Кеворк Кеворкян: „Яко ще измрат“ е проклятие, което слага край на мечтите за политическа кариера

 

 

 

Всички телевизионни лица, до най-дребните буболечки, продължават да са на мушката на Б.Б.: по-рано, за да ги зомбира, сега – за да ги поучава

 

 

 

 

Голяма олелия се вдигна около интервюто на Бенатова с генерал Мутафчийски – направо го изкараха жертва на стръвната Миролюба. Довчера герой – пък сега жертва. Макар че доста странно беше и произвеждането му в герой, понеже той се държеше повече като погребален агент в прословутите брифинги.

 

 

 

 

 

 

Наивниците смятат, че интервюто е било капан, в който са вкарали Мутафчийски. Нищо подобно – той сам се е вкарал в ситуация, която да му придаде мъченически ореол. До този момент вече е крайно разглезен от медийното внимание, необичайно за неговото почти анонимно съществуване.

 

 

Затова гледа на всяко нормално интервю като на среща с електрическия стол.

 

 

Между другото, така приемаше публиката години наред моите интервюта – имам подобни шаржове: взирам се свирепо в жертвата си, с ръка върху шалтера на електрически стол. Трябва да ви разочаровам – доколкото познавам телевизионните изяви на генерала, съм сигурен, че той щеше да ме приспи от скука още на третата минута.

 

 

 

 

Вероятно и генералът е осъзнал, че вече е досадил на публиката, че няма повече потенциал във втръсналите на всички „брифинги“, в които виждаме само хората от Щаба, но не и репортерите, на тях им е отредена ролята на покорна рая, която трябва да задава удобни въпроси.

 

 

 

 

Само че, на фона на това мъртвило, не можеш да блеснеш с някакво остроумие; и дори да кастриш някого, излиза така, че все едно се караш със себе си.

 

 

 

Приятно е да те галят с перце – от тия, които продават в сексшоповете, но това не ти носи никакви ползи; напротив – омекваш, усещаш се оскучен и безполезен. Трябва ти нещо друго – някоя като Бенатова, която си разбира от занаята и няма да изглежда като богомолка от общия хор. А и той, хорът, скоро ще наруши солдафонския порядък, има признаци за това – особено агресивен е Станислав Балабанов, репортерът на Телевизия 7/8, направо плаче да го халоса Короната и да ти падне в ръцете.

 

 

 

Трябва ти нещо пикантно, което да те върне в полезрението на публиката. В такива случаи, най-добре е да си сготвиш манджата сам. Дръж се като Наскърбения Народен герой, който едва сдържа сълзите си – това може да разбуди интереса на бабите, които отново са се върнали към турските сериали – и там има сълзи, обаче по-истински. Приготви си и една финална фраза, която да изрази цялото ти потресение от неблагодарността към теб –

 

 

 

Короната започва/уж да слънчасва, дай Боже, а още не са ти вдигнали паметника. Затова им кажи: „Много хора ще измрат, яко ще измрат!“ Тази фраза ще се запомни – обаче с грозотата си, не като нещо друго, хич не се надявай. И я кажи така, сякаш си Арендатор на Народната съдба.

А сетне избягай от собствения си кабинет.

 

 

 

 

Провинциална оперетка, в сравнение с която дори постановките на „Многострадална Геновева“ от по-миналия век са изглеждали по-естествено. Обаче замисълът не е лош – и дори може да донесе някакви дивиденти.

 

 

 

 

Например, ще стане ясно, че „официалните“ медии няма да изсумтят поне нещичко в защита на Бенатова – и на занаята изобщо. Те ще сметнат, че Падишаха е побутнал „Геновева“ – и ще сбъркат. Той няма нищо общо – и Мутафчийски е наясно с това. Той просто се опитва да се върне на сцената с меч в ръка.

 

 

 

 

Това е и целта на упражнението с „шофьорката на такси“, която обижда нервно. Обаче честният/чистият български език го предава – може някой виртуозно да владее „генералския“, „професорския“, „служебния“ и прочее езици, но онзи е най-истинският: на него „Много хора ще измрат. Яко ще измрат“ е проклятие и нищо друго. Което слага край на скорострелните мечти за политическа кариера. Край на фасоните и всезнайковщината.

 

 

 

 

А този край настъпи дори десетина дни по-рано, когато Падишаха разказваше, как Мутафчийски си бръсне главата; колко са си близки и как се доверява единствено на него – и други лакърдии, които иначе се наричат

 

„Пренасочване на враждата“.

 

 

 

Ясно от кого към кого, ясно е, чии дисаги са напълнени. Падишаха вече е виртуоз в тия игри. Няма повече да го наричам Падишах. „Лисица“ ми се вижда по-подходящо.

