И обяви „лошия матр’ял“ за „мъдър народ“, и притворните медии (социолози и политолози – тоже) отново станаха придворни, и си отдъхнаха, и надяха ливреите, и изпаднаха в умиление и възхита: „Бойко рекордьор!“, „Бойко направи хеттрик!“, „Бойко с летящ старт!“, и „началниците“, и те си отдъхнаха, и настана мир, тишина и спокойствие, покой даже, и най-паче стабилност.
Стабилността на васал, обречен на нищета и мизерия, осъден на безпаметност и безграмотност, изтръгнат от своите исторически корени, ограбен, дрипав и бос, с просешка паничка пред световната кръчма в безкрайната политическа зима; стабилност на колония, на периферия на периферията, на раздържавена държава, опустошена, обезкръвена, лишена от суверенитет и достолепие – за кефа на „началниците“, в името на техния интерес, на тяхната алчност, наглост и лицемерие, на хладното око, с което гледат нашия гърч и зорко бдят да не би да се измъкнем изпод техния лачен чепик, но с радост ще ни запратят под еминиите на султана.
И всичко си дойде на мястото
и отново крадецът на джанки ще весели народонаселението с лакърдиите как хранел прасето, как карал мацки на колело без рамка, как комунягите убили дЕдо му, как е лошо да спиш с баби, как три папи са го галИли по главата, как бил мил и толерантен, и пръв демократ; и отново пишман анализатори ще анализират какво бил казал сутринта, понеже по обед казал друго, вечерта трето, през нощта сънувал четвърто, а на зазоряване получил прозрение за нещо пето, и отново политическият скункс ще овонява простора, и пощенският гълъб на Ердоган ще прехвърча между Аксарай и Берлин… Стабилен е неговият репертоар, непроменяем.
И всичко е прекрасно. Като Марешки, на когото – тюх! – му свърши бензинът току на финалната права, едва допъпли до парламента, едва се промъкна над чертата, намърда уши в политиката и вече иска да е премиер (и нищо по-малко). А на „патриотите“ им се мержелеят министерски кабинети. Имали били разминавания с крадеца на джанки. Дребна работа. Ще се пожертват те. За благото на България. За стабилността. Аха. И Брюксел няма да гъкне. Обаче, ако БСП направи коалиция с „патриотите“, Брюксел ще я осъди като злодей и нацист.
И една блага тишина се стеле. Сал един Слави точи мажоритарния калъч и мята ултиматуми към депутатите и мълнии тряскат по парламентарния покрив: „Ако до две седмици не се захванете за референдума, ша дода на третата; ако за два месеца не узаконите референдума, ша дода на третия“. Какво ще стане на третата седмица и на третия месец – не казва. Но крадецът на джанки отдавна се е хванал за проваления референдум, какво като не достигат някакви жалки 12 000 гласа, нищо не му пречи да си спекулира на воля – ни закон, ни Конституция.
И една стабилност цари. Защото (ако не знаете, ако не сте забелязали) крадецът на джанки, изпъчен по билбордове като Пиночет, спаси България.
От кого? От „кавалерийската атака на Корнелия“, от „похода на комунягите“, от „настъплението на червените пълчища“. За щастие, казаха дълбокомъдри анализатори с лек полъх от разочарование, „БСП се провали“, „профука спечелена битка“, „падна от коня“, „тупна от пилона“ (!), и изобщо – фанфари, моля! – провал, провал, провал!
И как изглежда този провал?
БСП удвои своите гласове в страната, удвои своята подкрепа в София, Пловдив, Варна, Русе и Бургас, удвои своите депутати, достигна отново 1 милион и възкръсна. И това е провал, ами да. Тоя милион винаги е докарвал тъй наречената българска тъй наречена десница до алергичен пристъп. Тоя милион трябваше да измре, да се стопи, да се изпари, да изчезне, да се омете от лицето на земята и да разчисти терена за една орда хранени демократи и евроатлантици, окъснели свободолюбци и фалшиви дисиденти с насъчинени биографии. Обаче – не. Тоя милион излезе неизтребим. Вече 27 години. Едни си отиват, други идват.
И защо БСП се провали така? Защото трябваше да си остане момчето за бой, вечния виновник за всички злини, но ако е мила и послушна, я чака светлото бъдеще на една малка, паркетна, бутикова партийка, боцната в бутониерата на крадеца на джанки, едно забавно тамагочи, едно сладко бижунце…
Вместо да си седи смирено в ъгъла, там да мрънка, да хленчи и да се сополиви, вместо да се любува на своето бутиково битие и да замезва с хайверец, БСП взе да успява, повярва си и се втурна към властта някак прекалено вихрено, прекалено енергично, прекалено бойно, прекалено бойко, прекалено остро, прекалено патосно, прекалено активно, прекалено агресивно, вместо да си мери думите с капкомер, казват дълбокомъдри анализатори. Даже изнамериха кой потопи кораба с алените платна. Елена. Елена?! Това умотворение ме зашемети. Смърдящият скункс, който трябва да бъде съден за злоупотреба с държавна тайна, за покушение срещу българската държава и българската журналистика, за най-гнусна клевета срещу един български журналист – скунксът е любезен, доброжелателен и невинен, а Елена – агресивна, зла и виновна?!
