В Москва пукат тапи от шампанско, пише авторитетното издание Politico.

Обкръжението на руския президент Владимир Путин злорадства заради изтичането на информация на тайни разговори между високопоставени германски военни за изпращане на оръжия с далечен обсег „Таурус“ в помощ на Украйна. По-рано днес Кремъл извика германския посланик, за да му направи забележка.

Разкритията са срам за германските военни, докато съюзниците от НАТО ги натискат заради всеобщия провал в областта на сигурността, и същевременно служат като пропагандна победа за Кремъл, чиито съмишленици побързаха да се похвалят, че сеят раздор в Берлин, пише Politico.

В записа  висшият военен състав на Германия обсъжда възможни доставки на ракети „Таурус“ за Украйна. Най-деликатната част от изтеклия разговор обаче включва началника на германските военновъздушни сили Инго Герхарц и бригаден генерал Франк Графе, които обсъждат дали ракетите биха могли да достигнат „моста“, вероятно визирайки Керченския мост, по-известен като Кримския мост – критична връзка между окупирания от Русия Крим и континентална Русия.

Германия потвърди, че изтичането на информация е автентично, както и че ще проведе вътрешно разследване, което предизвика огромна буря на Запад и възторг в Москва.

През почивните дни говорителят на руското външно министерство Мария Захарова заяви, че изтеклите разговори са доказателство за вътрешен разрив в германското правителство и политическия елит. „Това показва, че в Германия няма единна власт. Това е пряко доказателство за липсата на демокрация“, каза тя.

Бившият президент и настоящ заместник-председател на Съвета за сигурност на Русия Дмитрий Медведев, както обичайно, отиде по-далеч, отбелязва Politico.

„В края на краищата нашите вечни противници – германците – отново се превърнаха в заклети врагове. Вижте колко внимателно и с какви подробности фрицовете обсъждат нападенията на наша територия с помощта на ракети с голям обсег, избират целите за поразяване и най-вероятните начини за нанасяне на максимални вреди на нашата Родина и нашия народ. Призивът на Великата отечествена война отново стана актуален: „СМЪРТ НА ГЕРМАНСКО-НАЦИСТКИТЕ ОКУПАТОРИ!“ – написа той в Телеграм.

Самият Путин все още не е коментирал изтичането на аудиозаписа, но говорителят му Дмитрий Песков предупреди днес, че „самият разговор подсказва, че в недрата на Бундесвера се обсъждат по същество и конкретно планове за удари по руска територия“.

Руската държавна информационна агенция ТАСС съобщи, че днешната среща между посланика на Берлин и външното министерство на Кремъл е била посветена основно на изтичането на информация. Германия отрече, че посланикът е бил извикан, и заяви, че това е било „покана за разговор по различни двустранни теми“. 

На свой ред германският канцлер Олаф Шолц не е склонен да изпрати на Украйна ракети с голям обсег на действие, опасявайки се, че Германия рискува да бъде въвлечена във войната с Кремъл. Според експертите по германско-руските отношения засега Москва използва изтичането на аудиозаписа предимно за пропагандни цели, тъй като в него липсват конкретни военни подробности.

Оф нюз

Как Русия спечели войната на санкции със Запада: Newsweek пише, че Русия е победила Запада, а изолацията се е провалила – нищо вече няма да помогне на Киев.

„Очевидно е, че Русия победи западния режим на санкции, който трябваше да навреди на икономиката ѝ и да я принуди да напусне Украйна. Вместо да се срине, руската икономика расте с бързи темпове.

Ръстът на БВП на Русия през 2023 г. ще надхвърли 3%. По ирония на съдбата Русия се справя по-добре от тези, които наложиха санкции срещу нея. Икономиката на САЩ нарасна с 2,4%, Германия се сви, а ЕС отбеляза ръст от по-малко от 1%.

Как го направиха? Много просто. Руснаците разполагат с много злато, зърно, петрол и приятели и използваха всичко това ефективно, за да победят санкциите. В момента Русия изнася 7,5 милиона барела петрол на ден, което е само малко по-малко от Саудитска Арабия.

Руснаците показаха творчески подход към преодоляването на санкциите, като се обърнаха към приятели като Иран, Турция, Китай, Северна Корея и Киргизстан, за да помогнат за доставките на високотехнологични стоки.

Русия остава най-големият производител и износител на диаманти в света. Въпреки санкциите, делът на Русия в световния износ на пшеница се е увеличил за две години.

Чудодейните оръжия на НАТО – HIMARS и Leopard – не можаха да доведат до ефективно контранастъпление на Украйна. Дипломацията не успя да изолира Русия, която е заета с разглеждането на многобройни кандидатури за присъединяване към БРИКС. Икономическата война се провали.

Активите на Централната банка на Русия са замразени. Тяхното изземване би насърчило почти всички да намерят алтернатива на долара. А нищо няма да обедини руския народ в омраза към Запада, подкрепа за Путин и решимост да продължи военния конфликт така, както кражбата на парите му. А как мислите, че ще реагира Путин?

Ами, на първо място, той ще конфискува всички западни активи в Русия. Готова ли е американската хазна да компенсира предимно германските собственици за техните загуби?

 
Санкциите със сигурност не промениха изхода на събитията в Украйна. На Киев не му достигат хора, пари, снаряди и време. Западът трябва да спре да дава пари на Киев.

Източник: „Нюзуик“

Превод: „Гласове“

Автор: Сергей Балмасов, www.sovsekretno.ru    

На 13 декември в българската столица София беше съборен паметника на съветските воини-освободители, освободили България от прохитлеристкия режим. Отдавна е трудно да се изненадат хората в страните като Естония и Полша. Но това поведение на българите, които ние нежно ги наричаме „братушките“, се възприе болезнено в Русия. Наистина, освен общия ни славяно-православен корен, нас ни свързва и обща история. От което обаче и произтича днешното русофобско изригване на българите.

Да припомним, че през 1877 г. Русия спасява от изтребление въстаналите срещу турското владичество българи. Тя победи Османската империя, но трябваше да направи сериозни отстъпки пред западните страни. Русия се съгласява част от земите с българско население да бъдат прехвърлени на Румъния и Турция, а самата България вместо независимост получава турска автономия, като става суверенна едва през 1908 г. В противен случай Русия беше заплашена от война с почти цяла Европа, за която тя не беше подготвена.

Как освобождението на българите ги охлади към Русия

Това предизвика разочарование от руснаците от страна на „братушките“. Които обаче и без това, според руския главнокомандващ генерал Тотлебен, „с цялото си сърце желаеха освободителите да напуснат страната им възможно най-скоро“.

От своя страна Германия получава особено влияние в България, на чиято територия е подписан Берлинският договор, който определя съдбата на войната от 1877–1878 г. В резултат на това немците изглеждат в очите на българите като „решаващи“, и които налагат своя дневен ред както на руснаците, така и на турците. Затова българите имаха илюзията, че Германия е способна да осъществи техните мечти за „Велика България“, доминираща на Балканите. А Русия заложи на любимите си сърби и това само й пречеше.

В резултат на това Балканите се превръщат в постоянно тлеещото „буре с барута на Европа“, източник на войните, към които Германия тласка българите срещу техните съседи в името на историческата несправедливост.

През 1885 г. започва Сръбско-българската война. В знак на протест Русия отзова офицерите си от българската армия, които незабавно бяха заменени от техни немски колеги, които възпитаха в българите чужд на Русия дух.
И ето, войнствените българи през 1912–1913 г. заедно с другите православни страни от региона, победиха турците. Но довчерашните съюзници обаче – Сърбия, Черна гора, Румъния – веднага нападнаха България, оспорвайки „турското наследство“. Обединили се с Турция, те самите победиха българите.

Български военен санитарен влак 

И въпреки че дипломатическата, финансова и друга помощ от Русия предпазва „братушките” от пълен крах, българите обвиняват руския цар за своите неуспехи. Говори се, че през 1912 г. Петербург не им е позволил да превземат Истанбул-Цариград, искайки сами да завладеят турската столица.

Срещу своите освободители на страната на потисниците

И така, залогът за Германия не проработи и доведе българите до поражение, но при избухването на Първата световна война те все пак застанаха на страната на Германия в съюз с кръвните си врагове турците срещу руснаците.

Нещо повече, още преди официалното обявяване на войната, на 1 октомври 1915 г., българите коварно превземат руския влекач „Белгород“ с пет шлепа, стоки и 28 моряка на Дунава. А през втората половина на 1916 г. руснаци и българи се срещат в открит бой в румънската Добруджа и на Солунския (Македонския) фронт, простиращ се от Адриатическо до Егейско море.

Там, по искане на Великобритания и Франция, Русия изпраща 20 000 войници, от които една трета загинаха.
Първият голям сблъсък е на 5 септември 1916 г. край град Добрич в Румъния. Руското командване се надяваше българите да не стрелят в привидно приятелската посока. Но „братушките“, за изненада на руските командири, заловиха небрежната казашка охрана. Българският генерал Стефан Тошев с гордост пише: „На този ден е погребана легендата, че българите няма да се бият срещу своите руски освободители.

