Журналистът Владимир Костов не се нуждае от представяне. Той е авторът на книгата „Българският чадър“, и също така човекът, срещу когото преди 40 години бе извършено същото покушение като това срещу Георги Марков. Костов оцелява по чудо след фаталния 26 август 1978-а, когато е прострелян с капсула бавнодействаща отрова в Парижкото метро.
По онова време, от 1974-а година нататък, журналистът е офицер от ДС и работи като кореспондент на Българското радио и телевизия във Франция. През 1977 г., обаче, Костов иска политическо убежище, и това става причината службите да го осъдят задочно на смърт. Покушението не закъснява.
През 1990 г. президентът Желев помилва журналиста с президентски указ, и благодарение на това Владимир Костов и съпругата му Наталия, за пръв път от 70-те години насам, можаха да се върнат в родината си по легален път. Въпреки това те продължиха да живеят във Франция.
86-годишният Владимир Костов не е преставал да се интересува от живота в България и следи отблизо международната политика. В поредица от интервюта Дир.бг ще потърси мнението му по редица важни за промените в света въпроси.
– Г-н Костов, Жан-Клод Юнкер събира в неделя извънредна среща на лидерите на „фронтовите“ държави за проблема с миграцията. Говори ли това за „драматизъм“ в самия край на българското европредседателство?
– И още как! Драматизъм не толкова за българското европредседателство, а за самия ЕС. Ако на съвета в края на юни страните от ЕС не постигнат някакво общо становище по мигрантския проблем, което да не бъде само преповтаряне на познатите общи приказки, заплахата за съществуването на ЕС ще се изяви с брутална откровеност.
– Премиерът Борисов каза своята дума, още преди Юнкер да бе обявил неделната среща…
– Не зная дали Юнкер и Борисов са се консултирали преди последният да обяви предложението си, но то наистина идва в минутата преди 12-ия час. Ако първо в неделя, а сетне и на самия съвет, лидерите на страните от ЕС приемат предложението на Борисов външните граници на ЕС да се затворят в рамките, които предвижда законът за граничния контрол и влизането в страните, това ще бъде много силен символичен жест. Сам по себе си той няма да реши проблема, но ще манифестира воля да се работи наистина за някакво решение, а не само да се предъвкват познати формули. Пътьом отношението към предложението на премиера Борисов ще бъде и един важен знак, за това как се приема в ЕС ролята, която българското правителство се опита да играе в срока на председателството.
Владимир Костов, Снимка: bTV
Откровено казано, обаче, не съм оптимист. Разликите в „усещането“ за мигрантския проблем между отделните страни-членки на ЕС са твърде значими. Големите страни, които формират политиката на ЕС по този въпрос, като се започне от Германия, още не са готови да поемат отговорност за досегашните си действия, с които въвлякоха ЕС в тази криза. Но, ще видим!.. Дано надеждата ни, че животът учи, да се реализира и при политиците.
– Всъщност къде е, и какво е ЕС сега? Прокламират се регионални групировки, разнасят се заплахи за санкции срещу една или друга страна, сключват се негласни „съюзи“ по един или друг специфичен проблем. Преди време бяхте изразили мнение, че ЕС ще се разпадне по „съветския модел“. Мислите ли, че нещата вървят в тази посока?
– ЕС е сложна икономическа, политическа и социална структура. Подобни „цивилизационни градежи“ са трайни и успешни, ако се изявяват с динамика във всички тези направления, разбирана и споделяна от обществото. След един период на въодушевена подкрепа на „европейската идея“, в последните две десетилетия в ЕС се наблюдава все по-видимо разминаване между вижданията на „елита“ в Брюксел, и тези на значителни маси от избирателите. В това е причината в редица европейски страни традиционните десни и леви партии да губят позиции срещу формации, изразяващи скептицизма, колебанията, и дори нови политически търсения от страна на различни обществени слоеве.
В това разминаване, или отчуждаване между управляващия „връх“ и обществото, виждам сходството между разпада на СССР през 80-те години на миналия век и сегашната екзистенциална криза на ЕС. Не бих сложил знак на равенство, обаче, между съветската партийна бюрокрация от онези години и днешната ЕС бюрокрация. Нито между политиката на Москва тогава, и тази на Брюксел днес. Но настъпи ли разрив между вижданията на тези „горе“ и тези „долу“, какъвто и да е режимът, каквато и да е политиката, която си дава вид че следва, крахът е неминуем.
– При това състояние на нещата, ЕС може ли да бъде смятан за способен да играе ролята на една от водещите сили в съвременния свят?