 

 

 

Още преди петнайсетина години започнах една книга, която нарекох/тогава „Лисицата и Овчарката“ – ясно е: Симеон и Бойко. Оттогава нещата започнаха все по-стремително да се променят и сега подходящо би било друго заглавие – „Малката и Голямата Лисици“; или пък – „Будалата и Голямата Лисица“.

 

 

 

Преди десетина години пък издателство „Ентусиаст“ издаде книгата ми с миниатюри „Мъгла от тамян“. Стотина от „Кеворкизмите“ са предизвикани от Бойко, включително и тези, посветени на отношенията му с медиите.

 

 

 

 

Ето някои от тях:

 

 

• Когато й гостува Бойко, Цветанка е толкова развълнувана, че й трябват две сърца;

• Този водещ се държи толкова слугински, че сякаш Бойко тайно го е чифтосал с някоя от каракачанските си овчарки;

 

 

• Бойко седи в храстите и дебне като бракониер някой да каже нещо срещу него. И веднага се обажда. Той вече не иска да се хареса на всички, той иска да се хареса и на себе си;

 

 

 

• Бойко им казва: „Приятна събота!”, и те благодарят – нищо, че е понеделник, вторник или четвъртък. „Благодарим ти, ах, колко хубав е съботният ден!”;

 

 

• Никой досега не е успявал да зомбира по подобен начин телевизионното стадо. Свети Бойко;

 

 

• Почти след всеки по-обширен разговор, Бойко спокойно може да каже: „Мерси, откраднах ти шоуто”. Повечето водещи изглеждат жалки в негово присъствие, но това сякаш ги прави щастливи. На тях им е достатъчно да наблюдават отстрани собственото си предаване, обсебено от Б.Б.;

 

 

 

• Бойко написа кървавото си писмо до шефовете на централните медии – попита ги, дали има случай да ги е притискал по някакъв начин. И всички любезно му отговориха: „Не, Велики, никога, за нищо на света”. И се отзоваха препарирани в хербария му – там, където събира най-преданите си мушички;

 

 

 

• Всяко нещо има начало и край. В отношението на Бойко към медиите личи, че той още не може да проумее това;

 

 

• Бойко трябва да внимава, когато се нахвърля гневно върху репортерите –  някой може да се парализира публично;

 

 

 

• Бойко е буквално навсякъде в медиите. И често участието му в телевизионни предавания е като „Платен репортаж”;

 

 

• Очерта се цял медиен отрасъл „Масажи за Бойко”

 

 

 

• Накрая Бойко ще поиска да разговаря сам със себе си – и ще бъде прав;

 

 

 

• Боли ли го понякога главата Бойко, когато гледа непрекъснатите телевизионни славословения по негов адрес?;

 

 

 

• Някои от интервютата с Бойко наистина са уникални. Те трябва да се изучават задължително във Факултета по журналистика. В раздела „Какво никога не бива да правите по телевизията”;

 

 

 

• Трудно е да бъдат опазени нашите политически първенци от телевизионните поцелуйковци. Например, Бойко целият е олигавен от целувки. Направо си е влажен непрекъснато;

• Бойко все повече се превръща в обитател на собствените си медийни отражения;

 

 

 

• Но когато човек е толкова ухажван от медиите, по-късно със сигурност ще стане доста кръвожаден към тях;

• Той така е обгрижван от медиите, че има опасност скоро да загуби представа за себе си. А тази представа е единственото свястно нещо в един политик…

 

 

 

 

Днес, десетина години след като са писани тия миниатюри, в доста отношения Бойко си е все същият: продължава да дебне всяка фраза, която не е по вкуса му. Тия дни нарече американската телевизия Би Ти Ви „Божков телевизия“. Нищо чудно на бъдещия собственик Келнер да му надпишат по този повод сметката.

 

 

 

Това е знак към големите телевизии да не шават без нужда – напълно излишно предписание, като се има предвид, че те дори не дишат прекалено видимо. Всички телевизионни лица, до най-дребните буболечки, продължават да са му на мушката: по-рано, за да ги зомбира, сега – за да ги поучава/плаши.

 

 

 

Живков би бил смаян от мащабите на медийното обгрижване на Бойко. Той обаче няма насита в това отношение – и се старае да спечели и последната медийна цаца. Няма значение как си го ругал преди време – важното е сега да се търкаляш в краката му. Неуморим е: не поучава репортерите, покрай инспекцията на някоя магистрала – а защото трябва да им говори, защото това му е нужно. Дори вече не се интересува, дали са го разбрали. Важното е неговият глас да боботи над всичко.

