Печели ли нещо политиката от долитането на „известни лица“ в нейното тресавище?
За предстоящите избори Политическата Секта усърдно примъкна „известни лица“ в партийните листи – за да ги използва като удобни възглавници под задниците си. Политика обаче само с известност не се прави. Тогава какво търси новият набор Манекени в нея? Народът със сигурност ще търси нужните му отговори и отвъд нечия известност. Дали ще ги получи? Много се съмнявам.
Отгоре на всичко, политиците забравят, че по известността винаги има и ръждиви петна.
Печели ли нещо политиката от долитането на „известни лица“ в нейното тресавище? Те ще кярат някой лев. Партиите пък ще си припишат актива, че са ги направили манастирски послушници. И толкова.
В повечето от партиите не съществува ясна политическа доктрина – и те дори не се замислят върху тази липса. Дали са я зарязали или изпратили в някой екарисаж, не е ясно. Е, добре, как ще им помогнат тогава Манекените? Носят ли някакви нови идеи – или ще участват в погребалното шествие, като му придават повече бравурност?
В крайна сметка, всичко опира до една безжалостна експлоатация, при това и доста безсмислена, от страна на Партийните Чорбаджии. Известността на Наемниците/Манекени – фактическа или спаружена – трябва да прикрие липсата на доктрини.
Партиите си въобразяват, че щом наемат известни лица, подсилват репутацията си – Манекените трябва да са виагра срещу политическата им немощ. Може и да са наясно, че в повечето случаи получават фиктивна репутация, но пък нищо не губят. Предоставят им избираеми места – и не се интересуват дали Манекените ще имат някакво реално влияние. Те пък, от своя страна, получават кредити, с които удължават известността си, без да се налага да ги изплащат. Повечето от тях накрая направо ще бъдат опикани, но не си дават сметка за това.
Едно препитване на Манекените пред публика би предизвикало шокиращи разкрития за неосведоменост. В сравнение с повечето от Манекените, дори Цецка Цачева, примерно, изглежда като Конфуций. Политическата грамотност на Манекените в болшинството от случаите е направо нулева. Малцина са подготвени за коварствата на делничната политика, която е едно мръсно занятие. Тепърва ще ходят на уроци за едно или друго – при Чичко Гугъл, разбира се. Но ще гласуват с удоволствие.
Вождовете се опитват да убеждават „простолюдието“ чрез физиономиите на Манекените, а не чрез онова, което има в главите им. Невъзможно е да се постигне някаква промяна по този начин. Вождовете вероятно са наясно с това, но предпочитат да се държат като фенове на знаменитости, като ловци на автографи. За тях друго е далеч по-важно: те са наясно, колко опасни са мислещите хора в политиката, затова предпочитат Манекените.
Най-важното е друго: ние не знаем, какво мислят Манекените за Българската Съдба – а това е ключът към тях.
Бойко пък казва, че мажоритарните избори са това – търсят се известни лица, а не тези, които разсъждават трезво. Това е едно красиво самопризнание за ролята на Манекените. Обаче и той наема Калин Вельов – сигурно, за да стои с тъпаните си в Парламента и да събужда по-поспаливите депутати на ГЕРБ, когато трябва да гласуват.
Лудостта по новата мода е видима: Евгений Михайлов, Манекенът на фалшивия антикомунизъм, води листа на ДОСТ. Слави Бинев пък, Манекенът на „патриотизма“, отива в ДПС. При такава въртигъзовщина, нито един панталон няма да остане на мястото си.
Тия дни все ме питат за решението на журналиста Тома Томов да става депутат. Наскоро той нарече Бойко новият Цар Борис Трети-Обединителя – и се очакваше да пристане на ГЕРБ. А той искал да става депутат от БСП – сигурно е казал на Корнелия Нинова, че е новата Долорес Ибарури. Цар Борис Трети пък веднага почерпи публиката с една от своите сладости: Томов ходел навремето в милиционерската школа в Симеоново да обяснява прелестите на комунизма. Българската политика се прави с майтапи.
Всъщност, няма защо излишно да препитват Манекените. Ясно е, какво ще остане след това занимание. Важно е обаче да научим, дали знаят поне две думи: „България“ и „Съдба“. И, ако не е прекалено сложно за тях, да ги съчетаят в едно. Това е достатъчно – да имаме поне една гаранция, че ще се замислят за нещо действително важно, извън съдбата на Вождовете си.
Кеворк Кеворкян, Фейсбук