Как лекуват депресията в Япония… ВИДЕО

Доста отдавна, в Япония, изпаднах в страшна депресия, престанах да се грижа за себе си, станах 75 кг, можех цял ден да седя по пижама, да не се мия по два-три дни. Дори зъбите си не миех. А след това, дори не ми се живееше.

Научавайки за това, моя японска приятелка ме заведе в някаква клиника. Каза ми, че там прилагат интересна процедура, след която се променя живота на човека, все едно си се родил отново. Дойде да ме вземе и тръгнах, както си бях по пижама и по чехли. Отидох в центъра в този вид. В Япония въобще не обръщат внимание. Ако щеш, гола ходи. Не им пука. Всеки е зает със своите мисли. Нямат навика да се интересуват от хората в транспорта или на улицата. Дотолкова са свободни хора.

Стигнахме, попълних бланка.

Лекарят зададе няколко въпроса и ми дадоха дрехи за погребение, преоблякох се, изкомандваха да лягам за да усетя какво усещат умрелите, а когато поискам да изляза, да натисна бутона и ще ми отворят.

Легнах. Вътре имаше странна миризма, но бяха напръскали с освежител. Мек атлас. Ярък цвят. диаманти по края. Лежа и разглеждам ковчега. Вътре се чуваше погребална музика. Виждаше се слаба светлина през процепите.

Усещам, като че ли ме изнасят и товарят в кола. Започвам да натискам бутона. Той се разпадна. Започнах да се възмущавам, да крещя, че не съм платила за това. И изобщо, да не са изперкали? Пътуваме 10 минути. Започвам малко да се задъхвам. След това чувам командата „сваляме“.

И ме спускат с въже в земята. И започвам да чувам, как буците топуркат по капака на ковчега. И гласовете стават приглушени.

Започвам истерично да крещя с цяло гърло. Да псувам по руски. Мамицата ви. В главата ми милион мисли. Явно съм попаднала на сектанти. И те ме убиват. Ненавиждащи чужденците. И най-вероятно, японската ми приятелка е съучастничка. Ще я убия, кучката. Наистина ме зариват.

Започнах още повече да пищя, като свиня в касапница, да ритам с крака. А най-страшното, започнах да се задъхвам. Ридаех и сополите ми течаха по бузите, по ушите. От истерия и страх се изпуснах. Поради теснотията, не можех дори лицето си да избърша. Лежах като дърво. Ръцете по кантовете. В тесния ковчег. Вонеше на урина.

Там беше ужасно тясно. Душно. И нямаше въздух за дишане. Започна да ми се вие свят. Имах усещането, че започвам да изстивам. Нали оплесках целия ковчег и лежах в урината си.

„Земята е студена“, си помислих. Ридах 20 минути. И вече губех съзнание. Състоянието ми бе ужасно. Започнах да разбирам Гогол и си спомних, че може да се е пробудил в гроба и да е умирал като мен.

Пред очите ми изплуваха минали картинки. Как родих и държах дъщеря си в ръце. Първите й крачки. Плитките, които сплитах всеки ден. О, Боже, съвсем бях забравила за дъщеря си. Поради депресията.

Сетих се, че престанах да се обаждам на мама. Помислих, „животът е толкова прекрасен, чудесен“. А аз тук, умирам в ковчега.

Които толкова боготворях. Ех, японци. Ех, кучета…

И изведнъж капакът се отваря. Гледам, все още съм в същата стая. А погребението е компютърна симулация.

Плаках още 10 минути. Едва се успокоих. Псувах ги.

А приятелката ми се кикоти. Дадоха ми видеозапис с моята „смърт“. В ковчега имало камери и всичко записали.

След тази процедура отслабнах, разхубавих се. Заобичах живота и повече и през ум не ми минава, че не искам да живея. И депресия нямам вече. Повече не искам там. Искам тук и сега. Точно така! И вие ще заобичате живота.