Френският амбасадор у нас Ксавие дьо Кабан не е от мълчаливите хора. Мине, не мине малко време, и току зараздава акъл и „партньорски“ съвети какво да правим, как да мислим и как да живеем. Та от него най-сетне чухме официалното признание за нещо, което отдавна виждаме, но досега никой не иска да назове – че в ЕС вече има различни скорости на движение на отделните страни. Дали това е въпрос на двойни стандарти, или не, зависи от политическата камбанария. Кабан, разбира се, отрича, макар и сам да не си вярва. Защото една Франция или Германия не цепят никому басма, когато трябва да се определят „общата политика“ и „правилата“. Но не дай си Боже Орбанова Унгария, Полша или Гърция да решат да отстояват своя интерес, веднага биват критикувани и заплашвани. Не, това съвсем не са „двойни стандарти“, а обикновен диктат на фона на приказки като равноправие, равнопоставеност, солидарност, хеле пък „свобода“ и „демокрация“… За България не говорим, тя просто е безгласна буква. И си трае.
Което не пречи, дори напротив, да повдигнем официални въпроси към властите у нас за тяхното поведение и политика след откровенията на мосю Кабан. Като например, с какво право тези от „втора класа“ държави, а ние може би сме трета и дори четвърта, са длъжни да следват едни и същи предписания наравно с „ВИП-овете“ и равнопоставено да споделят общия товар?
А той не е никак малък – като се започне от издръжката на мигрантите, та се стигне до всевъзможни предписания и регулации, отклонението от които веднага бива санкционирано. В същото време разбираме, че въпросът за членството ни в Шенген вече не е актуален. То и Шенген вече го няма, както посланикът индиректно и дипломатично се опитва да каже. Но някак си е лицемерно и твърде нетактично да изискваш съпричастност и ангажименти, когато си третиран като втора ръка. Нещо повече – на дьо Кабан му изглеждало странно наличието на ограда между две „държави съюзници, които са членки на НАТО“. Е, тук вече изби рибата, както се казва. Цял ЕС е скован от страх, като вижда, че Турция му извива ръцете, без да изпълнява договорености и критерии, но въпреки това й се обещава все повече и повече. Разработват се алтернативни сюжети, в случай че на непредсказуемия Ердоган му причернее съвсем и реши да покаже кой диктува играта. Нима това е „съюзническо“ отношение?
Е, как тогава бедна и малка България да възпира мигрантската вълна, като дори една ограда им е трън в очите! Оревават света за „нехуманно отношение“ и „дискриминация“ към пришълците, а всички виждаме как ги третират в Кале. За ромите им няма да отваряме дума.
Това е реалността – България е не само периферия, крайна провинция, но и гранична зона – „кльон“ на ЕС. С което ясно се показва къде й е мястото. И то далеч не е на масата заедно с богаташчетата в съюза, а по-скоро е отвън, на свеж въздух, зад фасадата.
ВАЛЕНТИН ГЕОРГИЕВ, ДУМА