Ако отразяването на конфликта в Украйна от западните медии е идеологизирано и срамно, то не може да стъпи на малкия пръст на репортажите от Сирия, където с претенциите за истинска журналистика отдавна е приключено
В своето основополагащо изследване на продължаващата криза в Украйна, професорът от Университета в Кент Ричард Сакуа пише, че след време избирателното, идеoлогизирано отразяване на конфликта от западните медии „несъмнено ще се превърне в обект на много интригуващи академични изследвания”. Това разбира се ще се случи, само ако човешката раса преди това не бъде изтрита от лицето на земята от екологична катастрофа или ядрен холокост. Което не е съвсем сигурно, особено предвид изпадналия в перманентен амок режим на Тръмп, изстрелващ крилати ракети, изпращащ армади (или пък не), хвърлящ „Майката на всички бомби” и прочее неща, които подхранват съмнения, че твърде малките ръце на президента може би отразяват компактност и на други места.
Сакуа отбелязва, че докато отразяването на украинската гражданска война от нашите прославени вестници е долнопробно и срамно, то не може да стъпи и на малкия пръст на репортажите от Сирия, където с претенциите за истинска журналистика отдавна е приключено. Сирия е доказателство за това колко дълбоко са готови да потънат западните мейнстрийм медии, за да обслужват държавната власт. Сирия е мястото, където журналистическите стандарти, подобно на джихадистите от цял свят, отиват да умрат.
Откровената пропаганда е станала основен стандарт. Честните наблюдатели са ужасени. Стивън Кинзер пише, че „отразяването на сирийската война ще бъде запомнено като един от най-срамните епизоди в историята на американската преса”. Робърт Фиск описва войната като „най-лошо отразявания конфликт в света”. Патрик Кокбърн изразява подобни притеснения и отбелязва, че „западните медии си позволиха да се превърнат в проводник на пропаганда за едната страна в този дивашки конфликт”. Сакуа изтъква, че това има печални последици:
„Новинарските организации в крайна сметка се оказват хранени с лъжичка от джихадисти и техни симпатизанти, които правят невъзможно за независимите наблюдатели да посещават териториите, контролирани от тях. Като предъвкват информацията от подобни опетнени източници, медиите дават на групи от типа на Ал Кайда всички нужни стимули да убиват и отвличат журналисти, с цел да създават новинарски вакуум, който да запълват сами”.
И така западните медии, движени от идеологията, се съюзяват с въоръжената опозиция в Сирия и спомагат да се създаде ситуация, в която се отплаща да отвличаш и убиваш хора, които се опитват да отразяват истината. Ерго, те нарушават каноните на собствената си професия по възможно най-лошия начин. И трябва да сте забелязали, че те са напълно безсрамни по въпроса. Нищо от това не ги кара да спрат и да се замислят. Те продължават да изпомпват пропагандата ден и нощ, без да спират за да обмислят възможните последствия. Когато една от пробутваните истории се разпадне, те се прехвърлят към следващата. Най-важното, а вероятно и единствено важното нещо, е да се манипулира общественото мнение така, че то да е в съответствие с държавната политика. Отвъд това – на кого му пука?
Списъкът на полуистините и откровените лъжи на медиите в контекста на Сирия е безкраен. Вземете например химическите оръжия. В медиите са цитирани многобройни инциденти, повечето от които с малки мащаби и без жертви. Вината за всички се хвърля върху сирийското правителство. Въпреки това ООН е регистрирало многобройни случаи, при които е документирано използване на химически оръжия срещу цивилни и сирийски войници от страна на терористични банди, включително ИДИЛ. ООН е изслушвало и показания на очевидци, според които опозиционни бойци са инсценирали химически атаки с цел да ги припишат на сирийското правителство.
