Едно стихотворение, изпълнено с огромна мъка, носталгия и човещина просълзява мнозина в социалните мрежи. Написано е някак от душа, лично, без претенции за професионална поезия….И няма как да е другояче при положение, че едва ли има семейство в България, което да няма близък или роднина зад граница – най-вече по-младите и децата в търсене на препитание и уж по-добър живот. А раздялата с родители, с възрастните, с Родината оставя трайни следи и болка, които не зарастват. Как ли се чувстват майките, какво ли изпитват при тази огромна самота…. само те си знаят.
Една българска майка
Не, не пращай ми дъще, пари,
ако има нужда, ще взема назаем,
не пращай ми пълни торби,
тебе си гледай, напреде върви.
Понякога ми се ще само
да погаля нежно косите ти,
всичко си имам, мойто момиче,
само не мога да зърна очите ти.
Не давай ми празни надежди,
че някой ден ще се върнеш,
знам, че не ти остава време
от работа даже да се обърнеш.
Всеки път, когато ти звънна,
ме караш да изпитвам вина,
от твоето семейство и време
все едно опитвам се да крада.
Но ако може някога само,
прати ми една снимка, мамо,
на моята внучка прекрасна и мила,
която не знае, че теб съм родила.
Иначе нямам нужда от нищо,
не залъгвай ме с приказки излишни,
ела си, щерко, за малко само,
защото утре може мен да ме няма.
Лидия Александрова
Източник: фейсбук