Кеворкян: Проф. Рийс: Оцеляването – 50 на 50. Два милиона 74 хиляди

 

 

 

 

След последната ми дописка – „Затъваме в бедата“ – страстите се ожесточиха.
Тъй или иначе обаче, преимуществото на ония читатели, които я подкрепиха, е смазващо – три хиляди и четиристотин лайка не са за подценяване.
Най-остроумен, вън от съмнение, е коментарът на „Референдум за излизането на Република България от НАТО“: „И Кево се зарази от Джо/Байдън“.

Това е критика, може да не е основателна, но поне е елегантно-иронична.

Не като грубиянщините на ония, които твърдят, че щели да се спасят от Ковид-19, пиейки ракия и уригвайки се на чесън.
Един пък живеел в Милано, но никога не бил виждал умрял и дори само болен от Ковид-19. Пълен туш.

А две-три фльорци нямало повече да ме четат, понеже се разочаровали от мен.

Те пък ме подсетиха за едно число – това от заглавието:

2 074 000/два милиона 74 хиляди.

Това са лайковете, които събра от 2017 година насам скромната ми страница.
Интересът към нея ми се вижда напълно приличен.
Резюмето на критичните коментари за последната ми дописка е следното: пиша глупости и съм се продал на Сатаната.

Ето някои от тези глупости:

– посрещнахме Корона Вихрушката абсолютно неподготвени;

– имаме прекрасни медици, обаче поробени от невнятна здравна система, която все кърпят;

– вярвайте на истинските лекари – и се молете да не се прекършат в това непосилно изпитание.

Най-важното, което исках да внуша: че трябва да имаме въображение за страданията на другите.

Това обаче е непостижимо за някои хора.

И все се питам: дават ли си сметка ония, които твърдят, че няма епидемия, кого, всъщност, подкрепят, на кого вършат услуга.

Има и друго: голяма част от тия хора иначе са в плен на различни конспиративни теории.

Да речем, че и това е израз на някаква свобода.
Не изключвам нищо, но трябва да сме трезви, поне в някаква степен.
Тъкмо заради това ви предлагам интервюто си с кралския астроном/тогава
проф. Мартин Рийс.

То е взето още на 25 май 2003 година – преди цели 17 години.
Според Рийс, шансовете ни да оцелеем през това столетие са 50 на 50.
Мислете си, каквото искате, това е свободата – или поне само това ни е останало.
Но не се разболявайте.

***

/продължение на интервюто с Мартин Рийс/

К.К.: Вие имахте куража да се хванете на един доста странен облог в списание „Уайърд“. Заложихте 1000 долара?

М.Р.: Заложих 1000 долара на прогнозата, че едно-единствено действие или акт на биотероризъм би довело до смъртта на милиони през следващите години. Искрено се надявам да загубя в облога. Но според мен рискът това да се случи по някое време през следващите 20 години е поне 50%.

К.К.: В книгата си вие казвате, че към средата на този век хората ще могат да живеят по-различно и по-дълго с имплантирани чипове в мозъците си?

М.Р.: Преди 50 години водещите световни експерти в компютърната област, в това число г-н Томас Джей Уотсън, ръководител на Ай Би Ем, можеха да предскажат, че в Съединените щати ще бъдат необходими само пет компютъра. 50 години по-късно компютрите са може би стотина милиона. Ако екстраполираме сегашните тенденции, твърде вероятно е да бъдат разработени компютри с процесорна мощ, която далеч да надхвърля възможностите на човешкия мозък. След 50 години ще възникнат машини роботи, които в редица отношения ще бъдат равностойни на човека и дори ще мислят далеч по-бързо от него. Би могло също да се окаже възможно по някакъв начин да се свържем с тези машини, така че те да усилят умствените ни способности. Но как тези нови хора ще общуват с обикновените хора? Единственото, което мога да кажа, е, че ще възникнат нови рискове. С всеки нов напредък в науката възникват възможности, които са положителни и които са вредни. Някои врати би трябвало да отворим. Други врати обаче би трябвало да оставим затворени. И трябва да решим за себе си кои прагове да не прекрачваме.

К.К.: Кои са заплахите след 2002 година? Например, заплахата от биотероризма – вие посочвате в книгата си съветската програма „Биопрепарат“?