Най-големият руски провал е на 23 октомври 1916 г. при Кара-Мурад, когато българските кавалеристи разбиват руския 265-и Оренбургски пеши опълченски отряд. Стотици жители на Оренбург бяха убити, а 520 бяха заловени в плен.

Картина на художника Н. Кожухаров „Битката при Кара-Мурад 1916 г.“ 

Към момента на сключването на Брест-Литовския договор през 1918 г. в България има 17 632 руски пленници и интернирани цивилни граждани, и почти 2000 българи са в руски плен. Тази разлика се обяснява с факта, че нашите военни предават пленените на Солунския фронт българи на французите. Освен това част от руските пленници в България са заловени от немците.

В същото време пленът при „братушките“ изобщо не беше санаториум. Често руските пленени войници се оплакват от побоите, грабежите, използването на телесни наказания за най-малките провинения и принудителен робски труд в мините и при строителството на железопътните линии. А Международният комитет на Червения кръст установи, че руските затворници спят на голата земя без одеяла. Освен това, поради тесните помещения, те трябваше да се редуват за да спят. Храната им също беше оскъдна и пазачите често ги лишаваха от нея. Неслучайно през 1918 г. холандското посолство в България, представляващо интересите на Русия, настоява или за освобождаването на руските пленници, или за създаването за тях на нормални условия за плен.

В тази връзка стават ясни признанията на българския полковник Сава Стоянович защо в битката при Мулчиова руските войници, заобиколени от българи, отказват да се предадат, предпочитайки да загинат от ръцете на своите „братушки“.

Съюзът на „братушките“ с Хитлер

Въпреки това следващата катастрофа, дължаща се на залога, направен на страната на Германия, не научи „братушките“ на нищо. България влиза в съюз с Хитлер. Както твърдят местните крайнодесни, това е направено в противовес на нарастващите симпатии на страната към СССР и към комунизма. Но е възможно по този начин София да се е надявала да получи Балканите с ръцете на Германия. Затова България не само предоставя на Хитлер територията си за атаката срещу Югославия и Гърция през април 1941 г., но и участва в тяхната окупация.

Хитлер убеждава българите, че са „най-добрите войници на Балканите“, и  да участват в нападението срещу СССР. Но както гордо се казва в съветските и българските учебници по история, българите отказват на фюрера.

Но и тук не всичко е толкова просто. От доклада на съветското разузнаване до Москва от 30 април 1941 г. следва: „Българският щаб моли немците спешно да му доставят необходимата му противотанкова и зенитна артилерия в случай на война със СССР“.

По това време българите разполагат само със слаби оръдия с калибър не повече от 37 мм и искат да получат по-мощна техника, без която би било самоубийство да се намесват в конфронтацията със СССР. Самият Хитлер обаче все още не е успял да превъоръжи напълно своята армия и обещава да изпълни българската молба в бъдеще. Българите също така любезно го уверяват, че ще обмислят немското предложение за войната с СССР „по-късно“. Освен това през 1941–1942 г. българските разузнавачи пътуват до съветския фронт, за да проучат обстановката, и след като са получили неблагоприятни впечатления за влизането им във войната, в която Германия вече го беше „закъсала“.

България обаче воюва срещу СССР без да обявява война. Първо, както вече казахме, тя активно помага на Хитлер да подготви нападението си срещу Съветския съюз, предоставяйки своята територия на немските войски за тази цел.

Български летци наградени с хитлеристкия „Железен кръст“

Второ, предвид слабостта на нацисткия и румънския флот в Черно море, българските моряци оказват огромна помощ на Хитлер, снабдявайки войските му с всичко необходимо и транспортираха немските товари от неутралните страни.
Това довежда до началото на необявената война между България и СССР по море. Съветските подводници се опитват да се намесят през 1941–1944 г. с прехвърлянето на морските товари от българите за Хитлер. Те унищожават българските военнотранспортни кораби „Шипка”, „Варна”, шхуната „Успех” и редица кораби от неутрални страни, в частност турски, пътуващи към България.

Тези операции струват скъпо на съветските моряци. Така българската авиация накара подводницата Щ-211 да навлезе в поле с мини, където тя се взриви и потъна. Същата съдба очакваше и подводницата С-34. А българските патрулни кораби потопиха още една „щука” – „Щ-204”.

По време на тези битки българите пленяват повече от сто съветски пленници и цивилни, които бяха настанени в лагера Свети Кирик.

Трето, българите предоставят свои болници за лечението на ранените нацисти, за да бъдат върнати бързо и на пълна служба за борбата срещу СССР. За целта дори създадоха две допълнителни специални болници – стационарната в Минск и един мобилен военно-санитарен влак.

Четвърто, българите доставят на немците много стотици хиляди тонове тютюн, зеленчуци, плодове, различни руди, въглища, дърва, милиони литри алкохол и зимно облекло.

Пето, София освободи девет дивизии и две бригади на Германия, които заминаха да се бият срещу съветските войски, след като изпрати своите военни окупационни войски срещу гръцките и сръбските партизани.

Шесто, през 1942 г. българите създават доброволческата авиогрупа, която воюваше при Сталинград и беше удостоена с най-високите награди на Хитлер – Железния кръст.

Седмо, от българските офицери хитлеристкото разузнаване „Абвер” създава специалната диверсионна група на Черкасов „България”.

Осмо, немците избират 400 българи от нацисткия български младежки съюз „Бранник” за попълване на летните и морските части.

Девето, нацистите премахнаха неизвестен брой бойци от българските части на Балканите, за да служат в техните собствени и хърватските части.

Имало ли е „безкръвно” освобождение?

Освен това, според учебниците по история, когато съветската армия пресича границите на България в началото на септември 1944 г., нейното население се беше разбунтувало и свали прохитлеристкия режим. Новото ръководство на страната нареди да не се съпротивляват партизаните на съветската армия, като обяви война на довчерашния си съюзник – Хитлер. Твърди се, че българската армия е изпълнила тази заповед, и населението на страната е посрещнало и поздравявало нашите войници с цветя.

Българското население посреща с цветя немските войски на своя територия през 1941 г 

Освобождението на България от профашисткия режим обаче коства на Съветската армия по документи непоправими загуби от 977 души. Някои от тях се дължат на небойни инциденти, пътнотранспортни произшествия и други подобни, но повечето от загубите са изцяло бойни загуби. При навлизането на съветските войски в България немците успяват да напуснат нейната територия, така че съветската армия не може да има други противници там освен българските сили за сигурност. Някои български офицери-антикомунисти се обявяват срещу Червената армия, които бързо са разбити, но остатъците от тях преминават към методите на партизанската война.

Българските есесовци

Разбира се, би било несправедливо да не споменем участниците в антихитлеристкото движение сред българите, като цената на съпротивата срещу Третия райх е 31 910 човешки живота!

Но също така би било погрешно да не споменем и онези, които продължиха да се сражават срещу съветските войници на страната на нацистите и това е преди всичко във 2-ра българска противотанкова бригада на СС. През нея са минали много от 2000-те българи, които пряко служиха на Хитлер.

В началото на май 1945 г. срещу настъпващите в Австрия съветски войски е хвърлена тази бригада от 779 души. Освен всичко друго, тя яростно защитаваше град Щокерау на 6–7 май. Според българските есесовци те се стремяха да покажат силата си както на немските, така и на съветските войници. Няколко дни преди края на войната, според българите, те са унищожили 2 съветски самолета, 29 бронирани машини и около две роти моторизирана пехота.
След това остатъците от тази бригада си пробиха път към американците и им се предадоха на 10–12 май.

Дружбата със Съветите е за пари

Разбира се, в съветско време подобни неприятни истории се премълчаваха, за да не се опорочава с нищо „дружбата и военното братство на съветския и българския народ“. И това не е случайно – тогава България се наричаше „16-та република на СССР“. За българите беше изгодно да правят на усмихнатите „братушки“, защото получаваха много солидната съветска помощ.

Адолф Хитлер (вляво) и българския цар Борис III (вдясно) 

Преобладаващо земеделска страна, България, благодарение на Москва, получи модерна индустрия, включително атомна електроцентрала в Козлодуй. Това струваше на СССР повече от прилична сума, която все още не е изчислена. В обратната посока имаше непропорционално много по-малко, включително розово масло, коняк и други подобни стоки. И докато от Москва пристигаха „благините“, я имаше „дружбата за пари“. Но щом свършиха средствата за „помощта“, „братушките“ се обърнаха срещу нас и започнаха да си търсят новия благодетел.

България се подкрепя от ЕС

През 2007 г. България се присъедини към Европейския съюз и НАТО, като същевременно влоши отношенията си с Москва. София се отказа от финансово изгодния транспорт на руския газ през нейна територия. По този начин тя угоди на Европейския съюз, който се опитваше да предотврати засилването на енергийното влияние на Русия и отслабването на украинските позиции за транспортирането на газта. И сега България се превърна в една от основните страни, доставящи на Киев артилерийски снаряди, от които украинците имат особено голяма нужда.

