Когато бях с парламентарна делегация в Русия, на първата вечеря си поръчах уиски. Сутринта проф. Герджиков ми каза, че съм обидил много домакините. Поясних, че не съм искал да демонстрирам нищо, просто не обичам водка, което си е мое право. И че в миналото имах началници, завършили в Москва, но дори и те не успяха да ме привържат към тази напитка. Направи го заради мен, настоя парламентарният шеф. Тогава си спомних гостуването на побратимения ни вестник в Брянск. Срещите минаваха безалкохолно, защото Горбачов беше въвел сухия режим. На прощалната вечеря обаче колегата, който ме придружаваше по журналистическите маршрути, ми намигна да поизчакам. А като си тръгнаха неколцина, в които се съмняваше, че могат да издадат четата, извади отнякъде две бутилки водка. И всичко започна отначало. Домакините засияха, и не защото и те щяха да пийнат, вкъщи сигурно намираха начин да го сторят, а тъй като, макар и в последните минути, бяха намерили как да почерпят мен, госта. За тях това беше толкова важно, че ги разбрах и изпих един стакан. Та и на проф. Герджиков казах, че щом е заради него, ще го направя. Но вътре в себе си вече знаех, че мотивът ми не е точно този.
Нормално е, когато отидеш някъде, да се съобразиш с очакванията на местните, дори и с цената на известни компромиси. Нашите пиарки, журналистки и дори министърката, пътуващи с правителствената делегация в Техеран, се забрадиха с шалове, а снимките им обиколиха фейсбук. Със сигурност това е договорено от протоколните служби на двете страни. А още по-сигурно е, че компромисът е бил от наша страна. Защото хиджабът се носи като открито изповядване на мюсюлманската религия пред Аллах и пред хората. Едва ли дамите от нашата делегация са се забрадили с такива съображения. Някои може и да не знаят смисъла на хиджаба, затова са усмихнати по снимките. А още по-весели са коментарите във фейсбук: от „Ама много ви ходят забрадките!“ до „У нас искат да забранят забулването, а то е толкова секси!“ И само една журналистка е написала: „Рано или късно…“
Ето, в това „рано или късно“ е проблемът. И във факта, че от сто коментара само един го улавя. Но какво да очакваме от репортерите, след като и при политиците процентът е приблизително същият? Особено при тези в старите членки на ЕС. Париж, Брюксел, вече и Ница – атентат след атентат. Докато се бояхме от ислямска дъга на Балканите, тя „изгря“ в сърцето на Европа. Но евролидерите сякаш не я виждат. Все усилват фланговете на НАТО, замислят нови флотилии, трупат оръжие и техника, за да сдържат потенциалния агресор. А срещу реалния противник излизат с бели походи, маршове на мира и безпомощна солидарност от типа „Je suis…“ Като на всичкото отгоре продължават да му сторват отстъпка след отстъпка.
В специално видеообръщение канцлерът Меркел призова бежанците да проявят търпимост към консумацията на свинско месо като част от кулинарните традиции на германското общество. Утре навярно ще ги помоли за толерантност към пиенето на бира, особено след мюсюлманската петиция за отмяна на миналогодишния Октоберфест в Мюнхен. Вдругиден ще апелира за разбиране към русокосите и синеоките по улиците. Докато се стигне до момент, в който германците ще трябва да се извиняват затова, че са европейци.
И не само те. През януари Италия бе залята от възмущение, след като статуи на голи тела в Капитолийския музей бяха опаковани с картон заради посещението на иранския държавен глава Хасан Рухани. „Да скрием тези тела значи да скрием себе си – писа „La Repubblica“. – Струва ли си да обиждаме себе си, за да не обидим иранския президент?“ Това е „един вид капитулация“, коментира депутатът Лука Скуери. Преди това пък във Флоренция бе прикрита гола статуя на мястото на срещата на принца на Абу Даби с премиера Ренци.
И тук вече нещата категорично напускат територията на взаимните компромиси. И не само защото обикновено гостът се съобразява с домакина, а все повече не виждаме това да се случва. А и тъй като отстъпките са все за сметка на християнските традиции и европейските ценности. Ако в България религията не беше отделена от държавата и при посрещането на делегации се опитвахме да включим в протокола нещо християнско, нали сме наясно, че съответните служби от мюсюлманските страни нямаше да се съгласят? Защо тогава ние скланяме да се забраждаме? И да си прикриваме статуите? И да призоваваме за търпимост към свинското? Тези въпроси са несравнимо по-сложни, не са като колебанието дали да пием водка.
Отстъпваме все ние, навярно защото сме по-толерантни. И защото държавите ни са светски. В което ни е силата, но което може и да се изроди в наша слабост. Ако допускаме толерантността да не е взаимна, от нея може да се изкове оръжие срещу нас. А ако се извиняваме затова, че сме европейци, вече сме подарили победата на недоброжелателите си.
ИВО АТАНАСОВ, ДУМА