Моята баба беше унгарка, от Будапеща, имаше спомени от Австро-Унгарската империя, там не обичаха Русия. Но когато излетя Гагарин в Космоса, тя се разплака и каза: „Браво!“. После, когато Гагарин дойде в София, тя ме взе за ръчичка и ме изведе по пътя за летището. Ние сме вървели от последната спирка на четворката, която беше на „Ситняково“ – от там вървяхме, от ентусиазъм. Застанахме там заедно с огромна група, бяха дошли отвсякъде хора. Аз съм бил на пет години почти. Чакахме, на мен ми се стори безкрайно, може би е било час. Аз успях да наскубя полски цветя, тя пак вика: „Браво! Знаеш ли как да ги хвърлиш?“. Викам: „Знам“.
И когато зеленият американски автомобил на тогавашното правителство, мисля, че беше „Бюик“, приближи с Гагарин в него, беше на три метра от мене, хвърлих цветята. Така, че му паднаха на гърдите. И той се обърна и ми се усмихна. Това никога не мога да го забравя! И сега, като го разказвам, тръпки ме полазват.
Човек в Космоса! В този момент не ни интересуваше – нито баба ми, нито мен като дете, дали има „Желязна завеса“. Има върхови постижения на човечеството, които не засягат политиката. Трябва да бъдат уважавани! Дали, който е измислил как да укроти атома, е бил италианец; или този, който излетя в Космоса, е руснак; или съвременен Китай, че произвежда научни новости; или Японското чудо; или Германското чудо… Обикновеният човек иска да има върхове и това беше голяма крачка. Предполагам, че тези хора, които бяха там, на пътя за летището – хиляди хора от София, сами дошли там – го помнят този ден. Сами отидохме, никой не ни е карал. Знаехме единствено кога ще мине. Затова ми е мъчно, когато противопоставят в рамките на образователната система, в едно добро училище като 138-о, две големи имена – Юрий Гагарин и проф. Васил Златарски. Училището беше „Гагарин“, преименуваха го на „Златарски“.
Нито единият, нито другият биха били съгласни на такова противопоставяне. Борчето, засадено от Гагарин, е още там и аз минавам покрай това борче. Не защото съм руснак, не защото съм русофил (не признавам онази система, от която впрочем руснаците най-много изпатиха). А защото имаше такъв човек, бяха го намерили, бяха го тренирали, бяха направили технологията, която и до ден-днешен е върхово постижение, крачка напред за човечеството. Ние усетихме крачката. Далеч преди американеца – евала и на него, че стъпи на Луната, който каза: „Това беше крачка за човечеството“. Това е – единият направи крачка по един начин, другият – по друг начин, и аз ги приветствам всичките. И все пак, Първият остава в сърцето!
Изповед на проф. Т. Танев пред „Дума“