Част от това, което се случва, е причинено от желанието на София да спечели пари от този конфликт. И това не е само въпрос на пари, но и на политическа изгода. Важно е да се покаже, че инвестициите на ЕС от милиарди евро в България, за да бъде „приведена” към европейските стандарти, не са били напразни.

Вярно е, че в Германия, въпреки влошените си отношения с Русия, „руските“ паметници не се събарят. Тогава защо България се стреми да се покаже като по-голям противник на Кремъл от самия Запад и какво да очакваме от нея? „Политическата криза в България продължава, доказателство за което са провеждането на петите поредни избори за две години“, казва за „Строго секретно“ Вадим Трухачов, експерт по ЕС и славянските страни от Руския държавен хуманитарен университет. „Всички български правителства са нестабилни и са неспособни да се справят със съществуващите трудности и зависят все повече от ЕС и НАТО, отколкото от собствените си избиратели. И за да отклонят вниманието от наболелите неща, българските власти решиха да се заемат с паметниците. Изборът за събаряне на паметника в София не е случаен, защото паметника на „Альоша” в Пловдив или мемориалът на Шипка щяха да бъдат защитавани по-активно. Столичният паметник не е толкова символичен. Освен това той ни напомня за неприличната роля на България във Втората световна война, която мнозина искат да забравят“.
„Още повече, че не Запада е наложил събарянето на паметници. Ние обичаме да преувеличаваме русофилството на българите, както беше с чехите. За Русия обаче винаги е имало различни възгледи и рядко в тях са надделявали русофилите, въпреки че като цяло българите имат по-добро отношение към Русия и руснаците, отколкото например това е в балтийските страни. И в България, както и в повечето православни страни, има пропаст между хората и властта, а за властите мнението на САЩ, ЕС и НАТО е много по-значимо от мнението на собственото им население. И така местните могъщи атлантици се подиграват със Запада. Но той няма нищо против скъсването на България с Русия дори на едно такова символично ниво. Колкото по-малко напомняния има за специалните отношения между двата славянски и православни народа, толкова по-добре. Съответно в бъдеще не е изключено едно ново влошаване на отношенията ни с България, и вероятно ще има опити за събарянето на паметниците в Пловдив, а според някои и на Шипка. Ние обаче имаме малко влияние върху София. Тук трябва да работим с българското общество за бъдещето”, казва експертът.

Раздялата с историческите митове

Важна подробност: събарянето на паметника в София стана възможно, защото никой не се застъпи в неговата защита. Което говори за фалшивостта на общите ни вярвания за „братушките“. Тези красиви момчета, които, каквото и да се случи, винаги ще бъдат с нас. И това е много добре – освобождаването от вредните илюзии винаги е полезно. Освен това мисленето с клишета – за съветското и за имперското – трови разбирането ни за политическата ситуация, и ни принуждава да вярваме в различните професионални „братушки“ и „привърженици на Русия“. Преди това много често ни водеше до извършването на скъпи грешки и такива „братушки“ многократно ни „измамваха“ да се „напасваме“ към тях, да харчим доста кръв и пари за спасяването на тези, от които не получихме нищо друго освен неблагодарност в замяна.

И трябва да благодарим на българите за това окончателно избавление от скъпите и безсмислени имперско-съветски исторически грешки.

Превод: Павел Марков

Източник: sovsekretno.ru

Гласове

Руските войски са поели инициативата в голяма част от бойното поле в Украйна, както се вижда от руския напредък близо до Авдеевка, Бахмут и Маринка в Донецка област, както и в района на Купянск в Харковска област, пише „Ню Йорк таймс“.

Напредъкът на Русия край Авдиивка (Донецка област), както и около Бахмут и Маринка в същата област и Купянск в Харковска, показват, че Русия твърдо е поела инициативата в голяма част от бойното поле.

Това пише „Ню Йорк таймс“, като според изданието тъкмо малките успехи на руската армия подтикват властите в Киев да обмислят решението за мобилизиране на до 500 хил. военни за изтощителните сражения догодина.

За мобилизация, обхващаща 450-500 хил. души, говори в годишното си обръщение тази седмица и украинският президент Володимир Зеленски. „Това е сериозен брой“ и все още са нужни аргументи, за да бъде прието предложението, отправено от Генералния щаб на Въоръжените сили на Украйна, каза той.

По-рано тази седмица ръководителят на военното разузнаване Кирило Буданов каза, че не вижда алтернатива на мащабна мобилизация. Киев внимава с подобни мерки, за да не предизвика социално напрежение.

Сраженията за почти опустялото днес градче Авдиивка и околностите започнаха през октомври. Макар и с променлив успех, Москва вече е овладяла около 11 кв. км в околностите според базирания във Вашингтон Институт за изследване на войната (ISW).

Украйна в замяна говори за руски загуби от 12 хил. души на изток в последните два месеца. Ако Русия обаче овладее Авдиивка, това би било стратегически успех за Украйна и пробив в отбраната ѝ в района, но и удар по бойния ѝ дух: още от опита на проруските и подкрепяни от Москва сепаратисти през 2014 г. градчето не попада в руски ръце, продължава американският вестник.
Ако Русия действително си връща инициативата, това няма да е различно от миналата зима, макар настъплението ѝ в различни точки на фронта в Източна Украйна да не увенча с успех.

Година по-късно моментът е труден за Украйна и заради опасенията, които пораждат блокираните от политически разногласия помощи от Европейския съюз и Съединените щати в размер на десетки милиарди долари. Русия междувременно се възползва, като разчита на численото превъзходство. Майор, сражаващ се към Националната гвардия в Авдиивка, казва: „Бих казал, че мотото на атаките им е „Имаме повече хора, отколкото вие – боеприпаси, куршуми, ракети и снаряди.“

Опустошени са и градове като Купянск на север, при неукротими атаки на Русия от север и изток, пише „Дневник“. Атаките от Бахмут (в началото на годината) до Авдиивка (днес) са дали на Русия възможност да овладее повече територия от изгубената през 2023 г., сочи анализ на естонското министерство на отбраната.

Това обаче не променя баланса на силите из основи: фронтовата линия почти не се е преместила тази година.

Глас нюз бг

Трябва да говорим за Украйна. Докато вниманието на света е насочено към войната между Израел и Хамас, ужасни сътресения сполетяха тази богата на плодородни територии земя. Контраофанзивата на Украйна се провали – или, по думите на Володимир Зеленски, „не постигна желаните резултати“.

Изтощените украинци се оттеглят от руските укрепления и минни полета, отстъпвайки инициативата на врага. Русия настъпва през трудната за разпознаване територия на град Маринка, чието значение е повече психологическо, отколкото стратегическо. Ракетите отново удрят Киев.

Първата дама на Украйна Елена Зеленска се обърна към Би Би Си с предупреждение за „смъртната опасност“, в която се намира нейната страна.

Дойде ред на украинците да се окопаят и да се опитат да не загубят каквото е останало. По аналогия с 1914 г. укрепената линия минава по цялата дължина на фронта, от делтата на Днепър до границата с Русия. И както тогава, военната технология е в полза на защитника, така че дори и най-малкият напредък идва на ужасна цена.

Предимство на бойното поле

Една от причините за края на Първата световна война е численото превъзходство на силите на Антантата. Грубо казано, те успяха да хвърлят повече хора на фронтовата линия, отколкото противниковата германска страна, особено след като Америка се мобилизира до началото на 1918 г.

Сега демографското предимство е на Русия, чието население е над 3,4 пъти по-голямо от украинското. Тя преобразува една трета от предвоенното гражданско производство във военно и спечели преднина в областта на безпилотните летателни апарати, съвременния еквивалент на бодливата тел и картечниците. Точно както картечниците дадоха смъртоносно предимство на защитниците в калта на Фландрия, днес този, който има най-много дронове, печели.

За руския народ цената на прехода към военновременна икономика вече е ужасна. Владимир Путин обрече своите многострадални мъже на години на бедност и глад. Но засега Путин успява във всичките си номера. Русия оцеля една година без украински пробиви, увеличавайки успехите си. Ние на Запад сме силни в ретроспектива и несъмнено сега ще излязат много статии за това как е било просто много трудно да се прогонят окопалите се защитници от дупките им. В началото на юнската контраофанзива обаче не разполагахме с експертите, които да предвидят тази безизходна ситуация.

Мечтата да отрежем Крим от храна и вода

Бях един от тези, които очакваха украинците да пробият към Азовско море. Мислех, че такава заплаха за Крим потенциално би означавала край на конфликта. През цялата 2022 г. Украйна демонстрира, че Русия не може да организира доставки за Крим през Керченския пролив. Разрушаването на сухопътния мост щеше да отреже военната ѝ групировка на полуострова, а Киев щеше да блокира снабдяването с електричество и храна, отваряйки възможности за преговори.

