Разправията тия дни около Стефан Цанев е интересна само в едно отношение: отново ни подсеща, че никога не мерим с една мярка едно или друго. Това е в нашия ген. А историята с наградата на Стефан е по начало смешна. Знаете вече – оказа се, че Вежди изобщо не е подписвал заповед за присъждането на „Златен век“, тъй че Стефан се отказва от нещо, което не притежава, така излиза. Двамата казват, че са приятели, обаче в случая някой ги е накиснал и ги прави на глупаци.
А може и сами да са се накиснали. Ако някой е подшушнал на Стефан, че възнамеряват да го предложат за „Златен век“ – то пък една награда! – той е трябвало да дръпне за брадата Вежди и да му каже, че не я ще. А не да стават за смях сега и да дават хляб на мушмороците да се упражняват не само за тяхна сметка, но и за сметка на Миналото. Защото винаги има мераклии да го разравят – и всеки да вади някаква мръсотийка и да замеря онзи, когото недолюбва.
Различният аршин е проблемът, той поощрява канибализма. Георги Марков е светец – въпреки че е написал „На всеки километър“, най-апологетичния опус за партизанското движение – до такава степен розов, че големите фигури на Съпротивата леко се мръщеха. Цанев обаче не е светец – понеже е написал нещо за Дзержински. Марков е „светец“ и защото трябва да се даде някакъв фасон на българското „дисидентство“ – той, галеникът на Живков, е неговата черешка. Пред подобни въображаеми първенци на притворния антикомунизъм, лично аз предпочитам хора като Стефан и мнозина други, които са решили или са били подлъгани да помаршируват малко с левия крак. Сетне обаче са духнали от строя.
Марков е тръгнал към Ореола си на Главен Дисидент, изпратен като луксозна пратка с наложен платеж: с официален паспорт, със собствената си кола и пр. Това е приемливо – а пък Стефан не може да пише за Дзержински.
При врътните на нашия ген най-добре е да те убият. Тогава вече паспорта ти за Славата е подпечатан завинаги с десет печата – повечето от които от ДС, както е в случая с Марков, но няма значение. На нас ни трябват убити герои, не живи. Не ни трябва живият Ботев, за когото Стамболов се беше изпуснал да каже, че идва да става министър- председател. Трябва ни не жив, а мъртъв – ако е гръмнат от свой четник, още по-добре. Представяте ли си, каква съдба щеше да има Левски, ако беше оцелял – това пък дори не смеем да си го въобразим – от срам, разбира се. Знаете защо.
Единственото интересно нещо в дърленето около Стефан ще бъде, ако той ни разкаже, защо е написал ония стихове. Тоест, да ни допусне до тогавашния си акъл. Трябва да чуем не този или онзи, а Стефан – няма страшно да каже, какво му е харесвало навремето в тоя Дзержински. Той, впрочем, със сигурност ти става симпатичен, ако четеш романите на Юлиян Семьонов. Но те пък се появиха години по-късно.
Няма нищо фатално да харесваш нещо, а след това да разбереш, че си се лъгал. И най-големите световни личности са преминавали през подобни метаморфози – и са били дори благодарни за заблудите си. Искам да кажа, че лъвовете сами трябва да описват заблудите или терзанията си – защото в противен случай това ще го направят чакалите. Да не говорим, каква касапница ще настане, когато лъвовете вече няма да ги има.
Разказвайте си историите публично –и по този начин поне малко затруднете чакалите.
В посмъртно издадената книга на Богомил Райнов “Париж” има една интересна история с Андре Малро. Французинът казва на Богомил, че върху старите географски карти непознатите територии са били отбелязвани с надпис “Тук има лъвове”. “Не ми е известно дали в някогашна България е имало лъвове – допълнил министърът на културата на Дьо Гол, – но вие сте в правото си да покажете, че там е имало автентично изкуство.”. Да допълним Малро: ако си траете, най-накрая върху днешните карти ще има бели полета, от които ще се чува само воят на чакалите.
