Първият ден на септември 1997 г. Последният войник напуска поделението на 33-ти мотострелкови полк при 16-та дивизия към знаменитата Трета армия – бойната армия на България, разположено край малкотърновското селце Звездец. Дотогава то е най-предният рубеж на българската армия от времето на социалистическия й зенит. Но става първото, което затваря врати след т. нар. демократични промени у нас. Цял месец след тази сакрална дата от него се извозват безкрайни кервани с военна техника, танкове, платформи с оръдия…
Сгушени в дебрите на Странджа, на произвола на съдбата са изоставени сградите на бившите казарми и другите постройки от военния комплекс край границата, в който някога са отбивали военната си служба по около 2000 войника на набор. След изминалите 18 години оттогава, днес всичко това тъне в разруха.
В тази сграда някога се е помещавал щабът на 33-ти полк на славната Трета българска армия.
Единствената грижа, която полага военното министерство за собствеността си тук, е да плаща на няколко пазача да охраняват обекта. Те обаче така яко са замаскирали присъствието си, че и със свещ в ръка да се търсят, не могат да бъдат открити. Всеки може необезпокоявано да се разходи из руините на поделението и да се наслади на гледката, без да бъде смущаван от никакво друго човешко присъствие или да бъде изгонен от митичните охранители.
Това, което се вижда обаче, може буквално да разбие сърцето на всеки милеещ за благоденствието на родината си човек. Съзнанието ти просто отказва да приеме за реалност гледката на безвъзвратно потрошените милиони, отделяни някога за отбраната на страната ни от пълнената с труда на родителите ни хазна.
Бившата кухня, в която само допреди 13 години са приготвяни манджи за близо 2000 войничета, сега трудно може да бъде идентифицирана дори като постройка.
Масивните казарми, строени половин век преди изоставянето си – през 1947 г., със здрави тухли, правени на място тук, сега зеят порутени. Оцелял непокътнат е единствено надписът на един от входовете им, нравоучително наставляващ „Повече пот в учението, по-малко кръв в броя“. До тях, в някогашния басейн, днес „плуват“ на сухо къпинаци и проскубани саморасли фиданки.
Обрасла в храсталаци е и добрата стара кухня, където в огромни зидани казани се е приготвяла манджата за изгладнелите след изнурителното юркане войничета. За тях имало изградени 3 столови с обща площ от цели 3 декара. И тъй като при такава голяма навалица от хора няма как да се мине без сакътлъци, настинки и разни други болежки, насред поделението е била разположена огромна лечебница с кабинети за прегледи, манипулационни и стационар. В настоящия момент обаче и нейната сграда има нужда от сериозно лечение и грандиозна строително-ортопедична намеса.
Дори останките от древните римски амфитеатри са в по-запазено състояние от тази сцена
Покрай строгите учения обаче, намирало се е време и за развлечения. За целта на живописния скат зад плаца, сред дъхава борова горичка е издигната сцената на летен театър и амфитеатрално разположени пейки за зажаднелите за зрелища солдати – някога огласяна от концерти и театрални постановки. От нея почти нищо не е останало, но на няколко крачки встрани е оцелял паметен агитационен обелиск с патриотичния надпис: „Мила родино, ти си земен рай“.
Странно е как при тази разруха, най-дълговечни и най-непоклатими се оказват именно тези емблематични знаци на социалистическата пропаганда. Още не са избелели напълно цветовете и на фреските, посветени на историческия ХІІ конгрес на БКП и на „1300 години България“. А сред руините на трибуната, откъдето командването строго е наблюдавало как „чепикът набива крак“ в тържествен марш, почти непокътнат е останал барелефът на стария ни социалистически герб. Но не и двете зенитни картечници, които наперено са вирили дула от двете й страни и от които днес помен няма.
От тази трибуна, зад вдигнатия високо трибагреник, генерали и висши военни са приемали строя
На общината в Малко Търново 10 години след бастисването на поделението са предоставени и 82 апартамента в жилищните блокове, построени за нуждите на офицерските семейства. Сигурно всеки, пътувал към Турция по този път, се е дивил на окаяното им състояние. Но едва ли подозира какво ще завари вътре в някогашните апартаменти на военните, в които още няма заселени цигани. Истински апокалипсис! И кончета, които се разхождат пред входа като в прерия…
В някогашните военни блокове днес са се самонастанили цигани. Състоянието им е плачевно.
„Ами вижте какво представлява днес сградата на ДНА в центъра на селото – отваря ни очите Костадин Статев, местен жител, работил някога в същото поделение, който не крие болката си от тоталната разруха на цветущите преди време военни имоти. – Когато се строеше, участие взе и кметството на Звездец. Имаше огромна дискотека за младежите. Просторният салон се огласяше от неспирните културни мероприятия, концерти, забави… А сега няма къде едно селско събрание да си направим“.
„Домът на армията в центъра на селото уж се охранява, но не сме виждали пазачи“ – възмущава се Костадин Статев
Въпреки че отвън постройката изглежда читава, отвътре за стария й разкош безмълвно свидетелства само скритата под мръсотията мраморна венецианска мозайка във фоайето и почернелият дъбов паркет в затрупаните с боклуци помещения.
Военният лазарет днес
Как да не те хване яд, че този огромен сграден фонд, разположен в живописна местност, недалеч от Странджанското оборище – Петрова нива, толкова години е оставен да се руши, вместо собственикът му – Министерството на отбраната, да намери начин да го стопанисва. Пък като не може, мъжки да си признае безсилието и вземе, че го даде на други, които да го използват и да се грижат за него. Защо в това красиво място, с кристално чист и благодатен планински въздух, тези сгради не бяха превърнати в санаториум или старчески дом, да речем. Като се използва готовата инфраструктура с кухни, столови, спални помещения, поликлиника, база за развлечения… Само че влакът към реализирането на подобни блянове вече отдавна е заминал към небитието.
Така, макар че в затънтените странджански дебри вражески войник не е стъпвал, разрухата тук наподобява наказателна операция на нечий окупационен корпус, а споменът за полка край границата е все по-избеляващ.
Източник: Socbg.com