М.Р.: Главната заплаха по време на Студената война произхождаше от ядрените оръжия. Но не бива да забравяме, че те още съществуват. Свръхсилите са развивали и биологически оръжия. Програмата „Биопрепарат“ наистина е разработвана в бившия Съветски съюз. Канатян Алибеков бе втори по значение учен в тази програма. През 1992-а той бяга в Съединените щати и под името Кен Алибек издава книгата „Биологична опасност“. През същата година Борис Елцин признава, че 66 смъртни случая в Свредловск през 1979-а се дължат на изпуснати от лабораториите на „Биопрепарат“ спори на антракс. Американците от своя страна също са имали програми, целещи разработването на вируси, които да не се поддават на каквото и да било лечение. Онова, което ме тревожи днес, е възможността тези биологически оръжия да бъдат използвани от малки групи хора и дори от отделни индивиди. През следващите години това ще е трудно изкоренима заплаха. Ядрените оръжия не могат да бъдат произведени без наличието на специални съоръжения. Но за разлика от тях биологическите оръжия могат да бъдат произвеждани в твърде скромни лаборатории, които всяка страна има за нуждите на селското стопанство и медицината. Според мен, навлизаме в епоха на изключителна уязвимост на обществото, през която ще бъдем изправени пред противоречието между сигурността и свободата на личността. Понеже единственият начин да гарантираме сигурността на обществото е да следим всекиго и по всяко време.

К.К.: Вие казвате в книгата си, че експериментите с ускорители не ви дават мира?

М.Р.: Пиша за експерименти с ускорители, при които се сблъскват частици при скорости, много близки до скоростта на светлината. И това създава условия, които може би никога не са съществували досега във Вселената, поне не от времето на Големия взрив. Но когато правиш нещо, което никога не се е случвало в природата, трябва предварително да си сигурен, че това не би довело до катастрофални последици. Физиците всъщност са се занимавали с тази хипотеза и са стигнали до убеждението, че рискът е напълно пренебрежим. Но когато извършваме някакъв експеримент и в резултат от това единствената полза е някакво ново знание, но пък от друга страна съществува рискът да разрушим целия свят, то очевидно всички ще искат да бъдат убедени, че рискът е по-малко от едно на милиард.

К.К.: Вие казвате, че „часовникът на Страшния съд цъка“. Може ли наистина една суперинтелигентна машина да се окаже последното изобретение на човека? И как ще го подчини? Концлагери за човека или нещо подобно?

М.Р.: Ако изобретим свръхинтелигентни машини, то тогава още по-умна машина би могла да бъде изобретена от тези свръхинтелигентни машини, а не от нас самите. Следователно, следващата стъпка в напредъка на науката би се дължала на наше изобретение, а не на самите нас. В моята книга например говоря за възможността компютър да направи откритие, което да доведе до награждаването на някой учен с Нобелова награда. Няма да наградят компютъра тогава, нали!? Въпросът, дали машината би могла да има самосъзнание, е нещо отделно. Колкото и разумна да е тази машина, тя никога не би могла да постигне нашето самосъзнание. Биха възникнали, разбира се, и етични въпроси. Ако изобретим машина с интелект, максимално близък до човешкия, следва ли да се грижим за благосъстоянието й, да се притесняваме за това дали тя ще се чувства оскърбена, ако я оставим без работа – или пък ще гледаме на тази машина като на купчина желязо и нищо повече. Някои технологии се развиват толкова бързо, че не бихме могли да изключим възможността след 50 години да се водят сериозни дебати по въпроси, които днес ни изглеждат научна фантастика.

К.К.: Сър Мартин, по-трудно ни е да схванем същността на т.нар. наноструктури, наномашината, нанотехнологиите?

М.Р.: Да, да. Нанотехнологията е една технология, която бележи първите си стъпки. Идеята е да бъдат построени машини атом по атом, в далеч по-миниатюрен мащаб, отколкото днешните компютърни чипове. Това, разбира се, ще доведе до изключително големи предимства. Например, малки машини, които ще бъдат инжектирани в кръвоносната ни система. Но и тази технология би могла да има своите недостатъци. Ерик Дреслър в една своя книга разкрива кошмарния сценарий, при който тия малки машини започват да се възпроизвеждат неконтролируемо и изяждат всичкото органично вещество на планетата. Ето това е вариант от рода на Страшния съд.

К.К.: Какъв е този принцип на посредствеността, според Картър, който не ни предвещава нищо добро?

