Главните причини за мащабното преселение към Европа са две:
Първата и най-дълбоката е масовата оскотяваща бедност в Африка, Близкия и Средния изток и свързаната с това социална поляризация между Севера и Юга. От електронните медии и от разкази на познати бедните хора в Африка и Азия научават как се живее в Европа. Там се разказват легенди за щастливия живот в богатата Европа. Те обаче не знаят, че зад това благоденствие се крие упоритият труд на стотици милиони хора и предприемчивостта на много поколения в продължение на столетия. На бедните от Африка и Азия им се иска да споделят част от този щастлив живот и мечтаят да се преселят там. Това се превръща в лелеяна мечта за стотици милиони оскотяващо бедни. Този процес няма да престане никога. Докато има огромна разлика в условията на живот, ще има и миграция.
Чашата преля, когато се появи втората причина – разрушаването на крехките държавни институции в техните страни чрез брутални военни интервенции, подклаждани отвън граждански войни, разширяване на хаоса и липсата на елементарни условия за живот и оцеляване. Чашата преля с организираната от правителствата на САЩ и някои западноевропейски страни
прословута „Арабска пролет“
в Тунис, Либия, Египет, Судан, Сирия, Йемен, със събитията преди това в Сомалия и Еритрея. Оправдаваше се с „износа на демокрация“, със „защита на гражданските права“ и други фалшиви и лицемерни клишета.
Тези събития бяха предшествани от голямата лъжа на президента Буш и на премиера Блеър за „оръжията за масово поразяване“ като претекст за нахлуване в Ирак, за „обуздаването на талибаните“ като оправдание за нахлуването в Афганистан, за „големите диктатори“ Муамар Кадафи и Башар Асад – като причина за нападенията над Либия и Сирия, и т.н. Нямаше обаче дори лек укор за „големите демокрации“ в Саудитска Арабия и държавите от Залива. Защото според Запада има „добри и лоши диктатори“. Техните марионетки са добри диктатори, а непослушните и независими политици са лоши диктатори. Истинските причини бяха други, но те грижливо се прикриват.
Активна роля на място играеха и продължават да играят като помагачи на „Ислямска държава“, на „Ан-Нусра“ и други бандитски движения правителствата на Саудитска Арабия, Турция, Катар и част от държавиците в Залива.
Докато съществуваше двуполюсен свят, Съветският съюз защитаваше пряко някои от тези приятелски страни и упражняваше задържащо въздействие върху поведението на американските и западноевропейските власти спрямо други „непослушни“ държави. С разпадането на СССР тези задръжки изчезнаха и най-реакционните западни кръгове получиха пълна свобода за действия. Те определяха кое е „добро“ и кое е „лошо“ и го натрапваха на света с помощта на сервилните им медии. Когато това не помагаше, изпращаха самолети, ракети и танкове.
В миграционните потоци участваха две групи хора. Първата, по-малката (до 30-35%) са бягащите от военните действия, разрушенията, хаоса, несигурността. В тях има жени и деца, които се показват на преден план в медиите, за да пораждат състрадание.
Няма обаче възрастни хора
Те са истинските жертви на режисирания гигантски политически театър – трагедия за милиони хора.
Втората по-голяма група (65-70%) са предимно млади хора на възраст между 20 и 50 години. Част от тях са напуснали дребния си бизнес или скромни професии в родината и търсят по-добра реализация, а други са бедни хора, търсещи по-нормален живот в Европа.
Специалните служби на САЩ в повечето случаи са преки подбудители и организатори на мигрантските процеси и в насочването им към Европа. В други случаи го правят чрез подставени лица. Защото Европа е техният най-мощен икономически конкурент с по-голям БВП от този на САЩ. Дълбоко в себе си американският бизнес и техните политици никога не са желаели силна и независима Европа. Още по-малко Европа (или важни европейски държави) като потенциални партньори и не дай, боже – съюзници на Русия, на основата на взаимната им икономическа допълнимост и по други причини.
Мощните миграционни потоци са ефикасен инструмент за дестабилизация, отслабване и дори обезкръвяване на Европа за десетилетия напред. То вече става пред очите ни. Това е известно на средноинтелигентните европейци. Още повече на най-интелигентните европейски граждани – вътре и извън политиката.
Миграционните потоци завариха неподготвени ръководителите на ЕС и на страните членки. Федералният канцлер на Германия дори ги покани да идват и ги посрещаха като скъпи гости. Тези думи на г-жа Меркел отекнаха широко сред стотици милиони хора в Африка и Азия и ще се помнят с години. Състраданието в началото преобладаваше в повечето европейски страни. Европейските политици и гражданите не познаваха мащабите на предстоящото преселение, структурата на участниците в него, опасните икономически, социални, религиозни, ценностни, духовни, битови и други последствия от пристигането на стотици хиляди непознати хора от други светове, други религии, с други ценностни системи. Европейските политици насочиха вниманието си върху посрещането, временното настаняване, разпределението по страни, без да се съобразяват с волята на правителствата и народите на тези страни.