 

 

 

 

Навремето съм се питал, дали накрая няма да иска да разговаря сам със себе си – отегчен от другите; по някое време това се случва на всеки Властник. Вече го прави – със собствената си телевизия във Фейсбук. Един джип, който кара сам, и една телефонна камера, толкова. Никой не го дразни с излишни въпроси. Никой не му се пречка в краката. Говориш си, колкото си искаш – и то на живо. Кеф и лайф.

 

 

 

 

Доколкото мога да преценя, ФБ телевизията засега му носи успех. Който го харесва, ще го има в неограничени количества. Който не го харесва – също. Да си се оправят помежду си.

 

 

 

Плеснал се по челото

Все се пляскат по челата. И все няма кой да ги плесне на друго място – за да не се излагат до такава степен.

 

 

 

Това обаче минава всяка мярка: „Бащата на търговското право“, както някои кръстиха Огнян Герджиков, отначало авторитетно каза (миналата сряда), че акциите на футболния „Левски“ безусловно са вече на Б. Б. Но в неделя пак авторитетно каза, че безусловно не са негови. Понеже се плеснал по челото и си казал: „Абе, Огняне, какво правиш!“

 

 

 

Таман да ти е адвокат плескащият се по челото.

 

 

 

А е бил Председател на Парламента – интересно, колко пъти се е пляскал тогава по челото. Беше и служебен премиер – пак голямо пляскане ще е падало. Тогава се замъкна до тунелите на Витиня, за да надзирава как сменят изгорялото осветление. Епохален принос.

 

 

 

 

Не се пляскат по челата – а по гламавщините, които дори не осъзнават, че вършат. Нищо няма да се промени – щом като толкова влиятелен човек, поне в правните среди, а и изкушен от политиката, се пляска по челото за елементарни неща. Отгоре на всичко, ако съдя по мнението на други юристи, може да не е прав и след пляскането. Дали преди пляскането по челото Бойко не го е плеснал на друго място, не знам. Не го изключвам, но не искам да гадая.

 

 

 

 

Герджиков си гадае с пляскане по челото. Но че прави мечешка услуга на Бойко, е факт – подритва му името по професорски. И други го правят, без да го съзнават.

 

 

 

И Наско Сираков удари една баданарка на Б. Б. –  бил „най-добре приетият политик в Европа“. Но не ни съобщава, какво общо има това с драмата на футболния „Левски“. Кандидатурата на Наско за нов „собственик“ на акциите на отбора е нещо положително – но какво ще стане после, на пляскане по челото ли ще се разчита? Досегашните собственици само харчеха пари – чужди, разбира се.

 

 

 

 

Да дадем отбора на наше момче – а той/ние ще му осигуряваме пари от реклама. Това и Джеки не го вярва. Как ще накарате една фирма/рекламодател да финансира безкрайно разправиите около един отбор. Фирмата си е фирма – тя не е подвластна на запалянковските страсти. Тя ще кандиса, ако й обещаят да получи нещо – но това ще е временно, такива отношения лесно се уморяват.

 

 

 

Жалко за предаността, с която живеят левскарите – тя остана жива само във футболните среди. Политиката я измете от почти навсякъде другаде – анестезира напълно хората, отчая ги, направи ги безразлични дори към собствения им живот.

 

 

 

 

Само си представете, колко пъти Властниците са се пляскали по челата по всевъзможни поводи – а това, всъщност, означава рутинно и здраво да ни наритат, заради собствената си глупост и недосетливост.

 

 

 

 

Според фенските организации, във футболния „Левски“ трябва да се сложи край на модела с „Бащицата“ – без да кажат, кого имат предвид.

Не става и ясно, как ще се справят без „Бащица“.

 

 

 

Наско Сираков е безспорно смело сърце. Но родени победители като него имат много нисък праг на търпимост. И е ясно, че няма да понася дълго капризите на Торбалан с парите, който и да е той. Само да не забравя, че името му е прекалено ценно, за да го похарчи лесно.

 

 

 

А кой е Джеки, когото споменах по-горе? Има една реклама на мобилен оператор, пак хвалят снимачните качества на някакъв нов телефон, и дикторът казва: „Джеки, кажи зеле!“ Джеки е едно куче, клекнало до собственика си – и няма никакво намерение да се усмихва.

Докато се пляскат по челата, поне да кажат „зеле“ – както са се заврели в поредната бутафория.

 

 

 

Коментарът на големия журналист Кеворк Кеворкян е публикуван в последния брой на в. „Уикенд”

 

Препечатваме го от сайта Narod.bg