И още, казват умотворците – БСП прекалено голямо място зае, и взе, та уплаши електората.
С какво? И тук дълбокомъдрите натвориха несъществуващи заплахи, и приписаха на БСП неизречени и непомислени думи: как гадните комуняги щели да отклонят България от сияйните евроатлантически бъднини, как щели да я хвърлят в лапите на кървавото ботоксно жуже, как по жълтите павета щели да затрополят десет руски танкови бригади, как вонята на махорка щяла да отрови родните простори, а Свободата и Демокрацията щели били да бъдат гилотинирани пред паметника на Царя Освободител. Може и пред паметника на Съветската армия (пише се „савецка“ според русофобския правопис)…
И плашливият електорат тъй се стресирал
че захванал да заеква. Не електоратът е бъзлив, а „началниците“, онзи тлъст антиевропейски и проамерикански брюкселски „елит“. Българите тъй ненавиждат въпросния „елит“, че нито една партия не дръзва да запише в програмата си и половин дума от това, което възпламенява фейсбуците. А да плашиш народа с Русия е като да плашиш български ядрен енергетик с АЕЦ „Козлодуй“. Може и с АЕЦ „Белене“.
И се втурнаха едни „началници“ да помагат, и се метнаха те дръзновено връз телевизионната амбразура, и превърнаха битката срещу БСП във война срещу Русия, и накрая – ах, какво облекчение! – крадецът на джанки за пореден път ни спаси от страхотийската руска опасност, от чудовищна путинизация, от азиатските варвари, от върл антиевропеизъм и коварна антинатовщина, и завърна България в правия път на обезправения васал. Защото „началниците“, новите колонизатори, си имат интереси – България да бъде буфер срещу Русия във вид на територия – (нео)османска и „европейска“. И това е така повече от 500 години.
Бойните действия на ГЕРБ срещу Русия протекоха на два фронта. Първият – против БСП. Вторият – в подкрепа на ДОСТ. Докато лежах с грип и съзерцавах блокове всякакви – сутрешни, следобедни и вечерни – една умотворкиня ме втрещи със своята хонорувана убеденост, че сблъсъкът ДПС-ДОСТ бил плодотворно съперничество! ДОСТ, туй свидно чадо на Ердоган и на пощенския му гълъб, тази груба, флагрантна провокация на Турция, тази грозна, безпрецедентна намеса в политическия живот на България, това желание на султана да си има втора камара на междлиса в България – това било плодотворно и адски демократично! Щото ДОСТ щели да ни отърват от руско робство!
Колко трябва да си истеричен, малоумен, тъп, продажен и патологичен русофоб, българомраз и кириякстефчовист,
за да станеш инструмент на султана!
Няма битка ДПС-ДОСТ. Има битка България-Турция. И Турция загуби битката. И главната заслуга е на ДПС. И на Ахмед Доган персонално.
Само който е попадал на митинг на ДПС, само който е чул и видял как българските турци и мюсюлмани скандират „България!“, само той ще ме разбере. С дефилета, променади и пърформанси по жълтите павета не става. Щото по жълтите павета не снове оня микробус на ДОСТ с високоговорителите, от които трещи еничарски марш! ДОСТ се провали, но Аксарай няма да се примири. Битката не е завършила.
И като споменах жълтите павета, сетих се – „автентичната десница“ (чудя се коя от двете думи да кавичкосам), умните и красивите, креативните и високонаративните пак изпаднаха от каруцата, пак останаха на улицата, пред заветните парламентарни двери, все тъй скръбно непредставени. Що? Ами щото се разделиха на три – на умни, на красиви и по средата – жабата, дето вика: „Ами аз да се разчекна ли, като съм хем умна, хем красива!“. Оставям всеки сам да се ситуира, да си избере ролята и да влезе в образ. И да си научи думичките. Ако Турция изгуби българските избори с ДОСТ, „Америка за България“ ги изгуби с умните и красивите. И сега – ни Майдан, ни пърформанс. Няма дефилета и променади, няма го белия роял, и тъпаните ги няма. Даже вувузели не се чуват.
Къдесавипротеститебе?!
Никакъв ответ. Ни звук, ни стон.
И понеже нямам отговор на въпроса: „Защо половин България не се помръдна да гласува, когато Турция ни е на вратата, Брюксел – на главата, а САЩ – в морето, защо си остана на дивана с бира и чипс в ръка?“, давам думата на Бертолт Брехт:
„Най-лошата неграмотност е политическата неграмотност. Политически неграмотният не чува, не говори, не участва в политическите събития.
Той не знае, че цената на живота, цената на зърното, на рибата, на брашното, на наема, на обувките и на лекарствата зависят от политически решения. Политически неграмотният е толкова глупав, че е способен да се пръсне от гордост заради факта, че мрази политиката. Този глупак не осъзнава, че проституцията, изоставените деца, най-големите крадци, лошите политици и корумпираните лакеи на национални и мултинационални компании се раждат тъкмо поради неговото политическо невежество“.
Велислава Дърева, Дума