„Ние сме общество, което не обича да чува истината за себе си.
Голямата ни драма e, че проблемите, в които се намираме като в една отровена паяжина през последните 140 години, са продукт и на самите нас”.
Това каза проф. Иво Христов в Свищов, където бе поканен от дванадесетокласници да изнесе публична лекция за състоянието на българското общество, за логиката на социалните закони и процеси, довели до него.
„Не можем да израстем и да погледнем самите себе си, за да разберем, че огромна част от нашите проблеми са функция на нашия мързел, на нашата липса на воля и дисциплина, на нашия безкраен робски вечен страх, на липса на самовзискателност”, посочи анализаторът.
По думите му отгръщането на която и да е съвременна история ще ни убеди, че „вината е във всичко друго, но не и в липсата на качества, способности и гръбнак, когато е било нужно, а не когато трябва да се перчиш и знаеш, че е безопасно”.
Той поясни, че такъв разговор с този начин на поставяне на темата е крайно непопулярен в България и никога не е бил популярен.
„Насажда се и мълчаливо се приема, че обществените фигури трябва да “заиграват” със сакралното нещо наречено народ. Обществената фигура по мълчалив консенсус със сакралния народ не може да казва жестоката истина такава, каквато я разбира.
Счита се, че обижда народа. Обществената фугира няма право да задава нелицеприятни въпроси, а трябва да гали егото на народа. Обществената фигура трябва да бъде като Благолаж от разказа за на Елин Пелин “Косачи”: „Излъжи ни, ние знаем, че ни лъжеш, но само това ни е останало”.
Масовите очаквания са, че обществената фигура трябва да е демагог. Това е особен вид наркомания – липсата на мъжество и гръбнак да се изправиш пред бездната на истината и да я преодолееш”, констатира проф. Христов.
Той обясни, че в края на 2018 година българите сме изправни пред жесток, страшен и прост въпрос: „Дали ще ни има?”. По думите му от гледна точка на световната история, това не е проблем, тъй като много народи са изчезнали.
Той откровено сподели, че не му се иска българите да приключим така безславно и унизително, „с тънки сметки, с дребен гечинмечец, както казва Захари Стоянов, залисани в собственото си его, имитирайки чужди образци, поради липсата на създадени свои културни, цивилизационни, житейски”.
Той оцени високо желанието на абитуриентите да водят разговор директно и откровено за това къде сме, какво сме, кои сме ние и защо сме такива. „Спасението започва сега и веднага, но не с вечното “Дайте, братя, да дадем!” и после тихо да изтлеем в посредствеността. Да пораснем и да погледнем нещата такива каквито са – от нас зависи!”, подчерта социалният учен, обръщайки се към абитуриентите.
Те споделиха, че отдавна следят публичните изяви на проф. Христов и запленени от лекцията му „Последният динозавър е българин”, решили, че искат лична среща. Преди месец момичетата и момчетата посетиха Народното събрание като гости на проф. Христов и настояха той да върне визитата в града на Алеко. „За мен Свищов не е точка от картата”, сподели в начало още народният представител.
Той разказа за детството си и прекараните ваканции в гр. Левски, само на 40 км от Свищов. На организирана от баба му екскурзия до дунавския град той се сблъскал за „първи път с голямата история за Руско-турската освободителна война, благодарение на която днес говорим български”.
Втората му среща със Свищов се случила през Алеко Константинов, който без колебание нарече „свой духовен баща или духовен брат”. „Неговата проникновеност, неговата любов и неговата дълбочина на познание на това какво представлява българското и българина са потресаващи. За добро или зло, актуални и до днес”, каза проф. Христов.
Проф. Иво Христов, Фейсбук