М.Р.: Една глава от книгата ми е посветена на довода, изтъкван от някои, че човешкият живот не може да просъществува вечно. Ние се намираме в едно характерно място в поредицата човешки същества преди и след нас. От което следва изводът, че светът не би могъл да просъществува при сегашното си население за повече от 200-300 години напред. В цялата човешка история са живели около 60 милиарда души. Това е изненадващо, имайки предвид, че човечеството датира от няколко милиона години. Излиза, че днес живеят далеч повече хора в процентно изражение, отколкото през която и да било друга епоха. И значи този принцип на посредствеността всъщност твърди, че се намираме в едно атипично място. Нито в началото, нито в края на поредицата човешки същества. И ако приемем този аргумент, трябва да се съгласим, че човечеството или лека-полека ще отмира, или катастрофално ще изчезне след няколко милиона години. Интересно е, че този аргумент трудно може да бъде отхвърлен рационално. От друга страна обаче, имам интуитивното усещане, че нещо не струва като логика. Затова цитирам Оруел, който казва, че „човек трябва да бъде върховен интелектуалец, за да вярва в такива неща. Обикновеният човек такива глупости не може да приеме.“ Е, философите могат сериозно да говорят за такива неща, но обикновените хора едва ли, и, надявам се, те да са правите.

К.К.: Вие казвате, че население от 10 милиарда души би могло да оцелее, ако живее в апартаменти от типа хотел капсула, каквито вече има в Токио, ако яде само зеленчуци и плодове и предимно ориз, ако е свързано електронно, пътува малко, отдих му се полага само във виртуалната реалност?

М.Р.: Опитвам се да подчертая, че числеността на населението, което би могло да живее на Земята при приемливи условия, ще зависи от начина на живот, който хората предпочитат. Очевидно е, че няма да бъде възможно всичките шест милиарда жители днес да постигнат начина на живот, който водят американците. Понеже най-малкото това е страхотно прахосничество на природни ресурси. Окуражаващо е, че най-бързо растящите два сектора от икономиката днес са информационните технологии и миниатюризацията и те са с благотворно екологично въздействие. Разбира се, важен е и темпът на растеж на човешкото население. Последните новини са по-добри. Според прогнози на ООН в 2050 г. населението на Земята може да стигне върха си от около осем и половина милиарда, след което лека-полека да намалява. Остава да се надяваме, че и предпочитанията на хората в потреблението ще се променят. Говори се, че хората ще могат да се преселят в Космоса. Никъде обаче в Космоса няма да намерите условия на живот, които да са по-добри, да кажем, от Антарктида или от дълбокия океан. Ако някой реши да се пресели в Космоса, той ще бъде толкова ексцентричен, колкото онези, които днес се катерят по Еверест или поддържат бази на Антарктида.

К.К.: Бихте ли ни припомнили предупреждението на Блез Паскал, което цитирате в книгата си?

М.Р.: Цитирам Паскал като пример за т. нар. днес принцип на предпазливостта. Помните, че според Паскал дори и да не сме сигурни дали Бог съществува, следва да се държим така, сякаш той наистина съществува. Струва си да се откажем от съблазните на греха тук, на този свят, за да избегнем дори и най-малката възможност нещо изключително ужасно да ни се случи в отвъдното. Оттам води началото си принципът на предпазливостта, така, както го разбираме днес – предпазливо да провеждаме научни експерименти и да прилагаме откритията на науката, за да избегнем катастрофалните последици за околната си среда.

К.К.: В една ваша лекция в Чикаго вие казвате следното: „Звездите са по-прости и от насекомите.“ Бихте ли се пояснили?

М.Р.: Хората често ме питат: Не сте ли прекалено самонадеян да твърдите каквото и да било за нещо толкова огромно като звезда или като галактика? И в отговор на това аз казвам, че звездите са далеч по-прости от всяко живо същество. Звездата всъщност е едно огромно светещо струпване на газ, което се управлява от гравитацията. На всичкото отгоре температурата е толкова висока, че нищо повече от обикновени атоми не може да просъществува. Докато най-простото живо същество, като едно насекомо, има множество слоеве, материални структури, при това изключително сложни. Така че далеч по-голямо предизвикателство е да разбереш живота, отколкото да разбереш една звезда. И още нещо. Знаем нещичко за света, в който живеем, но би следвало да бъдем скромни, смирени, понеже много от нещата не разбираме, особено в живата природа. Впрочем най-сложното нещо, което познаваме във Вселената – човешките същества, са някъде по средата като мащаб между атомите и звездите. Тоест необходимо е толкова човешки тела да се съберат на едно място, за да се натрупа масата на едно Слънце, колкото атоми има във всеки от нас. Значи, ние по мащаб сме някъде в средата и трябва да знаем не по-малко за атомите, отколкото за звездите, за да разберем самите себе си.

 

 

Източник: ФБ страницата на Кеворк Кеворкян

Кеворк Кеворкян

https://www.facebook.com/kevorkkevorkianVN

Епицентър