Те просто изпълняват нареждания

 

 

 

 

На 14 декември 1941 г. България обявява война на Съединените щати и Великобритания. Войната става факт, след като мнозинството от депутатите в тогавашното Народно събрания гласуват в подкрепа на това предложение. Тя веднага е наречена „символична“ от управляващите, т.е. ние сме нямали намерение да се бием с англо-американците, така че гражданите трябвало да бъда спокойни. Вероятно тогавашните управляващи наистина не са искали да се бият с тези, на които са обявили война. Само че в Лондон и Вашингтон са били на друго мнение.

 

 

 

Две години по-късно англо-американските самолети започват да бомбардират София и редица други български градове. Няколко хиляди наши сънародници загиват, много повече са ранени, разрушенията са огромни. И всичко това в резултат на една обявена от българските депутати война, която са определяли като „символична“, и за която са вярвали, че няма да има никакви последствия.

 

 

 

Вероятно повечето от депутатите, гласували в подкрепа на тази война, нито са изгаряли от желание лично да участват в нея, нито са я одобрявали особено. Е, защо тогава са я подкрепили? Много просто. Защото такова е било нареждането. Спуснато от тогавашните ни геостратегически партньори. В онези години ние сме верен съюзник на хитлеристка Германия, фашистка Италия и Япония. Това е бил тогавашният ни цивилизационен избор – да сме на страната на Тристранния пакт.

 

 

 

 

В онези години сигурно много от депутати са вярвали, че са на „правилната страна на историята“, че цивилизованият свят, т.е. нацистка Германия и нейните съюзници задължително ще победи дивашкия и некултурен Съветски съюз и неговите съюзници. Само дето историята се е развила по съвсем друг начин, та се е наложило скоро да правим нов цивилизационен избор, пък после и още един нов направихме.

 

 

 

 

И всеки път глашатаите на поредния рязък геостратегически завой тържествено се кълнат – ето, стигнахме до края на историята, няма повече обръщания да правим. Едва ли и те самите си вярват. Просто изпълняват нарежданията. Сменят се само местата, от които пристигат тези нареждания. Първо Берлин, после Москва, сега Брюксел и Вашингтон. В началото на 40-те години на миналия век цивилизационният избор е налагал да обявим война на САЩ и Великобритания, а днешният постановява налагането на санкции срещу Русия и изпращането на оръжия за Украйна. С голямо умиление слушах онзи ден как разни правоверни евроатлантически депутати обясняваха колко са горди, че помагаме на украинския народ, даже някои не били спали от срам, че досега не сме им пратили оръжия.

 

 

 

 

Слушах тези сълзливи речи и бях твърдо убеден, че едва ли на някого от изказващите се изобщо му пука за страдащите украинци. Съвсем друга е тяхната свръхзадача, ако ползвам термина на прочутия театрален режисьор и теоретик Константин Станиславски. Истинският им стремеж е да изпълнят максимално точно и бързо нареждането, да се отличат като първенци на класа. И тази борба съвсем не е от идеалистически подбуди. Изпълняващите нарежданията имат съвсем практични очаквания – да влязат в някое следващо правителство, да получат посланически пост или пък някой грант, когато след време отново се насочат към любимата си НПО дейност, която често е по-доходоносна от политическата.

 

 

 

 

Мисля си също така, че българските анализатори трябва да престанат с притесненията си дали може да се състави правителство в рамките на този парламент. Може и още как. Ето ви я евроатлантическата коалиция – ГЕРБ, ПП, ДПС, ДБ плюс БВ. Десислава Атанасова с Петков и Василев, Делян Пеевски с Христо Иванов и принадлежащите му кози заедно със супердиалогичния Стефан Янев – направо коалиция мечта.

 

 

 

А ако някой спомене думата безпринципност, новите коалиционери ще отговорят възмутени – ама каква „безпринципност“, ние се събрахме в името на цивилизационния избор, на евроатлантическите ценности. А пък аз, като чуя как някой управляващ ми говори за принципност, винаги се сещам за прословутата реплика на великия комик Граучо Маркс – „Това са моите принципи. Ако не ви харесват, имам и други“.

 

 

 

Петър Волгин

БНР