И противно на твърденията във всяка голяма западна медия, ООН не обвинява Асад за печално известната атака от август 2013 г. Организацията заявява, че според проведеното разследване „ракети земя-земя, съдържащи газ зарин” са били използвани от „от една от страните” в конфликта в Сирийската арабска република. Виновникът не е идентифициран. Но всичко това няма значение. Ние искаме Асад да е отговорен за всяка химическа атака, значи е. Вижте залпът с крилати ракети на Тръмп.
След това идват т.нар. „Бели каски”, обект на спечелилия Оскар документален филм на Netflix. Те са считани за доброволческа, неполитизирана спасителна организация, символ на геройската съпротива срещу варварството на сирийското правителство. Но външността може да е измамна, както почти със сигурност е в този случай. Ето някои премълчавани факти: програмата „Бели каски” е организирана не в Сирия, а в Турция, от Джеймс Ле Мезурие – бивш британски военен подизпълнител. Белите каски оперират изключително в контролирани от „бунтовниците” територии, което означава, че си съдействат с групи като „Ан Нусра” (Ал Кайда). Белите каски получават десетки милиони долара от САЩ, Великобритания и други западни правителства. Те многократно са призовавали НАТО да наложи зони забранени за полети над Сирия (спомнете си Либия). Белите каски също така ругаят ООН за това, че организацията признава легитимността на сирийското правителство. Любопитно поведение за неутрално НПО. Трябва да се отбележи, че Белите каски са обвинявани в инсценировки на видеа със спасяване на хора с пропагандни цели. Естествено те възмутено отричат. И все пак съществува видео, на което се вижда как те буквално инсценират сцена на спасяване като част от т.нар. „манекенско предизвикателство”, каквото и да означава това. Вадете си от това каквито изводи искате.
Във всеки случай е ясно, че Белите каски не са точно това, което претендират да са. Награденият с Оскар „документален” филм на Netflix не е нищо повече от излъскана реклама или „прикрит рекламен блок”, както го определя разследващият журналист Рик Стърлинг. Филмът е заснет в Турция, а не в Сирия, и не съдържа каквато и да е полезна информация, освен ако не броим факта, че един от членовете на Белите каски признава, че е бил боец на опозицията за период от три месеца – поради което трудно може да мине за неутрален. Документалният филм също така е много скучен, но не е в това въпроса. Това, че толкова слабо прикрит пропаганден филм за толкова слабо прикрита пропагандна организация е спечелил награда на Академията би трябвало да предизвика малък скандал. Но ние живеем в ерата на фалшивите новини, както New York Times иронично настоява. За един добър и изчерпателен поглед върху белите каски, вижте неотдавнашната статия на Макс Блументал за Alternet.
Какво още? Има я и прословутата измама „Цезар” – в която един обявил се за дезертьор от сирийската армия – бивш военен фотограф с кодово название „Цезар” – твърди, че има снимково доказателство за това как сирийското правителство измъчвало до смърт 11 хил. политически затворници. Оказва се обаче, че около половината от 55-те хиляди снимки изобразяват мъртви и осакатени сирийски войници и бойци от проправителствени милиции, както и жертви на терористични атентати. Това са снимки от войната. Хиляди мъртви тела от двете страни на конфликта, някои от които разкъсани от коли-бомби, други пребити и измършавели – снимани като документално доказателство.
Както отбелязва Рик Стърлинг в своя статия от миналата година: „Фотографиите показват широк спектър от починали лица, от сирийски войници и членове на сирийски милиции, до опозиционни бойци, цивилни, оказали се в капана на конфликта, както и обикновени смъртни случаи във военни болници“. Били ли са част от тях измъчвани от службите за сигурност на Асад? Без съмнение. Но историята бе грубо и погрешно представена в западната преса, като читателите бяха убеждавани, че 55-те хиляди изображения доказват съществуването на управлявана от сирийското правителство мрежа от лагери на смъртта в нацистки стил.
Като говорим за пропаганда, използваща зверства – която стана доста цинична напоследък – изтъкнатата медия Би Би Си се присъедини към клуба през 2013 г. Тогава британската телевизия хвърли журналистическата си почтеност на вятъра, като излъчи „Спасяването на децата на Сирия” – документален филм, който трябва да показва последствието от бомбардировка със запалителни снаряди. Според съобщенията сирийското правителство е използвало напалм или термит при атака срещу ученици в отдалечен квартал на Алепо.