Защо бях толкова объркан и не разбрах всичко? Разговарях не само с украинци, но и с британски военни „наблюдатели“, които бяха пряко запознати със ситуацията на бойното поле. Те видяха изключителните успехи на Украйна в Харков и Херсон през 2022 г. Именно тези широко разгласени успехи насърчиха Запада да предложи на Киев оръжията, които преди това отказваше да изпрати, за да предотврати попадането им в ръцете на врага.

Така Украйна се сдоби с ракети с голям обсег, противоминно оборудване и модерни танкове. В същото време бунтът на Пригожин, както се надявахме, разкри несигурността на Русия зад твърдата черупка на фронтовата линия. Но Русия все пак успя да се поучи от предишните грешки и докато Украйна обучаваше войници да използват нови оръжия, Русия създаде минни полета, изгради укрепления, изкопа окопи и наттрупа дронове.

Републиканците като надеждата на Путин

На Путин му остава да издържи само година. Дори и Доналд Тръмп да не стане президент на Съединените щати – а този бивш президент не крие възхищението си от руския лидер и дори казва, че му вярва повече, отколкото на американските разузнавателни агенции – републиканските конгресмени са против по-нататъшното финансиране на конфликта.

Миналата седмица те блокираха пакета на Байдън от 110 милиарда долара за помощ за Украйна.

Вероятно безпокойството на републиканците е финансово, но по-сериозен мотив може да е партизанската враждебност към Байдън – същият позорен импулс, който подтикна предишно поколение републикански конгресмени да се противопоставят на Корейската война на Хари Труман. И определено крило на MAGA (лозунгът на Тръмп е Make America Great Again, „Да направим Америка отново велика“) също остава недоволно от епизодичната роля на Украйна в почти неуспешния опит за импийчмънт на Тръмп през 2018-2019 г.

Путин се активизира

Сигурно сте забелязали активността на Владимир Путин. Дълго време той се страхуваше да напусне границите на Русия: в допълнение към международната заповед за арест, той съвсем основателно се страхуваше от опит за убийство. Единствените чуждестранни посещения бяха пътувания до бившите съветски републики и приятелски страни, представлявани от Иран и Китай.

Но тази седмица той посети две неутрални държави – ОАЕ и Саудитска Арабия, и определено беше самият той, а не двойник. Какво му вдъхна увереност да посети страни, обвързани със Запада в областта на сигурността? Имало ли е някакъв предварителен заговор между някои сили и арабите? Може би саудитците са били помолени тайно да го сондират за мирни преговори?

Ако това е вярно и мирното уреждане е реално, западните демокрации са изправени пред истинска катастрофа. Всяко мирно споразумение, което насърчава руската агресия, ще изпрати съобщение до другите, че НАТО, с цялото си колективно богатство и оръжия, не е успяла да постигне минималната цел за спасяване на страната, която двете му най-мощни членки, Съединените щати и Великобритания, са обещали да защитават.

Украйна не е демокрация, но това не е от значение

Аргументът за намеса в Украйна няма нищо общо със статута ѝ на либерална демокрация. Разбира се, Украйна е много по-либерална от Русия, но все още не отговаря на нашите високи стандарти. Проруските партии са забранени и има опасения, че репресиите скоро ще обхванат и прозападните опозиционни политици.

Тази седмица присъствах на среща на глобалистките дясноцентристки партии, на която бившият президент Петро Порошенко трябваше да говори. Но в последния момент му беше отказано разрешение да напусне Украйна и въпреки решението на Порошенко да не вдига шум, аз отново се зачудих: защо Зеленски отказва да включи други партии във военновременната коалиция?

От друга страна, фактът, че през 1939 г. Полша беше управлявана от авторитарно правителство [наследниците на диктатора Йозеф Пилсудски] не попречи на нас, британците, да ѝ дадем гаранции за независимост. Вярно, наистина непредизвиканото нападение на нацистите срещу Полша скоро показа цената на нашите гаранции. По същия начин през 1994 г. ние гарантирахме независимост и ненамеса във вътрешните работи на Украйна в замяна на предаването на нейния ядрен арсенал.

Ние не сме страна в конфликта, но сме толкова затънали в него, че една руска победа – която несъмнено ще доведе до поглъщането на рускоезичните територии – е изпълнена с катастрофална загуба на престиж за Запада и всички идеи, свързани с него: лична свобода, демокрация и права на човека.

Неприятни последици от победата на Русия

Ако спрем да се бием в Украйна, конфликтите ще зачестят, тъй като режимите, които никога не са се интересували от либералните ценности, осъзнават, че зад ъгъла няма жандарм и се окуражават. Скандалните претенции на Венецуела срещу Гвиана са само началото.

„Западът завладя света не чрез превъзходството на своите идеи, ценности или религия… а по-скоро чрез превъзходството си в използването на организирано насилие“, пише Самюел Хънтингтън. Западняците често забравят този факт; незападните нации винаги ще го помнят.

Но това не е краят. Имаше някои успехи: Украйна изтласка Русия от западното Черно море и отново гоотвори за международно корабоплаване. Трябва да се пазим от тенденцията, която Джордж Оруел наблюдава по време на Втората световна война, а именно, надценяването на военните събития от интелектуалците.

Не бива да се правят прибързани изводи от сегашните неуспехи, какъвто беше случаят с прекомерния песимизъм веднага след избухването на военните действия и еуфорията след превземането на Херсон от украинците.

Мирно споразумение все още е постижимо без открито насърчаване на действията на Русия. Донбас може да получи автономия под лек украински суверенитет, а в демилитаризиран Крим би било възможно да се проведе референдум с участието на международни наблюдатели.

Но ако Русия победи и в крайна сметка вземе тази земя след победа, ще загуби не само Западът, но и целият международен ред, установен след 1945 г.

Светът става все по-студен и нощите стават по-дълги.

Превод и редакция: Епицентър.БГ

Вацлав Радзивинович, Gazeta Wyborcza

Русия триумфира, осъзнавайки, че победата е близо, пише Gazeta Wyborcza. От другата страна настроението е различно. САЩ свършват парите за Украйна и без тях Киев ще се предаде. В ЕС вървят непрекъснати кавги, спорове, колебания, страх. Западът не разбира, че сега губи не Украйна, а той самият.

 
В Москва настроението е все по-триумфално. Там вече определят датата за близката пълна победа. Но не Украйна е изправена пред заплахата от поражение, а ние, тоест Западът, сме изправени пред жестоко фиаско.

В календара на генерал-полковник Андрей Картополов, ръководител на парламентарната комисия по отбрана в руската Дума, както той сам наскоро призна, сега е „1944 г.“. Когато Червената армия в победоносния си марш вече се приближава до предвоенните граници на Третия райх, за да продължи към Берлин. Картополов, както и неговите колеги с големи генералски звезди (и дори самият „главнокомандващ“, въпреки че е само подполковник), виждат в украинско-руската трагедия великолепна, все по-успешна реконструкция на Великата отечествена война. Тоест конфронтацията между държавите на Сталин и Хитлер, която първоначално беше ужасно неуспешна за СССР, след това стана решителна и накрая триумфална.

Владимир Путин – ако това все още е той, а не неговият двойник „Василич“, както твърди проф. Валерий Соловей – отдавна не е бил в толкова добро настроение, не е изглеждал толкова ведър и самоуверен. Той е убеден, че неговите войски, подобно на Червената армия, след поражения на фронта и загуба на територии, вече са се научили да се бият, че имат много техника и хора, а украинската кръв изтича на потоци. Затова той повтаря лозунга на Сталин, който днес се чува навсякъде в Русия: „Победата ще бъде наша“.

А телевизията на Путин вече определи датата на триумфа. Това е 18 декември, когато на американците ще им свършат парите да помагат на Киев. Тогава Украйна ще се предаде.

„Следобед ще има капитулация. Вечерта ще има Парад на победата на и фойерверки“, радва се телевизионният пропагандист Олга Скабеева по канал Россия 1.

Самата тя, нейните колеги, както и хора от Кремъл са много доволни от многобройните публикации, появили се напоследък в западните медии, които показват, че западните лидери след неуспешното украинско „контранастъпление“ бързо губят желанието си да подкрепят Киев и призовават президента Владимир Зеленски да търси начини за постигане на споразумение с Москва.

В неделя главният глашатай на Кремъл Дмитрий Кисельов в своето авторско журналистическо предаване „Новини на седмицата“ (Россия 1) много дълго обсъждаше и цитираше редакционна статия от Wall Street Journal, радостно четейки пасажи за украински поражения, за това как Западът е раздразнен от порядките в Украйна и, разбира се, че Конгресът на САЩ няма да позволи на Джо Байдън да харчи пари за подпомагане на въоръжените сили на Украйна.

С една дума, капитулацията и Парадът на победата на 18 декември в Киев стават наистина реални.

Авторите на подобни черни прогнози, а те стават все повече, възприемат московския наратив, без да отчитат факта, че той до голяма степен се определя от руския изборен календар. Според него Путин ще има голям бенефис на 14 декември. Той ще говори както във формата „голяма годишна (миналата година нямаше) пресконференция“, така и в годишна (нямаше такава преди година) „Пряка линия“.

