Понеже продължават да се глезят/лигавят със словото на Туск, да си припомним едно негово твърдение, ето го: „Никой не ви е дал нищо даром“. Това е магистрална фраза, далеч надхвърляща нуждите на една церемония, лъснала от куртоазни приказки.
Никой не ни е дал нищо даром? Тъй ли?
Та нали дори свободата да се говорят глупотевини я подхвърлиха даром. Да не се връщаме много назад във времето: преди 28 години комунистите инсценираха един преврат, който представиха за началото на „промяната“ и сетне изиграха всички номера на умрялата лисица. Онази вечер чух по телевизията една екзалтантка да се пеняви, че след 10 ноември 1989-а комунистите умирали от страх.
От кого, интересно – от Христофор Събев или от Йоло Денев, за лапацалата от СДС да не говорим? Комунистите си извъртяха номерата, сетне спечелиха с лекота изборите, сетне си избраха президент, сетне за малко подхвърлиха властта на политически изтърсак като Фил Кенеди/Димитров – колкото да захранят алчността на хора като Костов и пр.
И по-нататък – какво отвоювахме сами?
По времето на Симеон Брокера ни вкараха в НАТО, по времето на Станишев – в Европейския Съюз, понеже това повеляваше Големия Пасианс. Впрочем, влязохме в НАТО след управлението на Костов, което ще остане в Историята като Ерата на Големия Грабеж.
Да не би това да има предвид Туск, та говори, че нищо не ни е дадено даром?
„Промяната“ се случи през телевизионния репортаж за свалянето на Живков – напълно даром, поне за днешните политикани, които щяха да си изкълчат ръцете да ръкопляскат на Туск. Разбира се, някои неща се случваха и тук, имаше вяли опити за условна съпротива, имаше и интелектуални хитрувания, отделни хора шаваха някак си – обаче и досега щяха да си разправят вицове под юрганите, ако Горбачов не беше продал Империята.
Със 100% намаление на цената.
И в това е проблемът: винаги ни подхвърлят нещо даром, пък сетне тарикатите яхват лъжата. Ами, сега – какво сме в състояние да постигнем сами, освен да протягаме паничката за поредната просия. Чакаме даровете си по единично.
Обединяваме се някак-временно-на думи-с думи, когато ни натрапват „третия пол“, примерно – не че толкова ни интересува и тази напаст, а по-скоро като рефлекс на традиционния ни сеирджилък.
Ако не бяхме поразени от сеирджилъка, В ДЕНЯ, КОГАТО ИСТАНБУЛСКАТА КОНВЕНЦИЯ ЩЕ СЕ ГЛАСУВА В ПАРЛАМЕНТА, БЪЛГАРИТЕ – ВКУПОМ – ТРЯБВА ДА СПРАТ ДЕЦАТА СИ ОТ УЧИЛИЩЕ.
Но това никога няма да се случи, подобна идея не може да поникне в тукашната яловост. Нашите хора ще продължават да се дърлят за места в детските градини – да набутат децата си там, а после какво ще се случи с тях, как ще ги покваряват там – това никак не ги интересува.
По време на скорошните митинги в Солун за името на Македония, един грък каза: „Ние не искаме да делим Историята!“ Проста, ясна, прочувствена фраза, идва направо от народната душа.
Никога не чухме подобно нещо, когато вървяха/вървят македонските издевателства над нашата История, няма и да чуем, понеже народният глас не е интересен за телевизиите.
Той и по тази причина закърнява – разбира, че не е желан и се стаява.
Пък и някой да каже нещо подобно, няма да го пуснат – сакън, да не обидим Заев, сега-засега.
В замяна на това, същия ден, след репортажа от Солун, пуснаха по телевизията един, който се оплакваше, че не може да си намери „шоколатиер“ /този пък вероятно е някой, който прави нещо от шоколад/. Трима души сменил – и все не били достатъчно читави.
Та щял да внася шоколатиер от Молдова!
Виж ти разцвет невиждан – толкова е ръгнала напред икономиката ни, нямало и безработица, че не можеш да си намериш дори един прост шоколатиер. Ей, търсете го по-бързо, та населението окончателно да се оправи и най-сетне да настъпи фантазният комунизъм, сега пък вашият.
Онзи грък каза, че не иска да си делят историята – а ние тук си дялкаме истината, както ни падне. Това го правим съвсем даром. Разправиите около Конвенцията са интересни повече заради упорството на Падишаха/Бойко, засега изразявано главно през валкириите му Екатерина Захариева и Цецка Цачева – Цачева като гарант на провала. Това упорство на Бойко може допълнително да го у-самоти – и то тогава, когато е в най-активната си форма.
Напоследък той е репресиран от патологичното ласкателство на някои медии – то е толкова крайно, та дори изглежда като някакъв заговор срещу него, като срутване чрез ласкаене. Бойко е представян като „въздуха и водата за всяко живо същество“ – такъв ли беше онзи лаф за дружбата със Съветския съюз, която също ни връчиха даром?
Ами Юнкер?
Той каза, че България почти се е преборила с корупцията – докато в Парламента депутатите, които нищо не са получили даром, се дърлеха около вота на недоверие, искан заради същата тази корупция.
Шизофренна работа, Народът съвсем ще го побъркат. Пак Юнкер казал, че „България е неговото вдъхновение“ – колкото да се сетим, че открай време нашите първенци, най-вече Живков и Бойко, са царе в омайването на опекуните си. Юнкер специално направо се държи като шоколатиер – така ни захаросва с комплименти. Изобщо, някои хора се държат с Историята като рогоносци, които се хвалят колко големи любовчии са.
Вече спряха да говорят за ревизията на приватизацията, сега извадиха новата дъвка – урока за комунизма за учениците от десети клас. И какви антикомунисти изпълзяха веднага. Гледах две дами в „История БГ“ – темата беше за комунистическите концлагери – те бяха толкова отблъскващо-разпалени, че сякаш не си даваха сметка, че днешните млади хора изобщо не отразяват подобни екстатични ломотения.
Те остават безразлични и дори леко развеселени, жалкото обаче е, че така и страданието на хиляди лагерници се опошлява. Заради това и страницата на „История БГ“ във Фейсбук остана равнодушна – два дни по-късно само 140 души бяха харесали въпросното предаване. Една от дамите каза, че Цар Борис не бил живял в този разкош, в който живял Живков – и само подсети зрителите да започнат да броят имотите, които сега Симеон си иска. Проумяването на историята, дори само това – да не говорим за състрадаването на жертвите – не може да бъде предизвикано с невежа агресивност.
Екстатичните пропагандатори днес нямат никакъв шанс. Темата на „История БГ“ беше за комунистическите концлагери – но накрая остана тягостното внушение за нежеланието на уж-десните да въздадат справедливост, дори тогава, когато имаха цялата власт /кабинетът на Костов/.
Но те я използваха, за да променят законите и безпрепятствено да направят крадливата си приватизация – какви лагери и лагерници, кой ще се занимава с тях. В крайна сметка, тук все рамката е важна.
Кенет Кларк имаше едно есе за рамката и картината: как понякога окото бива обсебено повече от рамката – помпозно-красива, и забравя самата картина, каквато и убогост да представя тя, колкото и майсторски да го е направила. Сега големият въпрос е кой ще дъвче/предъвче темата за комунизма, за да я предложи сетне на децата – както в африканските джунгли сдъвкват пред чужденеца-гост храната и сетне му я поднасят.
Прелестна отврат.
Кеворк Кеворкян, Фейсбук