Кадрите, снимани в близка болница, са странни и екстремни, като предполагаемите жертви на изгаряния явно получават наставления от хората, стоящи зад камерата. Историята бе критично анализирана и в крайна сметка изобличена като измама от журналиста Робърт Стюард. След това Би Би Си започна да премахва всички следи от филма в Youtube, позовавайки се на проблеми с авторското право. За вечен срам на Би Би Си, така и не бе направено официално оттегляне на предаването. Но вероятно не трябва да ги съдим, че проявяват предпазливост. В крайна сметка ако Би Би Си започне да оттегля всеки фалшиви или неточни репортажи за сирийския конфликт, почти нищо няма да остане. (Барикада е писала за подобен случай с друга британска медия – Channel 4. Бел. прев.)
Фалшивите новини достигнаха апогея си към края на миналата година, когато сирийската армия с руска въздушна подкрепа обгради Източен Алепо, тогава контролиран от Ан Нусра и други уахабитски банди. Почти всекидневно бе съобщавано за нови военни престъпления. „Последната болница в Алепо” бе унищожавана 12 отделни пъти. Жените извършваха масови самоубийства, за да не бъдат изнасилени (източник – „бунтовнически” командир”). Асад и Путин убиваха с глад и бомби 250 хил. цивилни. Чувахме тази цифра отново и отново: четвърт милион хора, заклещени в джихадисткия анклав. Тя бе набивана в главите ни като религиозна повеля. Никой не изглеждаше много загрижен, когато реалният брой се оказа около 100 хил. (или дори едва 40 хил.). Вероятно добрата стара амнезия се е задействала. Както се изразяват психолозите – целенасочено забравяне. Обичайният защитен механизъм на Америка.
Нашата памет определено е много селективна. Изглежда обаче има поне един аспект на битката за Алепо, който не сме забравили: Бана Алабед, „лицето” (или пък „гласът”) на Алепо. Седемгодишната Бана си спечели това прозвище, като отразяваше постепенното „падане” на града в Twitter. Нямаше значение, че тя бе цинично използвана като патетичен инструмент от нейната майка, която очевидно контролира профила ѝ в социалните мрежи, и която понякога забравя, че туитва от името на седемгодишно момиченце (в някои вече изтрити туитове тя изрично лобира за Трета световна война).
Бана, или идеята за Бана, има полезна пропагандна функция. Виждате ли, хората на Запад имат нужда да им се покажат мъртви или страдащи деца, за да могат от една страна да осъзнаят колко е отвратителна войната и от друга да подкрепят поредното кърваво военно приключение на САЩ в името на хуманитаризма. Защото трябва да си чудовище, за да гледаш тези деца и да не се почувстваш мотивиран „да направиш нещо”.
Това е начинът, по който работят нещата. На това се дължи използването на изображенията на мъртвото тригодишното дете-бежанец, изхвърлено на брега, или пък тези на покритото с прах момче, седящо в линейка, както и говоренето на Тръмп за „красиви бебета”. Разбира се, ефектите от хуманитарната ескалация, ако се стигне до такава, биват прилежно дезинфекцирани. Ние например не виждаме снимки на мъртви иракски деца, убити в резултат на инвазията на САЩ. Нито пък ни поддържат в течение на Twitter профила на някое седемгодишно дете, преживяващо обсадата на Мосул, където американските бомби продължават да се сипят над цивилни обекти. Това би било лошо за бизнеса. Бана обаче е добра за бизнеса. Толкова добра, че вече дори има договор за издаване на книга с издателството Simon & Schuster. Както казваха в онова старо телевизонно шоу – вие влязохте в Зоната на здрача.
БАРИКАДА
Нека наричаме западното медийно отразяване на Сирия с истинското му име: Пропаганда