 
Трудно е да си представим как да съчетаем в едно цяло диалога на политик с журналисти и разговора на милостивия цар с неговите поданици. Освен това по време на тази церемония се очаква лидерът тържествено да обяви, че на 17 март 2024 г. ще участва за пети път в „президентските избори“. Така той ще трябва да действа с ролята и аурата на завоевателя на Украйна и целия Запад. За това събитие той се нуждае от определен пропаганден пакет – и днес той го има.

Ще му трябват още осезаеми успехи на фронта. До 14 декември неговите генерали трябва да превземат Авдеевка на всяка цена, дори с цената на живота на десетки хиляди войници, за да може стопанинът на Кремъл да изпълни поне едно от обещанията, които даде при започване на военните действия – да отдалечи вражеската артилерия от Донецк, така че градът вече да не е в нейния обсег.

Мащабна зимна офанзива на руските войски, която се прогнозира, включително и от полски експерти, обаче едва ли ще се състои.

Владимир Путин в предизборна и военна кампания

Вече е ясно, че „предизборната“ кампания в Русия няма да бъде военна. Путин все повече се представя за добрия господар, велик мислител и държавник, който спасява целия свят, защитава го от морално разложение, несправедливост, както и хегемони, които налагат волята си на другите, като възстановява „традиционните ценности“.

И днес той не може да си позволи голяма военна операция, резултатите от която да украсят президентската му кампания. На първо място, той вече няма и няма да има (особено след кървавото превземане на Авдеевка) човешки резерви.

Днес Кремъл изпитва все по-сериозни проблеми със съпругите на мобилизираните, останали на фронта от септември миналата година и загинали там. Жените настояват тези части да бъдат сменени. Но няма кой да замести тези изтощени войници, деморализирани от постоянен страх и психическо напрежение. Пропагандистите, крещящи на жените „да си затворят хубавите уста и да разберат, че съпрузите им защитават удобния им живот“, само наливат масло в огъня на протестите.

Путин не може и не трябва да бърза със зимната офанзива, защото тя би била рискована. И въпреки това той няма причина да бърза. Днес той е сглобил повече от 900 самонасочващи се ракети. До 17 март той може редовно да провежда масирани разрушителни обстрели на Украйна на седмична база (по-често безсмислени), показвайки, че непрекъснато постига военни успехи.

И след изборите, вече без да се съобразява с обществените настроения, Путин ще обяви обща мобилизация, ще събере поне милион резервисти и ще им даде оборудване, което руската оръжейна индустрия активно произвежда днес, като все повече набира скорост. И тогава, вече уверен в способностите си, той може да продължи напред до победата.

Триумфът му обаче съвсем не е неизбежен, както се страхува все по-голяма част от западната общественост.

За Кремъл победа може да бъде само унищожаването на Украйна като независима от Москва държава. Ако оцелее, макар и в намален вид, тогава цялата тази кървава авантюра на Путин ще бъде загубена. Ако Украйна оцелее и постигне успех по пътя на мирното развитие, това ще бъде катастрофа за днешна Русия.

Страховитият пример с Грузия

Владимир Путин беше много загрижен за ситуацията в Грузия в първите години от управлението на Михаил Саакашвили. Той беше уплашен от факта, че значителна част от руската публика аплодира успехите на този грузинец в борбата с корупцията, престъпния ъндърграунд, в реформите на полицията и административния апарат, както и европеизацията на страната. Многобройни бяха твърденията, че успехите на тази постсъветска държава показват, че Русия също може да се промени.

Грузия беше отклонена от този „опасен“ за Путин път в резултат на руската военна агресия и укрепването на позициите на проруския милиардер Бидзина Иванишвили в Тбилиси като благодетел и лидер на нацията.

Западните политици не разбират, че конфликтът в Украйна е тяхна собствена война

Но поражението на Русия – тоест спасяването на независимостта на Украйна – все още е реално. Това зависи преди всичко не от развитието на ситуацията на фронта, а от това какво ще се случи в кабинетите на западните политици.

Въпреки това, в момент, когато обещаващата „1944“ е на календарите в Москва, на Запад часовниците показват „шест и половина“ – така е описано състоянието на импотентност в популярния филм „Същият този Мюнхаузен“. Кавги, спорове, колебание, страх.

 
От дълго време се говори много за прехвърлянето на изтребители F-16 на украинските въоръжени сили, което ще обезсили съкрушителното превъзходство на руснаците във въздуха и ще защити страната и войските на фронта от ракети и бомби. Все още ги няма. Междувременно руската армия вече успя да се подготви. Тя подобри своята система за управление на въздушното пространство, оборудва своите изтребители с ракети, способни да свалят F-16 от голямо разстояние, и интензивно обучава пилоти да се бият с американски самолети.

Наистина ли беше необходимо да се забавя доставката на самолети, докато украинските пилоти не се научат да ги управляват? Не можеше ли – дори срещу много пари – да се вкарат в тях пилоти от други държави, които да вземат отпуск от частите си и доброволно да отидат да защитават Украйна?

Руснаците спечелиха битките при Иловайск през 2014 г. и Дебалцево през 2015 г. с военни „отпускари“, дошли в украинския Донбас с танковете си.

 
Украинците – дори и в днешната трудна ситуация – доказват, че след като са получили модерно оръжие, отлично го използват. Те получиха ракети Storm Shadow и изгониха руския флот от базата в Севастопол, получиха ракети ATACAMS и изгониха руските хеликоптери от летищата на фронтовата линия.

Генерал Валерий Залужни в неотдавнашното си прословуто интервю за британския седмичник The Economist говори не толкова за факта, че „конфликтът е стигнал до задънена улица“, а за това как да бъде измъкнат от тази задънена улица. Киев иска боеприпаси, самолети, ракетни системи, противовъздушна отбрана.

И той ясно демонстрира колко добре може да използва цялата тази технология.

Западът може да си го позволи

Руският военен експерт Михаил Ходарьонок изчисли още през юли, че днес САЩ разполагат с 560 системи HIMARS, които не използват, но са дали на Украйна само 24 единици. Същото, както твърди експертът, е и с F-16, от които те биха могли да изпратят поне 200 в Киев.

 
За съжаление, часовниците на западните политици все още показват „шест и половина“, въпреки че би трябвало да е 12 без 5. Представят си мирни преговори с Путин. Те не разбират, че за него мирът е възможен само такъв, какъвто е бил през любимата му 1945 г. – след безусловното капитулиране на врага. Те не разбират, че днес това е тяхната собствена война.

Защото след това поражение на Украйна, което Путин толкова желае, какъв ще бъде нашият великолепен демократичен свят с население шест пъти по-голямо от Русия и икономика 24 пъти по-силна от Русия? И цялата тази мощ не може да осигури на украинците дори обещаните за следващата година милион артилерийски снаряда. А диктаторът от Кремъл, подкрепян от гонените от икономически санкции джуджета от Техеран и Пхенян, май вече получи този милион, а сам ще произведе още два.

Русия постави ултиматум не само на Украйна, но и на Запада

След победата руснаците не само ще ни се подиграват. Те ще ни напомнят откъде започна всичко.

И всичко започна не на 24 февруари 2022 г., когато тръгна руската спецоперация в Украйна, а два месеца по-рано, през декември 2021 г. От ултиматума, в който Москва поиска – не от Киев, а от колективния Запад – не само да се откаже от влизането на Украйна в НАТО, но и да изтегли Северноатлантическия пакт отвъд границите от 1997 г., тоест от териториите на бившия социалистически лагер.

Ръководителят на московската дипломация Сергей Лавров тогава каза, че този ултиматум „не е меню в ресторант, от което можете да изберете каквото искате“. Трябва да се приеме изцяло. И ако не, тогава ще има конфликт.

Превод и редакция: Епицентър.БГ

Автори: Юджийн Румър, бивш служител на националното разузнаване за Русия в Националния съвет за разузнаване на САЩ, и настоящ директор на програмата „Русия и Евразия“ във фондация „Карнеги“ за международен мир и Андрю С. Уайс, работил по руските въпроси в администрациите на Джордж Буш и Клинтън, вицепрезидент по проучванията на „Карнеги“. Анализът е публикуван в „Уолстрийт джърнъл“.

Докато руският президент Владимир Путин гледа към втората годишнина от пълномащабната инвазия срещу Украйна, неговата самоувереност е трудно да бъде пропусната. Дългоочакваната украинска контраофанзива не постигна пробив, който да даде на Киев силна позиция за преговори. Вълненията в Близкия изток преобладават в заглавията на вестниците, а двупартийната подкрепа за Украйна в САЩ е нарушена от поляризацията и дисфункцията в Конгреса, да не говорим за пропутинските пристрастия на кандидата за президент на републиканците Доналд Тръмп.

Путин има основание да смята, че времето е на негова страна. На фронтовата линия няма признаци, че Русия губи това, което се е превърнало във война на изтощение. Руската икономика е разклатена, но не е в руини. По парадоксален начин властта на Путин се засили след неуспешния бунт на Евгений Пригожин през юни. Народната подкрепа за войната остава стабилна, а подкрепата на елита за Путин не се е разпаднала.

