След като справедливо бяха дисквалифицирани, американките бяха върнати в състезанието – подобна бруталност Игрите не помнят.
Но Евгени Николов си свърши работата.
Ето, на такива дребни неща се радваме вече.
***
Манченко пък се опита да утеши незаслужено дискриминираната Исинбаева, че навремето войните са спирали заради олимпиадите – а тази в Рио започнала с война.
Не само започна – тя бе само поредният епизод от една непрекъсната нечиста битка, без особени правила.
Поне от 1972 година това е факт: тогава, след „мюнхенското клане“, когато бяха избити 11 израелски спортисти, нито една делегация не пожела да напусне игрите.
***
Колкото пъти наричаха Фелпс „Водния Бог“, толкова пъти се сещах за Ланс Амстронг – Богът на колоезденето, който се оказа гигантски мошеник.
А на Болт би трябвало да му дадат и още един златен медал – за нарцисизъм.
Никой обаче вече не се сеща за великия Карл Люис, който бе по-универсален атлет от ямаеца.
Американците догодина трябва да изхвърлят, освен руснаците, и китайците, за да са напълно щастливи.
***
Днешните Игри са битка на фармаколози, а второстепенната роля е отредена на ямайски вещери.
Обаче и по 50 златни медала да спечелят някои атлети, все ще си останат в сянката на Естествените Великани – като Джеси Оуенс, например – героят на олимпиадата в Берлин /1936/.
Джеси – кошмарът на Хитлер, който се беше изпуснал да каже, че Оуенс не е точно човек, понеже е черен.
Днешният спорт не третира по-различно спортистите – дори най-големите. Те не са съвсем човеци за фармаколозите.
***
През 2004 година, по време на олимпиадата в Атина, разговарях с Томас Мъри, който беше участвал в разследването на най-шумните допинг-скандали, разтърсили спортния свят; към онзи момент той беше член на Комисията по етика на Световната антидопингова агенция и президент на центъра „Хейстингс“ за изследвания в областта на биоетиката.
Американецът още тогава беше сигурен, че битката е загубена.
Каза ми, например, че забранените вещества вече така са създавани, че да бъдат елиминирани в организма на спортиста от самите контролни тестове.
Мъри беше сигурен, че занапред американци трудно ще бъдат уличавани.
Феноменалната Марион Джоунс с пет медала от Сидни, три от които златни, щяла да бъде една от последните жертви. Ако не се брои друга голяма звезда, която, десет години след Сеул, където спечели пет медала, мистериозно почина само на 38 годишна възраст.
Днес сме свидетели на триумфа на фармакологията.
Скоро няма и да го крият.
Големият Грабеж е почти узаконен.
***
И ние бяхме ограбени – дори още по-жестоко.
Нашето крушение започна преди четвърт век и постепенно ни превърна в бедняците на световния спортен бизнес.
В Сеул /1988/ спечелихме 30 медала, от които 10 златни.
В Рио спечелихме едва 3 – и нито един златен.
Кой извърши грабежа, кои бяха идеолозите му?
Същите, които извършиха криминалната приватизация.
Костов продаде Кремиковци за 1 долар.
За десетилетие и половина същият този долар се превъртя в 1 милиард лева.
Добре – Костов смяташе Кремиковци и всички останали стопански достояния на България за боклуци – макар че той самият не построи нищо, освен къщата си в Драгалевци.
Подаряваше или продаваше на безценица – за да се измъкне час по-скоро от наследството на соца.
Ами човешкият материал – какъв беше той, че бяхме четвърта световна спортна сила в Сеул?
Как щяха да се справят с него?
Как щяха да обяснят успехите му?
***
Костов веднъж каза, че до 1989-а в България нямало култура.
Това не беше някакво срамно изпускане – напротив, той си вярва, когато говори подобни безумия.
Не посмя да каже същото и за спорта – защото щяха да го зарият с медали. Само в художествената гимнастика тогава те бяха около 300.
Грамада от медали пред Кмета Цеко/Костов.
Какво са си мислили тия грандомани, няма значение.
Но спортът, като толкова други неща, бе изхвърлен в нищото.
Всичко трябваше да започне от начало – за да се примъкнат и да си намерят място новите властници, повечето от тях формени нищожества.
***
Веднага след 10 ноември 1989-а започна атаката срещу гимнастичките. Нарекоха ги „момичетата на Политбюро“.
По този повод, имам един поразителен разговор с Лили Игнатова и Диляна Георгиева – можете да го откриете в сайта „Всяка неделя“/Блиц.
Двете шампионки донесоха торба с медали и ги оставиха в студиото.
Всъщност, хвърлиха ги в лицето на задаващото се Нищо.
***
А крушението бе неизбежно, след като Народът бе тотално изоставен – без порядък и ценностна система.
Опитаха се да го оставят и без памет – а това за него щеше да бъде най-голямото унижение.
Само че, на всеки четири години споменът за Сеул ще изплува.
Отново и отново.
Напук на насилниците на Миналото.
***
Значителна част от политиците на Прехода се оказаха свирепи към Народа – сякаш социалната им чувствителност бе ампутирана още на 10 ноември 1989 година.
И започна голямото Пропадане – включително и в спорта.
Спортът бе зарязан, защото дразнеше и напомняше, че не всичко е било
криво в Миналото.
А сега строим стадиони за по пет милиона лева в села, където не живеят и пет души.
***
Ние се радваме на сребърния ни медал в скока на височина.
Хубаво, обаче невъзможният рекорд на Стефка Костадинова стои като един Еверест – непревземаем вече близо 30 години.
Той е още по-фантастичен, като се има предвид, какви висоти достигна през това време допинг-индустрията.
Тази експлозия на Стефка я прави по-голяма от Болт.
Но ние се свеним да го казваме.
Питайте Стефка, Боян Радев и останалите ни велики спортисти, как ги караха да се чувстват виновни, понеже са били велики спортисти в „онова време“ – проклетото време, което все не дава мира на Костов и другите фанфарони.
***
Пак добре, че Плевнелиев не мята в Рио гюбеци с трибагреника, както направи в Лондон.
***
Гледах по телевизията един младок, който се представи за представител на „дясното на десните“.
Те така си говорят вече.
За въпросните „десни в дясното“, най-важното бил опита, те ценели преди всичко опита.
И този на разсипника Костов ли влиза в библията им?
Ценят „опита“, но за тях той започва от 1989-а, може би дори от 1997 година.
От тогава трябва да започва и спортното летоброене.
***
По-горе стана дума за Хитлер и това ме подсети за една любопитна книга, появила се наскоро – „Личната библиотека на Хитлер“ на Тимъти Райбек /издателство „Рива“/.
От нея научаваме, че сред любимите книги на Хитлер са събраните индиански произведения на Карл Май – но това между другото.
Също и социологически трудове, включително и едно уникално съчинение на Роберт Лей, написано през 1935 година.
Тази книга е отпечатана в 6 хиляди екземпляра и всички те са унищожени – с изключение на личния екземпляр на Фюрера.
Ето защо: книгата на Лей така идеализирала Хитлер, че дори самият той не можел да преглътне публикуването й.
***
В този факт има поука и за нашите властници.
Те така и не разбират, че техните съветници ги правят за смях, когато публично им кадят тамян.
А от напъните им доста често мирише и на по-лошо.
Но тъй и не мирясват да хвалят чорбаджиите си.
Тяхна си работа.
Кеворк Кеворкян, фейсбук