С увеличаването на броя на мигрантите, които превишиха 1 милион души през 2015 г., започнаха да се проявяват негативните последствия от масовото пристигане на толкова много и толкова различни хора от други светове. Очакваните скандали започнаха да се случват. Настроенията към мигрантите охладняват. Нарастват споровете между правителствата на страните членки: по прилагането на „квотния принцип“, по вътрешните и външните граници, по недомислените решения от Дъблин-III и т.н.
Говореше се за всичко, освен за най-важното – причините за масовото преселение. Насаме със своята съвест европейските ръководители може би съзнаваха, че главната отговорност пада върху властите на САЩ и някои техни европейски съюзници. Никой обаче нямаше куража да го изрече на глас.
Всички го знаят, но всички мълчат!
Какъв позор!
Посочените по-горе, а и много други, още по-дискредитиращи правителствата на САЩ и на някои западноевропейски страни факти, са известни на настоящите ръководители на ЕС и на страните членки, но те мълчат. Част от тях са лично замесени и съотговорни за преселението. Други мълчат поради съюзническа солидарност с виновниците за преселението. Трети са хора без човешки и политически морал, които не се колебаят да обвиняват Русия за миграцията от Сирия. Въпреки че Русия е там едва от няколко месеца, а преселението започна преди няколко години. Политическият цинизъм е безграничен!
Това странно поведение на европейските политици продължава и сега, след подписването на споразумението за примирие в Сирия. Турция го нарушава всекидневно с обстрели на сирийска територия, доставка на оръжие, прехвърляне на наемници през границата, покупка на краден петрол, но и за това се мълчи или се говори шепнешком. Нещо повече, Турция уж участва в ръководената от САЩ коалиция за борба с ИДИЛ, т.е. хем й помага, хем „воюва“ срещу нея. А на моменти е на крачка от сблъсък с Русия. Това също се знае, но мълчанието на Запад продължава.
Европейските ръководители трябва да се обърнат към причините, а не да се занимават безплодно с последствията от мигрантските потоци. Прилагането на квоти за разпределение на мигрантите, възстановяването на вътрешните граници, дори най-добре охраняваните външни граници, изпращането на армията на границите, закриването на Балканския маршрут за мигранти, откриването на нови лагери за тях в Гърция, изпращането на военни патрулни кораби в Егейско море не отстраняват кризата, докато не бъдат преустановени или поне драстично ограничени мигрантските потоци от техните първоизточници. Това е толкова просто и толкова очевидно, дори за децата! Необходими са
две фундаментални решения на кризата
Първо, краткосрочно – чрез най-скорошно прекратяване на въоръжените конфликти в Сирия, Ирак, Либия и Йемен и създаване на обстановка за завръщане на мигрантите в родните им страни през близките години. Най-тежко е сега в Сирия и Йемен, където се води война.
Докато трае умиротворяването, трябва да се създадат подборни центрове на границите на размирните страни: в Турция, Ливан, Йордания, Египет, Тунис, Алжир, където кандидатите за емиграция да се разделят на икономически и на прокудени от военните действия. Първите да се връщат безапелационно и бързо още от там, а вторите да се допускат за временна имиграция в Европа до възстановяване на мира в техните страни, когато и те ще трябва да се завърнат у дома си.
Другата част на краткосрочното решение засяга икономическите имигранти в различни европейски страни. Ако Германия желае, може да ги задържи поради сложната си демографска ситуация. Повечето европейски държави ще ги изпратят в родните им страни. Това ще засегне десетки и дори стотици хиляди хора, които ще се съпротивляват. То ще струва и много скъпо. Ако подборът беше направен още в началото, преди да навлязат в ЕС, щеше да е по-лесно, по-малко болезнено и по-евтино.
По преценка на световни агенции 50-60 млн. бедни хора от Африка и Азия са готови през тази и следващите години да се запътят за Европа. А през близките 15-20 години – около 150-200 млн. души. Тяхното приемане обаче би било катастрофално за Европа. Това е абсурдно дори да се помисли!
Тези нереалистични очаквания бяха създадени от поведението на европейските ръководители през 2015 г. Начинанието е било добре замислено и отлично изпълнено в секретни задокеански служби. Жалко, че това не се разбира (или се знае, но не се признава публично) от европейските ръководители, които не смеят дори да назоват
името на виновната държава
А тя се нарича United States of America. Никоя друга държава не може да изработи и да изпълни такова гигантско начинание с разбунването на арабския свят от Атлантика до Индийския океан.
Второ, дългосрочно – чрез изготвяне и незабавно прилагане на мащабни програми за подпомагане на икономическото развитие на бедните страни в Африка и Азия през следващите 30-40 години. Това ще осигури работа, доходи, здравеопазване и образование на стотици милиони хора, които няма повече да търсят спасение от бедността в Европа.
Само подобряването на условията на живот в тези страни може да задържи там стотиците милиони млади хора. Ако това не стане, дори най-охраняваните заграждения в Европа не могат да я опазят от гладните, отчаяни и омерзени хора през следващите десетилетия.
Ускореното икономическо и социално развитие на бедните страни в Африка и Азия може да се постигне главно с техните национални усилия. Те обаче се нуждаят от далеч по-голяма помощ на богатите страни от Европа, Америка и Япония, каквато засега не получават.
Проф. Иван Ангелов, ДУМА,
*заглавието е на ONOVINI