Обещанията на западните официални лица за съживяване на собствената им отбранителна промишленост се сблъскаха с бюрократични затруднения и спънки по веригата за доставки. В същото време санкциите и контролът върху износа възпрепятстват военните усилия на Путин в много по-малка степен от очакваното.

Руските отбранителни заводи увеличават производството си, а наследените съветски заводи превъзхождат западните, когато става въпрос за така необходимите продукти като артилерийски снаряди.

Технократите, отговорни за управлението на руската икономика, са доказали, че са устойчиви, адаптивни и изобретателни. Повишените цени на петрола, отчасти благодарение на тясното сътрудничество със Саудитска Арабия, пълнят държавната хазна. За разлика от тях Украйна е силно зависима от паричните потоци от Запада.

Путин може също така да погледне със задоволство на външнополитическия си опит. Инвестициите му в ключови взаимоотношения се отплащат. Китай и Индия осигуриха важна подкрепа за руската икономика, като увеличиха вноса на руски петрол и други суровини. Вместо да се тревожи за загубените пазари в Западна Европа или за нежеланието на Пекин да пренебрегне санкциите на САЩ и ЕС, Путин реши, че в краткосрочен план е по-изгодно просто да стане младши партньор на Китай в икономическата сфера. Стоките от Китай съставляват почти 50 % от руския внос, а водещите руски енергийни компании вече са се ориентирали към продажби в Китай.

Дори съседни държави, които имат всички основания да се страхуват от агресивната тактика на Путин, като Армения, Грузия, Казахстан и Киргизстан, реализират тлъсти печалби, като служат като посредници за заобикаляне на санкциите и като междинни пунктове за стоки, които Русия внасяше директно.

Въпреки че Международният наказателен съд повдигна обвинение срещу Путин и има многобройни доказателства за военни престъпления в Украйна, с участието на руската държава, той все още е приеман в различни части на така наречения „глобален Юг“. Войната в Украйна не е от значение за много страни, които се възмущават от това, което възприемат като двойни стандарти на САЩ и Европа или липса на ангажираност по въпроси, които ги засягат.

Нищо от това не бива да ни изненадва. Повече от шест месеца преди пълномащабното нахлуване в Украйна през февруари 2022 г. Путин подписа нова Стратегия за национална сигурност на Русия. Основната идея на този документ беше да подготви страната за дългосрочна конфронтация със Запада. Днес Путин може да каже на нацията, че стратегията му работи.

Путин не изпитва никакъв натиск да прекрати войната и не се притеснява за способността си да я поддържа за неопределено време. С наближаването на зимата руската армия предприе ограничена собствена сухопътна офанзива и със сигурност ще разшири ракетните и безпилотните атаки срещу украинските градове, електроцентрали, промишлени обекти и друга критична инфраструктура. Като минимум Путин очаква, че подкрепата на САЩ и Европа за Украйна ще се разсее, че украинците ще се уморят от безкрайния терор и разрушенията, които им се нанасят, и че комбинацията от двете ще му позволи да диктува условията за споразумение, за да сложи край на войната и да обяви победа. От негова гледна точка идеалният човек, който може да сключи такава сделка, е Доналд Тръмп, ако се завърне в Белия дом през януари 2025 г.

Руският лидер е готов да използва всичко, с което разполага, за да спечели войната в Украйна. Контролът върху ядрените оръжия и европейската сигурност сега са заложници на руското настояване Западът да прекрати подкрепата си за Украйна. Онова, което е останало от рамката за контрол на въоръженията от епохата на Студената война, ще бъде напълно премахнато през 2026 г. и нараства рискът от непредсказуема тристранна надпревара в ядреното въоръжаване между САЩ, Русия и Китай. Путин ще използва всеки глобален и регионален проблем – независимо дали става въпрос за войната между Израел и Газа, продоволствената сигурност или действията в областта на климата – като лост за спечелване на войната срещу Украйна и Запада.

В своята съвкупност това състояние на нещата представлява безпрецедентно предизвикателство за западните лидери. Вашингтон и неговите съюзници са изключително ефективни в справянето с най-неотложните аспекти на този проблем: предотвратяват разпадането на Украйна, поддържат доброто ѝ снабдяване с модерни оръжия и разузнавателни данни в реално време и разработват санкции срещу Русия.

Но сега е моментът да се премине към дългосрочна стратегия, която да увеличи и поддържа натиска върху режима в Кремъл. Не бива да си правим илюзии, че всяка възможна комбинация от краткосрочни стъпки ще бъде достатъчна, за да принуди Путин да се откаже от войната си.

Това, което западните лидери очевидно не са направили, е да разяснят на своите граждани трайния характер на заплахата от една окуражена, ревизионистична Русия. Те твърде често се отдават на заблуди – залагат на санкции, успешна украинска контраофанзива или прехвърляне на нови видове оръжия, за да принудят Кремъл да седне на масата за преговори. Или пък се надяваха Путин да бъде свален с дворцов преврат.

По време на Студената война американските външнополитически мислители не залагаха на внезапна промяна на мнението на Кремъл или на срив на съветската система за една нощ. Вместо това те вярваха в дългосрочната визия за противопоставяне на един опасен режим и в необходимите инвестиции в националната отбрана и военния капацитет на нашите съюзи – политика, по класическата формулировка на Джордж Кенан, на „търпеливо, но твърдо и бдително ограничаване на руските експанзивни тенденции“.

Политиката на сдържане днес би означавала продължаване на западните санкции, дипломатическа изолация на Русия, предотвратяване на намесата на Кремъл във вътрешната ни политика и укрепване на възпиращия и отбранителния капацитет на НАТО, включително устойчиви американско-европейски инвестиции в нашата отбранително-индустриална база. Това би означавало също така да се намалят всички щети – дипломатически, информационни, военни и икономически – причинени от войната на Путин.

Това не означава, че трябва да водим отново Студената война. Да се впуснем в глобално съревнование с Кремъл не би било разумна инвестиция на престижа или ресурсите на САЩ. Това би ни обрекло на безсмислена игра на „Утрепи къртица“ (Whack-A-Mole) срещу всички прояви на руско влияние. Русия на Путин не притежава почти нищо от твърдата сила или идеологическата привлекателност, които направиха Съветския съюз толкова влиятелен в различни части на света.

Освен това днешните обстоятелства са много по-различни от съветската заплаха. Европа не е опустошената пустош, каквато беше след Втората световна война. НАТО прие двама нови членове – Финландия и Швеция. На Путин му се налага да чука по вратите на места като Пекин, Техеран и Пхенян. Прословутото съотношение на силите се е наклонило категорично срещу Русия.

Най-важното е, че противно на всички прогнози Украйна устоя на руската атака. За по-малко от две години украинската армия превърна в прах цяло десетилетие на руска военна модернизация. Поддържането на Украйна в битката и снабдяването ѝ с оръжия и боеприпаси, както обеща президентът Байдън в речта си на 19 октомври, не е благотворителност, а най-спешният – и икономически ефективен – елемент от западната стратегия.

Не по-малко важно е да се помогне на Украйна да се ориентира към полагащото ѝ се място в Европа. Нито една посткомунистическа страна в Европа не е преминала през това, през което Украйна преминава сега. Възстановяването на страната ще бъде дело на цяло поколение не само за нейния народ, но и за многобройните ѝ приятели, партньори и съюзници.

Поддържането на сплотеността и решимостта на западните съюзници ще бъде от съществено значение за лидерите от двете страни на Атлантическия океан. Кремъл отдавна е овладял изкуството да вбива клинове между САЩ и техните съюзници. За съжаление, перспективата за евентуалното оттегляне на Путин от сцената вече предизвиква разговори за ново стратегическо отваряне към Русия, което би могло по някакъв начин да измъкне Москва от прегръдката на Китай.

Но трябва да бъдем изключително предпазливи, когато даваме предимство на всяко ново ръководство в Кремъл. Бившият президент Рейгън се нуждаеше от много убеждаване, преди да почувства, че Михаил Горбачов е различен от съветските си предшественици. Сега това предизвикателство е значително по-трудно, като се има предвид, че който и да замени Путин, ще трябва да сложи край на войната и да започне истински, сериозни преговори с Киев.

САЩ и техните съюзници трябва да са наясно с дългосрочния характер на това начинание. Краят на войната, когато и да се случи, едва ли ще потуши конфронтацията между Русия и останалата част от Европа. Украинците и техните приятели с право искат да видят възхода на една просперираща, независима Украйна, която е сигурна и напълно интегрирана в политическия и икономическия живот на континента. Путин и неговите наследници биха възприели това като окончателно поражение на Русия. Те ще направят всичко по силите си, за да го предотвратят.

