Макар руско-украинската да изглежда позабравена на Запад, тя все още взема жертви всеки божи ден. А през последните два месеца има се забелязва активизиране от страна на Русия и нейните съмишленици в Донбас, което според експертите може да доведе до нова война.
При това положение е още по-трагично, че политиката на Киев спрямо окупирания от руските сепаратисти района на Донбас се намира в задънена улица. Украйна няма сили да се опълчи на Русия и нейните привърженици сепаратисти, но и не може да приеме реинтеграцията на тези територии според условията на Владимир Путин. И въпреки всичко Киев е решен да продължи да воюва за този регион в името на запазването на националния суверенитет.
Но какво би могъл да направи Киев?
Няма лесен отговор на този въпрос, особено откакто украинците станаха толкова чувствителни към всяка потенциална заплаха от разпокъсване територията на страната. Но украинците трябва да се запитат, дали биха искали да изразходват своите и без това оскъдни ресурси за себе си или за окупираните територии. В един идеален свят те не би трябвало да правят подобен избор. Но в реалния свят на остра икономическа криза и на фона на заплахата от Русия Украйна би трябвало да се откаже от Донбас психологически, икономически и дори политически. Това би било информиран избор поне от три гледни точки:
Първо: Украйна не е в състояние да се противопостави на Русия във военен аспект и всеки опит да дразни могъщия съсед ще доведе само до още по-голяма уязвимост. Макар че Украйна спечели ограничения конфликт като постигна патова ситуация с Русия, една истинска война Украйна няма никакъв шанс да се наложи над Москва. Но ако пък Русия реши да нахлуе на украинска територия, също няма да може да се справи с партизанската съпротива. Но дори и при най-добро стечение на обстоятелствата всеки мащабен конфликт би имал за Украйна и украинския народ смъртоносни последствия.
На второ място: притежаването на Донбас означава сериозно бреме за всеки, който контролира този регион- Икономиката на окупирания анклав е в състояние на свободно падане. Използвайки данните за нощното потребление на електрически ток като заместител на БВП, трима западни икономисти изчислили, че „икономическата активност в Донбаския регион е спаднала с между 30 процента и 50 процента от периода преди войната в големите градове и само 10 процента в по-малките градове.
Мнозинството от квалифицираната работна ръка е напуснала региона и няма изгледи скоро да се завърне. Няма шанс и за нови инвестиции. Без помощта на Русия, която възлиза на $39 млн. месечно, икономиката на Донбас отдавна да е рухнала. Русия вече изпитва огромното бреме от поддържането на сепаратистите в Източна Украйна, въпреки че разполага с многократно по-големи и стабилни ресурси от Украйна. Ако Киев си върне пълния контрол върху Донбас, той няма да бъде в състояние да го поддържа икономически.
И на трето място: реинтегрирането на Донбас според условията на Русия – запазване управлението в ръцете на сепаратистите в контролираните от тях селища и руски контрол по границите – би означавало самоубийство на Украйна. Сепаратистите биха предявявали претенции към оскъдните ресурси, биха спъвали реформите и забавяли политическото движение на Украйна към европейската интеграция , като едновременно с това биха създали благоприятна почва за завръщане контрола на олигарсите, криминалните елементи и корумпираните партии, които реално управляват региона от 1991 г. насам.
От тези три гледни точки се налага изводът, че Украйна ще се развива по-сигурно и ще може да следва реформите много по-последователно без Донбас , докато проблемите и главоболията ще се прехвърлят върху Русия
Какво би трябвало да направи тогава Украйна? Как изоставянето на окупирания Донбас би могло да се превърне в политически приемлив и реалистичен избор?
Преди всичко, всички украинци би трябвало психологически да се абстрахират от окупираните от руснаците територии. Те трябва да станат безразлични към донбаския анклав така, както са безразлични към населените с украинци територии в руския Далечен изток или Канада. Това ще отнеме време, но колкото по-дълго продължава руската окупация в Донбас, толкова по-лесно ще става за украинците да не се идентифицират с тези територии, които и без това са анти украински настроени и на практика са руски. В същото време високият брой на жертвите в конфликта – от началото на годината са загинали 623 украински бойци – озлобява част от украинците и ги амбицира за отмъщение и никога да не изоставят тези територии.
В момента общественото мнение е раздвоено. Според социологическо допитване от февруари 2016, на въпрос дали Украйна трябва ли да бъдат прекъснати всички връзки с Донбас, положителен отговор дават 64 процента от украинците в Западна Украйна, 51.5% в Централна, 24.2% в Южна и 32.9% в Източна. В същото време въпросът за „отделянето на тези територии от Украйна“ намира подкрепа едва на 27.6 процента в западните области, 24 процента в централните, 12.1 процента в южните и 22.9 процента в източните. Тези резултати показват, че почти всички се обединяват около идеята размирният Донбас да бъде наказан за сепаратистките настроения, но много малко са готови напълно да се откажат от този регион.
