Washington Post: Завръщането на крайната бедност в Америка! Американската мечта все повече се превръща в американска илюзия!

„Довърши си яденето”, казваше майка ми. „Някое дете в Африка би се зарадвало на това, което ти остана.” Беше ефективен възпитателен метод, още повече, че семейството ми е от Африка. Но моят опит не е уникален. Картини от бедността в „Третия свят” – тогава и сега – се появяват в американското общество, уверявайки ни, че следваме правилната демократична посока, която крие потенциал за изкачване по социалната стълбица. Това, което икономистите наричат „крайна бедност”, повечето американци смятат за някакъв далечен проблем, запазена марка на по-слабо развития свят.

Но може ли да има крайна бедност и в една от (може би не за дълго) най-богатите и най-силни държави в света? Напълно е възможно. За да отговори на този въпрос, ООН наскоро реши да изследва крайната бедност в САЩ.

Филип Алстън, специалният докладчик на ООН за крайната бедност и правата на човека, предприема 15-дневна обиколка из Съединените щати. Екипът му посещава Алабама, Калифорния, Пуерто Рико, Западна Вирджиния и Вашингтон, окръг Колумбия. Това, което той открива и публикува миналия петък (15 декември 2017 г. – бел. прев.), е ширеща се бездомност, лоши хигиенни практики, полицейско следене, криминализация и тормоз на бедните. Също че нарастването на бедността засяга най-вече цветнокожите и жените, но и големи групи бели американци. Докладът заключва, че разпространението на бедността и неравенството са „в шокираща степен обратно пропорционални на огромното богатство на Съединените щати и заявяваната отговорност в спазването на човешките права.”

Трябва да уточним, че бедността в САЩ не е същата като бедността в по-слабо развитите държави. Тя никога не е била държава, в която няма неравенство и бедност, но рязкото им увеличение през последните две десетилетия противоречи на проповядваната й отдаденост на равните възможности и на вярването, че благоденствието на нацията зависи от благополучието на обикновените американци.

В края на XIX и началото на XX в. нерегулираният капитализъм в САЩ води до рязка икономическа експанзия, характеризираща се с увеличаващо се класово неравенство и икономическа несигурност сред бедните – рецепта, която допринася за настъпването на Голямата депресия. Последвалата криза ражда социалната държава. Заради масовите народни протести политиците и бизнес лидерите започват да вярват, че капитализмът ще работи по-добре – а той дори процъфтява – ако на американците бъде гарантиран един основен жизнен стандарт. Въпреки че социалната държава подпомага най-вече бялата средна класа с жилища и образование, подобрява се положението и на много от бедните (бели и цветнокожи) чрез въвеждането на пенсионна система, помощи за самотни майки и инвалиди и въвеждането на минимална заплата. По-късно към социалната спасителна мрежа са прибавени и купони за храна, обществени жилища и здравеопазване.

Неравномерно разпределена и заклеймявана, държавната помощ все пак спасява повечето хора от крайна бедност. Социалната държава захранва икономическия растеж след Втората световна война, укрепва консуматорския капитализъм като дава пари на средната и работническата класа и поддържа надеждата (макар и невинаги реалност) за изкачване по социалната стълбица чрез достъп до образование и минимална икономическа сигурност.

Но след 70-те години започват да се появяват дупки в спасителната мрежа. Премахнати са закони в защита на работниците и се намалява финансирането на образованието и социалните програми. Най-силен е ударът върху бедните. Социалната реформа от 1996 г. въвежда за самотните родители ограничение на помощите до пет години и изискване за задължителна работа. Някои щати изискват от тях да преминават през процедури като снемане на пръстови отпечатъци и тестове за наркотици, което на практика ги криминализира. Изискванията за получаване на помощи се увеличават, а самите помощи намаляват. Броят на семействата, получаващи социални помощи, намалява от 4,6 милиона през 1996 г. на 1,1 милиона тази година. Но орязването на социалните програми съвсем не значи, че бедността намалява.

Напротив, дупките в спасителната мрежа водят до увеличение на бедността. Днес бедните американци са 40 милиона, като близо половината от тях живеят в тежка бедност – по критериите на ООН това са хората, чиито декларирани доходи са под 50% от прага на бедността. Съединените щати има най-висок процент на детска бедност – 25%, сред  развитите държави. После идват и крайно бедните, които живеят с под 2 долара на ден и нямат достъп до основни човешки нужди като подслон, образование и здравеопазване. Това са хора, които не могат да си намерят работа, които са използвали петте си години за получаване на помощи, които не се класират за други програми или живеят по затънтени места. Те са откъснати както от социалната мрежа, така и от пазара на труда.

Освен заради орязаните държавни помощи и социални услуги, за нарастването на крайната бедност спомага и увеличаващото се неравенство. Според доклада на ООН, „Американската мечта все повече се превръща в американска илюзия, тъй като САЩ… е с най-нисък процент на социална мобилност сред богатите държави.” През 1981 г. най-богатият 1% от населението печели средно 27 пъти повече от най-бедните 50%. Днес печели средно 81 пъти повече. Намаляващите заплати в долния край на социалната стълбица затрудняват спестяването на средства за трудни времена. Работещият една година на минимална заплата работник, често на позиция без перспектива, попада под прага на бедността, ако има жена и дете, затова често му се налага да разчита на купони за храна.

Законопроектът за данъчна реформа на Доналд Тръмп обещава да задълбочи проблема, предоставяйки големи данъчни облекчения на корпорациите и най-богатите американци, умерени данъчни облекчения за семействата от средна класа и още по-голямо орязване на програмите за бедни, за които федералният бюджет отделя 1,5% днес.

Нарастването на крайната бедност в една от най-богатите държави е показател, че не трябва да говорим за орязване на финансирането на социалните програми, а за разширяването на тези услуги в полза на най-уязвимите сред нас. 1,5 милиона домакинства днес живеят в крайна бедност – почти два пъти повече, отколкото преди 20 години. Ако тенденцията продължи, несъмнено ще видим още по-рязко увеличение на крайно бедните, застрашаващо ценностите на демокрацията и човешките права.

Да накараш децата си да си изядат яденето е любопитен проблем за тези, които имат достатъчно за ядене. Що се отнася до моите деца, изглежда, че по-подходящият възпитателен метод би бил: „Изяжте си яденето, защото надолу по улицата има дете, което много би се зарадвало на това, което ви остана.”

Автор: Премила Надасен,The Washington Post
Превод: Илиян Станчев,Солидарна България