–––-

Юджийн Румър е бивш служител на националното разузнаване за Русия в Националния съвет за разузнаване на САЩ, и настоящ директор на програмата „Русия и Евразия“ в Фондация „Карнеги“ за международен мир. Андрю С. Уайс, който е работил по руските въпроси в администрациите на Джордж Буш и Клинтън, е вицепрезидент по проучванията на „Карнеги“.

Източник: „Уолстрийт джърнъл“

Превод: Dir.bg

Оказва се, че Хамас има право на вето в дипломацията и голямата стратегия на САЩ, Саудитска Арабия и Израел.

Тези три страни се приближиха – донякъде тихо и по настояване на Белия дом – към тристранна сделка, която може да промени геополитиката в региона и извън него.

Но тяхното споразумение щеше да остави палестинците да се оправят сами. Така Хамас, най-войнствената група, представляваща палестинците, реши да взриви всичко.

 
В най-буквалния смисъл. През уикенда Хамас изстреля хиляди ракети от ивицата Газа в Израел, убивайки стотици израелци и оставяйки части от Ашкелон и други градове да изглеждат като Украйна след руски ракетен обстрел. Едновременно с това бойци на Хамас проникнаха в Израел по суша, море и въздух, като взеха израелци за заложници в собствените им домове.

 
„Ние сме във война“, отговори израелският премиер Бенямин Нетаняху, докато израелската армия атакува ивицата Газа като отмъщение. Нито Биби, нито неговите крайнодесни коалиционни партньори някога са се нуждаели от увещаване, за да налагат все по-твърди репресии срещу палестинците – или да изграждат нови израелски селища на палестинска земя на Западния бряг.
 

В обратната логика на този регион това също прокарва интересите на Хамас. Палестинците не бяха доволни от бавното сближаване между техните предполагаеми защитници в земята на Мека и Медина, саудитците и израелците, ръководени от администрацията на президента на САЩ Джо Байдън.
 

Саудитците никога не са признавали Израел като нация и винаги са били официално на страната на палестинците. В същото време престолонаследникът Мохамед бин Салман, де факто лидерът, желае да препозиционира Саудитска Арабия в глобалната политика. Той вижда най-големите си регионални врагове в Иран, а не в Израел. И за да намери партньори, той може да приеме оферти или от Китай, или от САЩ, докато Пекин и Вашингрон се борят за глобално превъзходство.

 
Така че MBS, както е известен престолонаследникът, беше отворен за смел план от администрацията на Байдън. Саудитците биха сключили официален и истински мир с Израел в замяна на американски гаранции за сигурност и помощ с граждански ядрени технологии. Израел щеше да премести още една арабска държава, и то най-важната от всички, от колоната на враговете в графата на партньорите. В замяна щеше да обещае да се отнася по-добре към палестинците, без да уточнява точно как.

 
Междувременно САЩ щяха да избутат Китай от региона и ще изградят началото на съюз, който също би могъл да държи под контрол Иран. Едновременно с това Вашингтон можеше да използва този нов лост за размразяване на отношенията с Техеран.

 
Най-слабите звена в тази схема бяха израелското правителство и палестинците. Коалиционните партньори на Нетаняху не вярват в решение с две държави за израелци и палестинци и биха предпочели да погълнат целия Западен бряг, дори за сметка на превръщането му на практика в държава на апартейда. Междувременно палестинците знаеха, че техните интереси не са особено важни дори в Рияд. Погледнато от Ивицата Газа или Западния бряг, нещата изглеждаха на път да се влошат.

 
Така Хамас запали фитилите, от които регионът има толкова безкраен запас. Крехкото прекратяване на огъня между израелци и палестинци вече е отменено, спиралите на омразата и нещастието се завъртат отново и натискът върху саудитците и другите да симпатизират на своите събратя араби ще спре всяко по-нататъшно затопляне с Израел.
 

Само миналия месец министър на туризма стана първият израелски член на кабинета, който някога е направил публично посещение в Саудитска Арабия, когато присъства на конференция в Рияд. Това беше една от многото малки стъпки, предназначени да доведат до по-голямата сделка, както се предвиждаше във Вашингтон. Сега този жест вече изглежда принадлежи към друга епоха.

 
САЩ нямат друг избор, освен да призоват всички замесени да се сдържат – естествено Хамас, но също и Биби, MBS и останалите. Междувременно голямата стратегия на Байдън в Близкия изток най-малкото пострада, ако вече не се счита за напълно мъртва.
 

Белият дом вече се бореше да задържи Конгреса в подкрепа на Украйна, докато републиканците в Камарата на представителите се обръщат един срещу друг. Същите тези сега ще обвинят Байдън, че е мек към Иран, колеблив към Израел и нестабилен в Близкия изток. Хамас не просто изстреля ракети в Израел; също така изпраща снаряди чак до Вашингтон и отвъд него.
 

Анализът на Андреас Клут е публикуван на сайта на Bloomberg TV Bulgaria. Клут е колумнист в Bloomberg Opinion, отразяващ американската дипломация, национална сигурност и геополитика. Той е бивш главен редактор на Handelsblatt Global и кореспондент на Economist.
 

Андрей Перла, Царьград.тв

ЕС толкова се страхува от включването на нови територии към Русия, че създава собствена програма за разширяване на границите. Вярно е, обаче, че тя може да се обърне срещу самия Европейски съюз.

Европа иска да стигне по-рано

Мисълта на европейските политици върви по криволичещи пътеки – не става дума за нещо просто и рзбираемо. Какъв извод могат да направят еропейците от факта, че Русия е провела избори на новите територии? Ако не следите постоянно европейската преса, никога няма да познаете.

От факта, че Русия анексира републиките на Донбас, Запорожие и Херсонска област, следва, че Европейският съюз трябва да анексира още осем държави. Преди Путин. В статия в една от най-влиятелните и интересни политически медии – списание Politico се казва, че Путин иска повече земя. ЕС се състезава кой да стигне първи до там, тоест – „Путин иска повече земя. ЕС иска да стигне първи до там.“

 
Какво трябва да направи Европейският съюз? Според Politico на 13 септември Урсула фон дер Лайен, председател на Европейската комисия, ще повдигне темата за разширяването на съюза в годишния си доклад. Разговорите ще продължат в края на октомври.
 

Австрийският външен министър Александър Шаленберг вече каза в едно интервю:

„Време е да сме смели и да променим подхода си към разширяването, за да включим шестте държави от Западните Балкани, Украйна и Молдова в нашето семейство.“

 
Шаленберг обясни, че става въпрос „за износа и защитата на определен модел на живот за свободни, отворени западни демокрации“. Западните демокрации, разбира се, трябва да бъдат защитени от Русия. А ЕС планира да анексира, освен бившите републики на СССР, Босна и Херцеговина, Албания, Северна Македония, Черна Гора, Сърбия и евентуално дори непризнатата Република Косово.

Какъв е смисълът от това разширение? Отговорът на този въпрос не е никак лесен. Логиката на ЕС според Politico е:

ЕС трябва да изпрати „послание“ до страните кандидатки за присъединяване към съюза, не на последно място, за да им помогне да отблъснат кампаниите за влияние на Русия.

С други думи, ако на страните от Европа не бъде гарантиран същият „Европейски път“, зад който, както знаем, „стоеше Майдан“, те, неблагодарниците, ще се блъскат в обятията на Русия.

По този начин ЕС по същество признава, че влиянието на Русия върху европейските страни е поне не по-малко от влиянието на самия Европейски съюз.

 
Скритият смисъл на разширяването на границите

Бедата е, че да „подадеш съобщение“ за предстоящо влизане в ЕС и реално да приемеш някого, са, както казват в Одеса, две различни неща. Историята на ЕС не е много дълга, но е пълна с примери за измамени кандидати.

Най-добрият от тези примери е Турция, която е сочена като кандидат от много десетилетия, но която няма реален шанс да се присъедини към Европейския съюз, след изявление от 2011 г. на тогавашния френски президент Никола Саркози. Саркози направи това остро изявление и торпилира турските амбиции поради една проста причина. Икономиката на Турция е твърде голяма: Анкара може да претендира за ролята на един от хегемоните в ЕС, заедно със самата Франция и наред с Германия.

Авторите на статията в Politico помнят това, така че рисуват плановете на ЕС за разширяване в доста „широки щрихи“. Важни изявления, според тях, трябва да бъдат направени спешно, но самата процедура по присъединяване може и трябва да продължи седем години, до 2030 г. В реалността на европейската политика този краен срок трябва да ни напомня за източната приказка, че нищо не заплашва Настрадин Ходжа: докато изтече крайният срок, ще умре или шахът, или магарето. Никой от сегашните шефове на ЕС няма да отговаря за нищо след седем години.

Но това е само едната страна на медала. От друга страна има две важни обстоятелства.

Първо, ако Украйна официално стане страна от Европейския съюз, това ще означава, че нейната териториална цялост (за която НАТО обича да говори) ще трябва да бъде защитена от целия ЕС. Така че едно обещание към Украйна може да се счита за враждебна русофобска стъпка.

