Путин е зъл. Путин е тиранин. Путин лъже (при това, понякога – на немски език). Путин убивае. Путин краде. Путин е мошеник. Нашите западни медии направиха от президента на Русия въплъщение на злото. При това с такава настойчивост, каквато не са проявявали против съветските лидери в пика на Студената война и с такова упорство, че на ефимерните фигури на ислямисткото зло не им остава нищо друго, освен да си хапят лактите от завист.
Прочитайки книгата на Матийо Слама**, започваш да разбираш защо. Путин не е наш противник – той е отражение на нашата нечиста съвест. Той е нещо като папата, който ни говори: „Европа, какво направи ти със своето християнство?“
Но това не е всичко. Той е единственият европеец, който казва „Не“ на американците, както по своето време направи Шарл де Гол. Той е единственият демократично избран лидер, който утвърди йерархията на вертикалната власт, докато всички останали се гънат под елитаризма на хоризонталното общество.
Той е единственият глава на европейска държава, който защитава утвъврденото от историята традиционно общество, докато всички останали западни лидери въздигнаха лишения от корени индивид в ранг на властно и ревниво божество.
Единствен той не е съгласен с подчиняването на националния суверенитет на „всеобщите правила, които правят всеки човек член на единното човечество“. И трябва да си голям шегаджия или невежа, за да заявиш, както Франсо Оланд в Москва: „Ние имаме общи възгледи за света“.
Слама твърди, че изправя един срещу друг двама протагонисти, Запада и Русия, две лини, две идеологии, въпреки че на практика всяка страница от книгата му е пропита от симпатия към Путин. И като контраст на сипещите се от всички страни обвинения това е даже хубаво.
Книгата му се казва „Война на световете“, макар че, вероятно би трябвало да я нарече „Реч в защита на Владимир Путин“. Защитата обаче не означава, че той не вижда недостатъците и грешките на „своя клиент“ и неговата политика, неговия авторитаризъм, жестокост и имперски наклонности. Не, той просто само изразява подкрепа на неговата идеология и мислене. Но издателят навярно се е побоял от възможната реакция на медиите.
Както и да е. Авторът руши установените митове за президента на Русия. Путин съвсем не е мрачен сатрап, а упорит читател. Той не е марионетка на Александър Дугин, скандалния идеолог на Велика Русия в борбата ѝ с упадъчния Запад. Той се ръководи от дълбоките мисли, които дойдоха наум на Александър Солженицин, след като опозна Запада.
Както говореше Де Гол, „в победите на Александър личат мислите на Аристотеля“. В упоритата борба на Путин със западния „примитивизъм“ се крият произведенията на великия руски писател, който не се побоя открито да заяви всичко, което мисли, в лицето на западната цивилизация, която, в името на свободата потъна в печалните облаги на материализма.
Путин ни връща към идеологическата борба около френската революция. Сощо като американците днес, тогава французите твърдяха, че носят на победоносните си щикове всеобщите „права на човека“, а Бърк и Жозеф де Местр осъждаха подобно високомерие. Путин даде втори живот на борбата на тези, които се противопоставят на индивидуализма в обществото. Той върна политическата легитимност на консерватизма: „Но, говорейки с езика на Николай Бердяев, смисълът на консерватизма не е в това, че той спира движението напред и нагоре, а в това, че той спира движението назад и надолу, към хаотичния мрак, връщането към първобитното състояние“.
Именно затова той среща все по-силен отклик, дори и сред западните нации, макар и извън средите на техните ръководства, които са подчинение на Вашингтон и още повече – на идеологията на правата на човека. При това, на Путин му върви в тази борба.
Арогантният универсализъм на Америка стана причина за множество катастрофи по целия свят: в Афганистан, Ирак, Сирии и т.н. Европейският юридически формализъм, чието въплъщение е Европейският съд поправата на човека, предизвиква недоволството на старите национални държави като Англия и дори Франция. А безкрайният универсализъм на ЕС и неговата религия на „Другия“ се натъква на абсолютната разнородност на исляма: „Невъзможно е едновременно да се разтвориш в радостта на другия, да се олицетвориш с него и да останеш различен на него“ (Леви-Строс).
Накрая, прогресисткият юридически индивидуализъм предизвиква истинско екзистенциално извращение, което нараства с всяка премината граница (еднополовите бракове, джендър-теорията, „подобряването“ на човека).
Езикът на Путин звучи като разплата за всички наши неуспехи, глупости и грешки. Политиката, която той отстоява с такъм безспорен талант, е преди всичко възвръщане към старите традици, към които Франция се е придържала в продължение на векове – от Ришельо до Де Гол, при крале, императори и републики.
При това, набожността на руското общество намира отклик в далечна Америка. А руското месианство е отговор на американското.
Матийо Слама съвсем не е слепец. За него Путин не е светец или герой. Хората на Запад са привлечени не толкова от успеха на руския модел, а от страха си за упадъка на западния. Те не харесват толкова силата на Путин, колкото се боят от развалата на западните демокрации.
Именно затова европейските народи все повече гледат на Путин не като заплаха (каквото и друго да твърдят нашите медии), а като на приятел, на когото трябва да се помогне, като пример, когото си струва да последваш и дори като спасител, когото е необходимо да призовеш.
* Ерик Земур- автор
Земур е известен френски писател и политически журналист, бил е и тв водещ
** Матийо Слама e френски автор и политически анализатор
Епицентър