Виждам, че много мои приятели споделят снимки от протестите в Румъния и придружават снимките с назидателни постове от типа – “А нашият народ кога ще се събуди?”.
И знам, че тези постове на моите приятели сигурно са правдиви.
Големият въпрос на българското общество – защо у нас, на митинг, организиран от градски партии се събират около 140 души, а в Румъния са десетки хиляди?
Има много отговори на този въпрос.
И те не са лицеприятни.
През 2013 всички бяхме на протести срещу кабинета Орешарски.
Тогава задавах въпроса – “добре, протестираме, десетки хиляди сме, очевидно Орешарски ще падне, ама нали ще върнем пак ГЕРБ”.
“Тогава ще сваляме ГЕРБ, сега сваляме Орешарски” – ми отговаряха всички.
И Орешарски падна.
Дойде ГЕРБ.
Само че енергията вече я нямаше.
Нещо повече – политическият субект, който произведоха протестите не само, че не свали ГЕРБ, а стана негов коалиционен партньор.
След това ГЕРБ сами се свалиха, за да спечелят следващите избори.
С друг партньор, защото старият се разцепи на две, а едната половина – ни лук яла, ни власт мирисала, сега играе ролята на сърдита, махаща с пръст градска леля.
Днес ситуацията е такава – от едната страна стоят ГЕРБ.
От другата – БСП.
А ние се намираме в средата.
Ако протестираме срещу ГЕРБ, помагаме на БСП.
Ако протестираме срещу БСП, помагаме на ГЕРБ.
А алтернативата има свой собствен виртуален живот и когато води “важните” дебати за защита на малките сладки комари по Дунава, за полиаморните бракове в северозападна България или пък за евроинтеграционната либерална мощ на песента “Мотел” на АзисТ никой не става съпричастен.
Тогава градските субекти започват да пишат гневни постове за тъпия народ, който не става за нищо и за величието на градската опозиция, която хем бе на власт, хем никога не е била на власт.
И да, народът няма да тръгне след тези водачи.
Първо – защото не ги познава, камо ли да ги припознае.
Второ – защото народът не живее във Фейсбук и сайтовете Клуб зет, Медиапул и Дневник.
И трето – защото народът, колкото и да е “недозрял” все пак помни, че имаше “трик”, но тоя трик се случи с участието на цялата опозиция, а не само на отделни нейни части, както днес се опитват да внушат красивите и умните.
И не, народни бунтове у нас вече няма да има.
Докато изживяващите се като истинска алтернатива субекти не запокитят надалеч самовлюбеността си и неумението да разговарят с околните.
И не, народът не е “тъп и покорен”, а просто не вижда алтернативата.
Но вината не е в народа, а в кандидат – водачите му.