремиковци“ гръмват с нова сила с идването на кабинета „Сакскобургготски“, когато вицепремиерът Николай Василев заплашва дружеството с фалит, ако не се издължи на БДЖ, НЕК, „Булгаргаз“ и НОИ. Истината за „Кремиковци“ е разбулена и дружеството е наречено гигантска помпа на бюджета.

Валентин Захариев обаче успява да разсрочи дълговете към НЕК и „Булгаргаз“ и през 2005 г. прави удара на своя живот – продава завода, купен за 1 долар, на цена 100 млн. долара на индийския милионер Прамод Митал.

Оттук насетне съдбата на „Кремиковци“ продължава по същия начин – трупане на дългове към хазната и източване чрез фирми, които стоят на входа и на изхода на дружеството. Това довежда до натрупване на огромни дългове и до стартиране на процедура по несъстоятелност през 2008 г.

Днес основната площадка на „Кремиковци“, която бе купена за 316 млн. лв. през 2011 г., е собственост на три офшорки и се реже на скрап, а синдикът Цветан Банков продължава да разпродава остатъците от активите му.

Бившият главен прокурор Никола Филчев:

Взехме само $3 млрд. от активи за 30 млрд.

Още през 2005 г. тогавашният главен прокурор Никола Филчев нарече приватизацията „проклятието на българския преход“. И до днес той стои на това мнение.

Вече неведнъж съм казвал, по време на правителството Иван Костов бяха продадеактиви за 30 млрд. долара, бяха взети 3 млрд. долара. И това се случи след фалита на банките през 1996 г. С присвоените пари от тях бяха купени материалните активи на държавата, и то за жълти стотинки. Казват ми сега, добре Филчев, ти журналист ли си, защо не ги даде на съд. Чакайте – Костов ходеше по петите ми, колко тайни срещи сме правили и все ми казваше: „Недей, Кольо, моля те, остави ме.“

Да вземем авиокомпания „Балкан“. По тази сделка са работили Агенцията за приватизация и Министерството на транспорта, както и финансовото министерство. Когато събрахме всичко, почнаха отвякъде да ходатайстват: „Ама недей, за „Балкан“ трябва да се направи нещо.“ За каква истина да говорим тогава? Дошъл някой си Филчев и той трябвало да постави всички на мястото. Обратното – всички мен ме поставиха на място, като се почне от крадливия Костов и се продължи нататък.

Там, където краденето е държавна политика, никаква прокуратура не може да направи нищо.

Източник: Епицентър.БГ