Второ, от друга страна, разширяването на ЕС през Балканите, което се планира като антируско, може, напротив, да укрепи Русия и в крайна сметка да доведе до разрушаването на Европейския съюз. Политологът Алексей Пилко пише за това в своя канал в Telegram:

„Всичко зависи от действията на Русия в Украйна. Ако в резултат на тази война руската армия стигне до Карпатите (още е далеч от това) и стигне до границата с Унгария, значи на Балканите предстои революция. Веригата Унгария – Сърбия – Босна и Херцеговина е в състояние да промени европейската геополитика… Такива опасения има в Европейската комисия. Затова Жозеп Борел обявява необходимостта от ново разширяване на Европейския съюз, а Западните Балкани са посочени като приоритетна зона.“

В тази връзка Пилко припомня „фрондиращия“ ръководител на Република Сръбска Милорад Додик, който според Европейския съюз „удря шамар на Брюксел с поведението си“. С още по-голямо основание в това отношение може да се припомни позицията на унгарския лидер Виктор Орбан, който всъщност вече се противопостави на политиката на обединена Европа. След победата на Русия линията на Орбан за истинска независимост на страната му може да триумфира не само в Унгария.

Какво от това?

Ако (вярваме, че е правилно да се каже „когато“) Русия спечели пълна победа в Украйна, тя автоматично ще се превърне в най-голямата сила в Европа. След това само от волята на Русия ще зависи дали ЕС ще оцелее или не, дали ще разшири влиянието си върху нови страни или, обратно, ще загуби някои от страните, които отдавна са включени в него.

Европа се опасява именно от това укрепване на Русия. И именно това е укрепването на Русия, на което мнозина в Европа се надяват.

Превод и редакция: Епицентър.БГ

Статия на Джон Болтън – бивш съветник по националната сигурност на президента Тръмп, публикувана на 30 август в информационния портал 19 Forty Five.
През последните месеци в Русия се случиха значителни политически сътресения, но на бойното поле в Украйна промените са малко. Сред водещите новини продължава да се откроява метежът и последвалата гибел на лидера на Частната военна компания „Вагнер” Евгений Пригожин, но Москва и Киев със скромни изключения остават в безизходица на бойното поле.

Наближава есента, като президентът Путин възстановява властта си в Русия и вероятно се готви да осъществи изненадващ ход като „обърне дипломатическата шахматна дъска в Украйна” заедно с фигурите. А Вашингтон и Западът не знаят как да реагират.

Путин прилага все по-твърди хватки

След метежа на Пригожин много експерти уверено предричаха, че властта на Путин е разклатена, а неговото падане е неизбежно и предстоящо. Днес същите тези наблюдатели твърдят, че смъртта на Пригожин ще освободи от вцепнението спотаилите се мрежи от негови привърженици и те са сплотени от жаждата за отмъщение.

Вътрешните механизми в Кремъл са забулени в секретност, поради което липсват достоверни прогнози и такива са невъзможни. Но днес Путин се чувства в значително по-висока степен в безопасност, отколкото през периода, предшестващ метежа. Независимо, че не е възстановил напълно своето могъщество от времето преди нахлуването в Украйна.

Какви карти държи Путин в ръцете си?

Както Путин заяви първоначално, а след това потвърдиха руските власти – Пригожин е мъртъв. Съобщава се, че сред загиналите е и главният заместник на Пригожин във „Вагнер” и всъщност висшият военен ръководител на наемниците Дмитрий Уткин, както и други високопоставени съветници.

Кадровите генерали, поддържащи Пригожин, бяха подложени на характерната още от времето на Сталин чистка. Бившият командващ на Въздушно-космическите войски Сергей Суровикин беше уволнен, независимо че носещата неговото име отбранителна линия благополучно отразява украинското настъпление. Останалите съратници на Пригожин се укриват. Най-вероятно е те да се стремят да достигнат най-близката международна граница на Русия и едва ли кроят заговори за отстраняването на Путин.

Не е удивително, че Путин има вътрешна опозиция. Реалният въпрос е в това ще успее ли Путин в близките месеци да се възползва от объркването сред своите опоненти и да възстанови политическия и дипломатическия импулс, който Русия загуби заради забуксувалите бойни действия.

Исканията на Русия и лостовете за нейно влияние

Всяка разумна оценка на сегашното геополитическо положение на Русия води до извода, че Москва се нуждае от време за да реформира и възстанови своите до неприличие оскъдни военни средства, да съживи икономиката (не е възможно без отмяната на западните санкции) и да се избави от политиченската изолация. Мечтите на Путин за възстановяване на Руската империя вероятно замъгляват подобни разсъждения, но въпреки това той е хладнокръвен реалист, особено ако на карта е поставена неговата лична безопасност.

Вероятно за Запада е трудно да повярва, но най-яростните вътрешни критици на Путин са настроени не „против войната”, а „против поражението” във войната. Укрепвайки своето положение Путин може да игнорира тези критици, които със задна дата се правят на прозорливи и да предизвика диломатическо сътресение и объркване в НАТО, като се възползва от умората и недоволството на Запад от конфрикта в Украйна. Това би позволило на Русия да спечели време за възстановяване и прегрупиране.

Ако настъплението на Киев не доведе до значителни успехи на бойното поле, в течение на следващите два месеца е възможно без предупреждение Путин да предложи прекратяване на огъня на достигнатите рубежи и незабавното започване на преговори. В дневния ред на такива преговори може да се предложи какво ли не, в това число прекратяването на икономическата война. Путин дори е в състояние да изрежисира одобрение и поддръжка от Китай. При това е вероятно именно Пекин да предложи посредничество. Дори и китайско участие във възстановяването на пострадалите от войната територии, както в Русия, така и в Украйна.

Ключовият лост на Путин за постигане на обрат ще бъде относителният провал на лятното настъпление на Украинските въоръжени сили. В епохата на шаблонното мислене политическите лидери в Берлин, в Париж и дори във Вашингтон ще бъдат изправени пред огромното изкушение да се съгласят на прекратяване на бойните действия и започване на преговори.

Европа поддържа Украйна на думи, но военната и дипломатическата й помощ постъпват бавно и неохотно. Например, не е необходимо обзалагане дали френският президент Емануел Макрон би пропуснал шанса да влезе в историята като миротворец.

Какво да прави Западът?

В Америка предстоят избори през 2024 г. чийто резултати не са гарантирано благоприятни за президента Байдън. Пресата охотно освещава действията на републиканци-изолоционисти, които активно се борят против помощта за Украйна, но оставя без внимание действията на левите демократи. През октомври 2022 г. обаче т. нар. Прогресивна група от Камарата на представителите допусна класически вашингтонски гаф и декларира публично това което всъщност е тяхно убеждение: групата призова бъдещата поддръжка за Украйна да бъде обвързана с началото на преговори с Москва. Въпреки че последва незабавно опровержение (мотивите бяха предстоящите по това време междинни избори за Конгрес и Сенат), но позицията на това крило на Демократоическата партия остава неизменна.

Байдън може да надхитри републиканците – противници на помощта за Украйна, като одобри прeкратяването на огъня и започването на преговори след като установи пряк контакт с Путин и призове двете страни във войната към компромис. По такъв начин на предстоящите избори през 2024 г. той би могъл да претнендира за ролята на истинския миротворец в САЩ. Това би поставило Тръмп в безизходица, който считаше, че в очите на Путин е светец. И какво би могъл да предприеме Тръмп, освен отново да се превърне в „ястреб”.

Едва ли Байдън преуспя на военното поприще. Нерешителността на Белия дом по отношение на доставките на редица въоръжения, страхът пред евентуална руска ескалация и трета световна овйна, при това ядрена, а също така забавените и некоординирани реакции на президента по текущите въпроси, засягащи войната в Украйна, са преди всичко знак за отчаяние, а не за войнственост. Понастоящем никой не предвещава Москва да е способна на ескалация чрез обикновени въоръжения, а е очевидно че дрънкането на ядрени оръжие е нищо повече от блъф.

Горчивата истина е, че политиката на Байдън търпи крах. Налице е заплаха Украйна да се привърне в политическо бреме и не е изключено президентът да потърси изход от положението. Евентуална смела дипломатическа маневра на Путин може да се превърне в необходимия за Байдън предлог.

За президента Володимир Зеленски това би било равносилно на напълно безизходно положение, защото ще покаже, че основният международен съюзник на Украйна се оттегля от досегашната поддръжка за Украйна.

Отдавна е време за по-ефективни стратегии за постигане на обявените цели: възстановяване на суверенитета и териториалната цялост на Украйна и за предоставянето на Киев на цялата необходима помощ. А самата Украйна е необходимо още по-твърдо да отстоява пред НАТО, особено във Вашингтон, в Париж и в Берлин, че по-нататъшното успешно противопоставяне на руската агресия има решаващо значение за безопасността на Запада.

Тези аргументи е необходимо да бъдат ясно и твърдо отстоявани именно сега, когато постепенно Вашингтон оживява след лятната ваканция. Иначе дипломатическия щурвал ще се окаже в ръцете на Москва и това ще има сериозни последици за всички.

Оф нюз