Мили хейтъри, прочетете го. А аз ще пиша и ще продължа да разказвам, пък който има сетива – ще разбере

 

 

 

Искаш истината? Ще можеш ли да понесеш страданието?!
„Много добре разбирам написаното. Другарката Робева “просто разказва”. Избирателно. Конюнкурно. Тенденциозно. Цинично. Тя просто прави “аналогии”. Просвещава. Това не е новина. Войната в Украйна Е обаче!“ – цитат от един хейтър.

 

 

Навремето имаше театрална постановка с названието „Я, колко макове?“

 
Тези дни, хвърляйки поглед върху реакциите във фейсбук, по повод на различни публикации, в главата ми натрапчиво се върти /дали по аналогия?/ “Я, колко хейтъри?“. Влязох в Гугъл, за да уточня, за себе си, тълкуванието на чуждицата. Това открих /чужд. Англ.) човек, който мрази едно, няколко неща или всичко около себе си….

 

 

Българският език все още не притежава официално такава дума…“/ Това ме накара да вдигна глава, да изправя гръб и да си кажа – „Робева, има бъдеще народ, в чийто език не съществува подобна дума…“ И тогава пред мен изплува Вазовото „Език свещен на моите деди

 

Мили хейтъри, прочетете го.

 

 

А аз ще пиша и ще продължа да разказвам, пък който има сетива – ще разбере. На другите не мога да помогна. Ще говоря истината, защото така ме е учила моята майка, потомка на македонски бежанци, които тогава наричали себе си българи…

 

 

Не пиша за извратеняци, чиито мухлясали мозъци, могат да родят мисълта, че правейки аналогии, изразявайки мъката си към всички невинни жертви на войните по света, не съчувствам и неглижирам войната в Украйна?! Или че оправдавам, чиято и да е агресия… Ако не са схванали, какво искам да кажа, говорейки за спорта, какъвто съм го правила и в чийто смисъл съм вярвала, нека не четат…

 

 

През 1989г., когато ръководството на НО, бяхме подали оставки, в знак на протест срещу определени действия на БФХГ, когато по нареждане на ЦК на БКП, бе проведено шестмесечно разследване и седмица преди СП в Сараево, бях отстранена от отбора, въпреки това заминах… Неакредитирана и извън Българската делегация…

 

 

В Сараево ме посрещнаха колегите от Югославската федерация. Акредитираха ме и ми дадоха възможност да изведа Българския НО. Няма да навлизам в подробности, как от българска страна, бе направено всичко възможно отборът да бъде провален… Защо? Това е тема за друг разговор. Само ще спомена за невероятната подкрепа, която получихме от публиката в Сараево и в личен план от колегите ми…

 

 

Никога няма да забравя, грейналото лице на доброволеца – охранител, който почти в екстаз крещеше „Нешка, пръви сте, пръви!!! Рускине са упущиле чуняве“ /изпуснали бухалките/ Изпитвам вътрешна съпротива и нежелание да разказвам всичко, което бе подготвено и за щастие, само до някъде реализирано, от моята държава, за провала на отбора, който бе идентифициран с мен?! В онзи момент политическото управление в България, ме бе обявило за враг… И още колко пъти след това…?!

 

 

 

Спомням си кратката разходка, след състезанието в един прекрасен град, какъвто бе Сараево, както си спомням и руините, в които бе превърнат, заради великосръбските щения и шовинизъм на Милошевич… Народи, живели години заедно, бяха разделени и превърнати във непримирими врагове…

 

 

Не съчувствам – остро осъждам най- злокачественото образувание, от което е болен съвременния свят, наречено национализъм, в цялото му терминологично многообразие /за сведение на тълкувателите ми/

 

 

В най-тежкото време, при почти неспиращите бомбардировки, над Сараево, ми се обади сръбската ми колежка с въпрос, не можем ли нещо да направим за босненския отбор?

 

 

Това, което направихме, с помощта на Япония, благодарение на сегашния президент на ФИГ – Моринари Ватанабе, бе да изведем отбора изпод бомбите, да проведем съвместен /България, Босна, Сърбия/ едномесечен лагер-сбор в „Левски“. Тогава мислехме, какво можем да направим, с какво още можем да помогнем… Обадиха се колеги от Франция, които бяха организирали представяне на „Отборът на мира“…

 

 

От там заминахме за Япония… Момичетата играеха и всеки път на финала прочитаха декларация, в която имаше малко думи, но с едно значение – МИР!

 

 

И когато на почетната стълбичка, сръбските и босненски деца, си подаваха ръка, залите избухваха в нестихващи аплодисменти… Хората разбираха и подкрепяха…

 

 

Та, какво тук има за неразбиране, скъпи хейтъри?!
И ще продължавам, защото съжалявам, че моят ученик – М.Ватанабе, в една друга позиция, се съгласи и отсрани от участие на състезания, с нищо невиновните руски и белоруски състезателки…

 

Ще разкажа и за Ахмед бей, който покани българския отбор…

Нешка Робева