В началото на 70-те години бях много близък с Георги Джагаров, той е един от хората, на които винаги ще съм задължен. Джагаров имаше навика да затваря баровете, макар че вече дори и не пиеше истински. Веднъж отидохме не до бар „Астория“/новия, където обичайно киснехме, а до „Ориент“ – той се намираше отсреща. Докато се промъквахме през малката тълпа пред входа, чух някой да се разправя с портиера: „Как няма да ни пуснеш, бе, това е Стефан Цанев, той е най-големият поет“. Не ги пуснаха – тогава не познавах Стефан, но тази реплика съм запомнил. Със сигурност не го смятаха за голям поет заради Дзержински.
Доста бели петна в „картата на Малро“ попълни Валентин Караманчев с мемоарната си книга „Патила и страдалчества на книги и люде“. Споменните му портрети, без всякакво преувеличение, са разкошни. Марковедите сигурно ще ги заобикалят отдалече. Досега най-настървените му късни ценители ровеха главно из архивите на ДС, подредени за шарани като тях. Портретът на Караманчев е друго нещо, той споделя подробности, които са безспорно нови за читателя. Няколко пъти подчертава, че смята Марков за голям писател, че го цени много. Но, в крайна сметка, му отрязва главата. Защото ни представя един себичен човек, който, например, пет пари не дава за задълженията си към издателството /“Народна младеж“/, обсебен от компанията на генерали от ДС. Води ги и при Караманчев, който е директор там, за да покаже недосегаемостта си. Но и Караманчев е инатлия, като всеки македонец и не му се дава лесно. Марков бърза да замине за чужбина – сигурно се е виждал като следващия Джон Льо Каре или Греъм Грийн, макар че тогава едва ли е чувал за тях – и отказва да довърши работата си по някои ръкописи, но Караманчев отказва да го пусне. Накрая самият шеф на ДС Солаков се обажда, за да уреди отпътуването на днешния Паметник.
Поразително е писмото на Марков до Димитър Бочев, което лисунгерите-марковеди усилено отбягват – то сякаш е писано за комунистическия „Работническо дело“. Още по-поразителна е обаче наивността на Марков, който изглежда е нямал дори бегла представа за реалностите на Запада, а отива да го покори.
А за артистичната фриволност на неговите „Репортажи“ можем да съдим и от един дребен, но иначе убийствен факт, коментиран от поета Анастас Стоянов – откриваме това в книгата на Караманчев. Марков пише, че при една среща на Живков с група писатели нарочно се забавил, за да не вземе участие в общата снимка. „Гледах отдалече цялата компания – пише той – моите колеги, старите партийни дейци, заешкият генерал/Русков/ и Живков в средата, всички засмени, като най-щастливо семейство…“. А Стоянов допълва: „Аз имам тази снимка. И нямам какво да прибавя към казаното от Джери, освен едно: авторът на „Репортажите“ навярно е забравил, че и той самият е на снимката“. Така достоверно втасва Българската Истина.
Много важен е и споменът на Караманчев за чудесния поет Иван Динков и перипетиите около книгата му „На юг от живота“. Сега го изкарват заради нея дисидент, а тя е претопена от самото издателство, за да спасят поне хартията – защото Динков подкупва с шише водка един печатар и вмъква допълнително един стих. Такива уточнения към Истината има колкото щете в книгата. А Радичков сам съкращава няколко реда от крамолната си пиеса „Образ и подобие“. Караманчев се отнася с уважение към тези автори, а и към останалите си герои. Но с уважение се отнася и към Истината, което е далеч по-важно. Тъй че, не се оставайте на чакалите.
Още една история от книгата на Караманчев. В началото на 80-те години Свобода Бъчварова започва да работи над романовата си поредица „Земя за прицел“ – и моли Караманчев, който е шеф на Обединение „Българска книга и печат“ да й намери „Князът“ на Макиавели. Самата тя я търсила навсякъде и накрая опряла до библиотеката на ЦК на БКП, където работела нейна приятелка. „Изключено е – отказала й тя. – От 1957 година в библиотечния дневник „Князът“ е записан на Тодор Живков. И никой не смее да му го потърси“.
Еха!
Кеворк Кеворкян, Фейсбук