На ниво „кръчмарски разговори и настроения“ мнозинството украинци отдавна са успели да преодолеят проблемите на Донбас и живеят така, сякаш регионът изобщо не съществува за тях. – Истина е, че украинците от западните региони рядко или почти никога не са посещавали Донбас, знаят твърде малко за него и изобщо не се интересуват от живота там. Така че „отчуждаването“ от тези територии вече е реален факт.
Централен проблем за промяната в настроенията е психологическото преодоляване на дълго насажданото становище, че Донбас е жизненоважен за развитието на Украйна. Но развитието на страната през последните две години показа, че страната оцелява, успява да се стабилизира и да се изправи на крака и да следва реформите без участието в този процес на Донбас.
Украинците ще трябва да си измислят алтернативен национален наратив, който да не свързва окупирания Донбас със свещената, вечна украинска територия. Да, това ще бъде трудно, но по ирония на събитията за това ще им помогнат руските сепаратисти от Донбас, които разпространяват своя собствен исторически наратив и формират анти украинска идентичност, създават свои собствени политически институции и интегрират територията в икономически, културен и военен аспект с Русия.
Подобно на украинското обществено мнение, украинският политически елит също е раздвоен по въпроса да окупирания анклав. Идеята за изоставяне на Донбас вече е част от легитимната публична дискусия и вече не предизвиква остра реакция и не провокира обвинения в национално предателство както бе преди две години. Но пък нито една политическа сили не смее да се нагърби с инициативата да предложи открито отказ от тази територия. Дори политически спорният Опозиционен Блок – проруски настроени активисти, сред които има и много бивши членове на партията на сваления президент Виктор Янукович – говори само за „реинтеграция“, макар че апелира за приемане на руските условия.
Националистическите партии като Свобода, Десен сектор или популистката Радикална партия на Олег Ляшко, както и Батковщина на Юлия Тимошенко продължават да настояват за важността на окупирания Донбас за целостта на държавата и нацията.
Но сегашното правителство на президента Петро Порошенко и премиера Володимир Гройсман мълчаливо възприемат „стратегията на дезангажиране“, ограничавайки се само до риторични призиви за реинтеграция, без да предприемат никакви практически стъпки в тази посока.
„Деангажирането“ може да се превърне в „почтено политическо решение“ за основните, прозападно настроени партии само ако политическите сили, които го подкрепят започнат да се идентифицират с реформите и добрите управленски практики. Когато украинците осъзнаят, че могат да продължат да се развиват и да напредват и без Донбас, идеологията за реанексирането ще започне да губи своята привлекателност.
Междувременно Украйна трябва да положи максимални усилия, за да се възползва от статуквото. Минските споразумения, които регулират на практика несъществуващото прекратяване на огъня между Украйна и Русия, се считат от всички като не най-доброто решение на конфликта. Но въпреки това докато действат Минските споразумения. Украйна ще запази своя суверенитет, Русия волю-неволю ще действа като посредник, а сепаратистите могат да си играят на независимост. И този баланс на силите ще продължи поне още известно време.
В резултат на това Минския процес гарантира на толкова необходимото време, за да укрепи своят военен потенциал и за да разработи по-точно механизмите за дезангажиране. След като Украйна така или иначе остава откъсната от един все по-враждебен и отдалечаващ се от Киев регион като донбаския анклав, то психологическото, идеологическото и политическото бреме от дезангажирането постепенно ще става все по-леко и приемливо.
А междувременно Украйна трябва да действа достатъчно мъдро, да намали и дори елиминира икономическата си зависимост от ресурсите на Донбас , например от въглищата, добивани в източните територии. Киев би трябвало да положи усилия и да окуражи останалото там про-украинско население да се пресели в останалите региони на страната и да създаде един вид санитарен кордон по границата с Донбас, който да ограничи контрабандата и руските диверсионни групи, да заяви категорично, че няма никакво намерение да отвоюва тези територии с военни средства и да обяви официално, че те се намират официално под руска окупация. Самоизолирайки се от Донбас, Украйна ще прехвърли разходите и формалната отговорност за развитието на региона върху Русия, освобождавайки се от необходимостта да осъществява там реформи.
Тези мерки не биха сложили край на войната, която ще продължи докато Путин не реши, че иска да я прекрати. Но решението за дезангажиране от Донбас може да бъде осъществено само след като Украйна разбере, че вече няма никакви залози в региона и вече е станала икономически, политически и военно по-силна и стабилна. Но за да стане отново силна и стабилна, Украйна трябва да се самоизолира от Донбас – вероятно не завинаги – но поне за едно обозримо бъдеще. Киев трябва да избере между своите стратегически интереси и своята психологическа и идеологическа привързаност към един регион, който вече е загубен. От гледна точка на своето несигурно и рисковано положение, изборът е повече от ясен.
––––––––––
* проф. Александър Мотил, преподавател от университета „Рутгерс“ в Нюарк, щата Ню Джърси, анализът е публикуван в сп. Foreign policy
Оригинал: Let It Go. It’s Time For Kiev To Accept That It’s Better Off Without Donbass
Тема онлайн
- четвъртък, декември 12, 2024
