Имаме исторически шанс. Съвременници сме, т.е. и свидетели и участници, на небивала по мащабите си цивилизационна промяна. Поставените в движение геополитически процеси ще засегнат съдбите на повече от 7,5 млилиарда човеци – населението на Земята днес. И още на други милиарди, защото последиците от промените ще се реализират в продължение на десетилетия, а може би и векове.
В паметта на мнозина от нас, много и от илюзиите и от разочарованията на днешните дни, имат началото си в еуфорията в края на втората световна война. Победата на антихитлеристката коалиция, водена от Великобритания, СССР и САЩ, над силите на Германия, Япония и Италия и техните сателити, даде почва на илюзията, че светът ще може да се управлява чрез някаква наднационална бюрократична „постройка“. В която – по уговорка – „големите“ ще тежат „малко“ повече от останалите, но всички ще „се смятат за равни“.
Така се разви дейността на ООН, на множество съпътстващи го организации, на политически, икономически, военни блокове и коалиции. Във всички тях държавите участници са „равни“ и във всички се вижда, че някои са „по-равни“ от другите.
Съперничеството между „големите“ – преди всичко САЩ и СССР, но в редица моменти с участието и на Великобритания, Франция, Китай, Япония, Индия и т.н. – водеше до редуване на остри конфликти (войните в Корея, Виетнам, Близкия изток) и на периоди на компромиси и затишие като илюзията „Хелзинки“, „падането на берлинската стена“ и „обединението“ на Германия.
В последното десетилетие от миналия век, като последица от своеобразна среща на вътрешни за СССР и на някои международни процеси, САЩ получиха възможност да се обявят „победители в студената война“ като поемат в същото време ролята на „единствена свръхсила“ на планетата. Глобализмът – като идеология и като финансова и цивилизационна практика – бе взет за знаме от тази „единствена свръхсила“ и на останалите не бе оставено друго, освен да следват „избрания“ път.
В първото десетилетие на сегашния век по различни поводи Китай, Русия, Иран, но също страни като Бразилия, Индия, Индонезия, Южна Африка, изразяваха несъгласие с това състояние на нещата и апелираха за промени в световния ред. Но всяка критика на глобализма бе отхвърляна като проява на ретрограден национализъм и популизъм и, като израз – у критиците, на някои специфични интереси. Нещо което последните не отричаха.
Последните две години внушаваха представа за една сякаш непоклатима геополитическа конструкция в името и в интерес на глобализма, начело със „свръхсилата САЩ“. Срещата на най-високо равнище на НАТО във Варшава преди по-малко от месец, изпълни в тази насока ролята на ефектна манифестация. Споразумението, което по този повод беше сключено между НАТО и ЕС, допълнително очерта всеобемащия характер на тази „машина“, като властваща, не само във военната, но и в икономическата и в социалната области.
И точно в месеците, когато бе подготвяна срещата във Варшава, се заредиха явления, които демонстрират с изключителна сила сложността на геополитическите процеси и – донякъде в изненадваща степен – градивния характер на някои критични социални тенденции и течения. Засегнати бяха редица страни, но в три от тях събитията се развиха така, че станаха емблематични за целия процес. Имам предвид Унгария, Великобритания и САЩ.
Унгария, чиято проевропейска ориентация не търпи съмнения, отхвърли претенцията на Брюксел да й налага квоти за приемане на мигранти. Премиерът Виктор Орбан защити правото на страната си да носи отговорностите си за тези жизнени за националната й сигурност проблеми. Тази есен той поставя на референдум въпроса и надали някой се съмнява, какъв ще бъде отговорът на унгарските гласоподаватели.
Преди месец английските гласоподаватели решиха с мнозинство в референдум Великобритания да излезе от ЕС. Новият премиер на страната Тереза Мей, заяви, че брекзитът ще бъде реализиран, отхвърляйки категорично всякакви идеи за повторно гласуване, или за „връзка с ЕС през задната врата“.
Тази седмица конвенцията на републиканската партия утвърди Доналд Тръмп като кандидат за президентските избори в САЩ в началото на ноември. В речта си, с която прие номинацията, Тръмп заяви, че негово кредо ще бъде не глобализма, а американизма. Надали някой се съмнява, че именно този елемент в платформата му изигра решителна роля за победата над останалите конкуренти за номинацията.
Орбан, Мей и Тръмп са политици от три различни страни, всеки със свои убеждения, със свой си път. Общото, което ги свързва, е извън тях. Това е убеждението на една значителна част от общественото мнение, съответно в Унгария, във Великобритания и в САЩ, че глобализмът като идеология и практика, и особено бюрокрацията от всички равнища, чиято функция е да го налага на отделните страни, започват сериозно да накърняват националните интереси. И най-вече – да ограничават свободата на гражданите да преценяват и решават кое е доброто за интересите на страната им като общество и като държава. Тепърва ще се разбира и оценява обстоятелството, че до това становище стигат значителни слоеве от обществото в страни, които по ранг и възможности, са по-скоро печелещи, а не губещи от глобализацията.
Орбан, Мей и Тръмп имат заслугата, че оценяват реалистично и по достойнство обществените амбиции в техните три страни да се възстановят накърнените от глобализацията и наднационалната бюрокрация, право и възможности за самостоятелна национална преценка и избор. Това е една борба, която сигурно ще срещне сериозна съпротива най-първо в техните собствени страни.
Но от изхода й сме заинтересовани всички. Като граждани. И като общества и държави.
Епицентър
http://epicenter.bg/article/Orban–Mey–Tramp–edna-borba/106355/11/33