– Предвид икономическия му и човешки потенциал, логично би било ЕС да е във водещата тройка. Очевидно е за всеки, обаче, че това не е така. Причината също не подлежи на съмнение: ЕС, именно като съюз, като общност, няма политическа воля, нито политическа визия за съвременния свят. Нито за днешния ни ден, още по-малко – за утрешния. Не може политиката и вижданията на една, две, или три страни, само защото са „най-“ и „по-“ спрямо останалите, да покриват липсата на политика и виждания, формирани от целия ансамбъл.
– Според вас, кои са сега водещите играчи на геополитическата сцена?
– Забелязвани и „усещани“ от останалия свят са тези, които са си определили цел и имат волята и характера да я гонят. Това са САЩ, Китай, Русия, Турция, Иран, Израел, Саудитска Арабия, двете Кореи, Япония. Тежестта и съответно ролята на всяка една от тези страни са следствие от потенциала им: население, традиции, наука, икономика, въоръжения, финанси и т.н. Не поставям в тази група страни като Великобритания, Германия, Франция, Италия, Испания. Всяка от тях има значителен потенциал, но за момента те така са се „оплели“ в европейското кълбо, че сами, каквото и да говорят, ограничават възможностите си за своята роля в световната геополитическа игра. Ще излязат ли, и кога от тези „кълчища“ – не се наемам да предскажа.
– Изреждате дузина страни на „върха“. Не са ли всъщност само три – САЩ, Китай и Русия?
– Според потенциала им, и според навиците ни да виждаме и възприемаме света, е така. Тези трите са „най-горе“. По-точно – САЩ, а след тях – Китай и Русия. Но всъщност, особено в последното десетилетие, нещата се усложниха. Всяка от тези страни в челната дузина, пое някаква своя, специфична регионална, или от друг характер, роля. Това ги направи по своему ценни и търсени от тези от челната тройка. В резултат, привичната ни от преди половин век черно-бяла картина на света, придобива все по-разнообразни – кога окуражаващи, кога направо плашещи, черти.
Я си помислете, какво знаеше и мислеше светът за Ким Чен-ун само преди половин година, и какво мисли /не казвам – знае!/ сега?… Или, друг пример – по-близо до нас: Какъв бе образът, и съответно очакванията от една Турция преди година, и днес? Всички ние, като общество, имаме нужда да се приспособим към разбирането за един по-динамичен, и главно по-бърз в промените свят, откогато и да било преди в историята.
– Колкото и да се променя светът, не намирате ли, че някои неща си остават невероятно трайни? Имам предвид конфликта между Запада и Русия?
– Зависи как го виждаме. Това, че конфликтът продължава векове, е бих казал естествено. То е последица от географията. Спорът е за владеене на един „ансамбъл“ – евразийския. Мнозина са се опитвали да го поставят под властта си. И всеки е имал в някакъв момент илюзията, че успява. Само илюзия. И общо взето – за кратко. От това, което се вижда, може би Китай на свой ред се опитва.
Но, както казал един слепец: „Ще поживеем, ще видим!“ Разбира се, освен заложеното от географията и вековете, в отношението на мнозина западни политици към Русия има и една своеобразна русофобия. Русия за тях е „образът на врага“, който им дава самочувствие за значимост, и въобще – за съществуване. Не мисля, обаче, че това е в състояние да ги спаси от превратностите на съдбата. Така както „западнофобията“ не спаси съветския режим.
– Къде поставяте президента на САЩ Доналд Тръмп? – Между русофобите, или в някаква по-специална категория? И какво очаквате от него?
– Следя с голям интерес действията му. В моите очи той има едно голямо предимство – не е, както се казва, „от кариерата“. Следователно, може да се очаква да прояви оригинални виждания, да предприеме нестандартни действия. Ако и доколкото успее да преодолее съпротивата на установената управляваща бюрокрация. В САЩ тя в никакъв случай не е по-слаба, или по-малко консервативна от познатата на по-възрастните някогашна наша партийна бюрокрация. Само образът й е различен.
Но вижте, в отминалите времена човекът, за да напредва цивилизацията, се е нуждаел от правила. Затова е създавал религии, писал е закони и пр. неща, някои от които са издържали хилядолетия. Т.е. далеч не всичко е за отричане и отхвърляне. Но с всяка година, не – едва ли не с всеки ден, скоростта с която се движим, расте. Животът ни поставя нови проблеми, и съответно са нужни нови решения.
Нашето време според мен се нуждае от личности, които да умеят да преценяват днешния ден и да намират споразуменията, които му отговарят. Нужни са ни хора, способни утре да търсят нови решения, ако нощта е донесла промени. Може и да се лъжа, но ми се струва, че президентът Тръмп е с потенциал да отговори на подобни предизвикателства.
Дир БГ