Да се говори в сегашно и бъдеще време за национализация на мащабни индустриални и инфраструктурни предприятия само преди пет години беше толкова неприемливо, колкото хитлеристки поздрав 1) пред восъчна фигура. Днес вече е програмна цел на водещи политически партии (и то не от онези, които се дефинират като „крайно-незнамкакви“, а стари, системни партии) в страни, които се представят за вечен еталон на право, образец на пазарна икономика и модел на чиста демокрация. Например германските социалдемократи и британските лейбъристи. Вземете
предизборния манифест на лейбъристите,
който прямо и делово говори за „развитие (upgrade) на икономиката“ чрез национализация на водоснабдителната и енергоразпределителната мрежа (National Grid, включва електро- и газоразпределителната мрежа), пощите (Royal Mail) и железниците. За онези, които биха предпочели веднага да отхвърлят целия свръхнов, едва на няколко дни, лейбъристки манифест като „стари социалистически глупости“, ще припомним, че последните национализации в Британия – правени като че ли по новия калъп, – датират от 2013 г., когато премиер бе консерваторът Дейвид Камерън. Тогава бяха национализирани летището в Кардиф (Уелс) и националната железопътна мрежа. И това след като през 2009 г. правителството на лейбъриста Гордън Браун национализира четири от основните железопътни компании. Но Обединеното кралство съвсем не е изключение,
пълзяща ренационализация,
както нарече тази съвременна тенденция коментаторът на Ройтерс Хеерт де Клерк, можем да наблюдаваме в практически всички страни в Стара Европа. Най-шумно върви тя в Германия, където бяхме свидетели на два референдума за национализация на енергоснабдителни мрежи. И двете разпределителни мрежи бяха продадени на шведския енергиен оператор Ватенфал – едната в Хамбург, другата в Берлин. И двата референдума бяха през есента на 2014 г. Единият завърши с решение мрежата да бъде купена обратно от държавата, другият не можа да стигне до такова решение. За автентично правоверните, които мислят, че за одържавяване са гласували „източногерманците“ от Берлин, а верни на либералните ценности са останали „западняците“ от свободния и ханзеански град: резултатът беше точно обратен, Берлин още купува ток от Ватенфал (но се гласи повторен референдум), разпределителната мрежа в Хамбург беше ренационализирана. Все повече поддръжници – и то, Господи, предимно в Стара Европа – набира движението
„Да ренационализираме нашите доходи“
(Renationalising Our Revenues), което не е поредният краен екстремизъм, а обединява представители на практически всички политически възгледи. Трябваха две десетилетия след вълната за приватизация на комуналните услуги (т.нар. utilities), за да разберат господарите на Европа, че като приватизираш монополни чисто търговски, посреднически предприятия, никаква конкуренция няма да стимулираш, нито пък качеството на услугите ще се подобри. Точно обратното – в нито една страна няма данни приватизаторът купувач да е подобрил дейността или да е свалил цените. Напротив, приватизираната мрежа се експлоатира до крайност и отвъд границите на приличието, качеството на услугите пада, цените трайно и категорично растат и никъде пазарът не успява да надделее над логичния интерес на монополиста. Затова се налага навсякъде държавни органи да регулират (т.е. да задържат и потискат желанието на монополиста да удвои и утрои цените от утре). Същото, както става у нас. Съвсем скоро
държавите ще бъдат принудени да национализират
масово комунални мрежи и транспортна инфраструктура, които още са частна собственост. Защото стана ясно: те практически навсякъде са крайно амортизирани, нуждаят се от основен ремонт и обновяване, а инвестициите, които са нужни за целта, се изчисляват на стотици милиарди до трилиони евро, десетки до стотици пъти над сегашната им пазарната цена. Пак като знаем 2) обичайните за Запада нива на корупция, можем да се обзаложим, че фактическите разходи ще надхвърлят няколко пъти прогнозите за нужните инвестиции. Ако не бъдат спешно ремонтирани и обновени, само до десетина години днешните частни оператори ще фалират с цената да спрат подаването на ток, вода, газ, да прекратят жизнено нужни комунални и транспортни услуги. Приватизираните приходи са усвоени, време е да дойде държавата, за да национализира натрупаните загуби и да плати неизбежните разходи (+ корупционната надбавка).
Същият проблем чука на нашата врата
и не е далеч времето, когато българската държава ще бъде поставена пред императивна национализация на важни инфраструктурни системи и разпределителни мрежи. Един разумен подход налага веднага, без всякакво отлагане да се възложи независим преглед на състоянието на монополните обекти – приватизирани или отдадени на концесия. Добре ще е тези оценки да бъдат възложени така, че в тях да участват както кредибилни чуждестранни, но и български експерти, които познават до дъно местните проблеми. След тази оценка ще могат да се наложат задължителни мерки за поддържане, основен ремонт и развитие на монополните системи и мрежи. Като се окаже, че собственикът или концесионерът не са в състояние да ги поддържат, ще има и повече време за тромавите санкционни процедури, а и цената на принудителната национализация – там, където се наложи – ще падне практически до нула.
– – –
1) Не знам защо решиха, че поздравът с вдигната напред и нагоре дясна ръка или пък словесния му еквивалент Heil – буквално: здравей, здрав да си, – е точно хитлеристки поздрав, всъщност е в масова употреба от 20-те години, наричан Deutscher Gruss, „немски поздрав“.
2) За съжаление, съвсем малко знаем за корупцията в легализираните й, добре уредени форми, практикувани в Стара Европа. Само статистиката за кражбата на данъци и инвестиционните преразходи по страни сочи, че тукашните крадци и мошеници са само начинаещи в престъпния занаят.
Емил Хърсев, в. Сега
http://www.segabg.com/article.php?id=855441