Той не е факир. Няма правомощията да внася законопроекти, да посочва и сменя министри, да предлага бюджет, да назначава свои хора в антикорупционните органи, да договаря превъоръжаването на българската армия, да нарежда на (уж) независимите регулатори какво да правят, да изкарва тежки машини на протест, да преразпределя излишъци, да вдига учителските заплати, да раздава бонуси на пенсионерите или някакви други благини.
С други думи, да си президент на Република България и да водиш война с управляващата партия с изпилените оръжия на конституционните правомощия не е лесна работа.
Затова пък, макар че като амплоа петият ни президент не е многословен, той разполага с едно силно оръжие – думите.
Въпросът е кой ги чува във време на фалшиви новини и отчетливо засилваща се пропаганда?
Ако в ГЕРБ има неофициален отдел за агитация и пропаганда, там думите на Румен Радев със сигурност биват анализирани, за да се подготви ответния удар.
Далеч по-важно е обаче дали го чуват българските граждани – тези, които му дадоха петгодишния мандат начело на държавата. Мандат, който стартира преди точно две години, на 22 януари 2017 година, с непосредствената задача да назначи служебно правителство след тактическата абдикация на ГЕРБ.
Конституционното си задължение да организира и проведе парламентарните избори кабинетът „Герджиков“ изпълни добре. В актива му трябва да добавим мерките срещу турските граждани, които представляваха риск за националната сигурност и поведението по казуса „ДОСТ и Турция“, както и отмяната на Постановление 208 за бежанците.
Толкова.
Мисля, че на 21 януари 2017 година на „Дондуков“ 2 влезе пилот- идеалист, без опит и в реалната, и в кулоарната политика, без дълбоки познания за центровете на зависимости и влияние в политическия ни ландшафт.
Радев се учеше в движение, като постепенно започна да демонстрира ново поведение и самочувствие, да търси самостоятелно присъствие в политическия процес, да уплътнява правомощията си, да се изгражда като контрапункт на предшественика си Плевнелиев, впоследствие – и като алтернатива на ГЕРБ.
Следващ служебен кабинет на президента Радев, ако има такъв, ще счупи матрицата на първия. Може да се прогнозира, че към акцента „честни избори“ ще бъде прибавен и друг – за пълна и безкомпромисна ревизия на властта.
ВОЙНАТА
По ирония на съдбата, а може би и по силата на закономерност, мандатът на сегашната коалиция (и сложните й отношения с държавния глава) започна с казуса „Грипен или F-16” и след двегодишни маневри се върна в изходната точка на челен сблъсък с президента.
Любопитно е да се припомни, че след доклад на военното министерство, потвърждаващо класирането на офертите от кабинета „Герджиков“, Борисов заяви, че започва преговори с Швеция. Само три дни по-късно ГЕРБ подаде към публиката съвсем различна информация – че сформира в Народното събрание парламентарна комисия за разследване на всички факти около придобиването на новия изтребител (юни 2017-а). Ритмично се внушаваше идеята за някакъв лобизъм в действията на служебното правителство и на самия Радев.
Точно тази комисия сложи началото на институционалната война, която ГЕРБ предположиха, че лесно ще спечелят. Заблудиха се, въпреки инвестицията на огромен ресурс в разгорялата се битка.
Атаките към „Дондуков“ 2 по линия на изтребителите продължават и днес, независимо от обстоятелството, че фактите около процедурата и сроковете многократно бяха изяснявани и те изключват подобни внушения. Но се повтарят пак, и пак, и пак…
Естествено, президентът не остана длъжен, вероятно няма да се въздържа и занапред.
През юли 2017-а схватката Радев-Цветанов достигна кулминационна точка в многозначителната реплика на президента: „Господин Цветанов не разбира нищо от изтребители, той разбира от апартаменти. Единствената връзка между господин Цветанов и авиацията е в това, че той говори на автопилот.“
Но да оставим настрана пиперливите нападки, които мигновено се превръщат в хит в социалните мрежи. Днес управляващите, не президентът или служебният премиер, дължат обяснение на гражданите за процедурата, решенията, парите, сроковете, бъдещето на сделката и на ВВС.
Конфликтът ГЕРБ-президент, белязан с обвинения в лобизъм, отдавна не засяга само бойната авиация, въоръжението на армията, националната сигурност и визията за нея. През изминалите две години той обхвана всички възможни пластове и нива, засягайки фундаментални въпроси като развитието на демокрацията, корупцията (която президентът изведе като топприоритет), бъдещето на нацията, медийната среда, морала.
Ценностният сблъсък е и сблъсък на визии за развитието на България.
През първата година от мандата си държавният глава наложи четири отлагателни вета. И четирите бяха отхвърлени в парламента. Включително този, предизвикан от мораториума върху новите лекарства, финансирани от НЗОК, който лишаваше от лечение и надежда тежко болни българи. Впоследствие мораториумът падна, но остана изводът, че ГЕРБ водят самоцелна битка с президента и гласуват просто на инат.
С днешна дата заключението може да се препотвърди и уплътни с нови и нови доказателства. През 2018-а държавният глава наложи още осем вета или общо 12, като само едно единствено не беше отхвърлено – за т. нар. поправка „Домусчиев“. Да подчертаем – това не бе жест към Радев, а ход за сваляне на напрежението и спасяване на управляващата коалиция. Разигран в стил „ние го измислихме преди президента“.
Институционалното сътрудничество между президент и парламент е на кота нула. Но при рейтинг от 8%, на който се „радва“ законодателната институция, от този факт едва ли губи президентството.
Отхвърлените вета са само щрих от разгърналата се мащабна война, която вече нито може да бъде отречена, нито спряна.
През първата година от мандата си Радев открито заговори за корупцията като за мащабен феномен и по-важното – за липсата на политическа воля за справяне с нея.
Предупреди, че „ако днешните парламентаристи и управляващи не отговорят бързо на обществените очаквания за борба с корупцията, бедност, сигурност, престъпност, хората ще потърсят друг изход.“
На датата-жалон в новата ни история – 10 ноември, определи прехода с думи като „грабителство, корупция, бедност, престъпност, липса на законност и липса на усещане за перспектива“.
Година по-късно – на 10 ноември 2018-а, тонът му вече режеше като бръснач и направо заяви, че „лобизмът и корупцията пронизват цялата система на държавата“, че „решенията се взимат на тъмно“, че „демокрацията е в опасност“, че „се възродиха механизмите на партията-държава“.
Точно 2018 година е рамката на ескалиращата война, която мина през определения като „пробив в държавността“, „управление през телевизора“, „авторитаризъм“ и др.
Заради поведението на медии, социолози и политолози, битката на Радев добива апокрифни характеристики, което засилва внушенията.
Президентът използва дотук почти всички правомощия, които му дава Конституцията – за налагане на вето, свикване на КСНС (четири заседания през двете години), сезиране на Конституционния съд, излъчване на представители в разписани в основния закон органи, участие (чрез указ) в избора на „тримата големи“ в съдебната власт (дотук – на председател на ВАС), представяне на държавата на международната сцена, доколкото му бе оставен терен за това. Последното уточнение се налага от външнополитическите амбиции на премиера, демонстрирани най-ярко по време на българското Европредседателство. Подобно раздвоение и игнориране определено вреди на държавата. Потвърждение е двойната визита в Москва – на премиер и на президент, осъществена след своеобразно състезание. Радев научи за посещението на Борисов от Кремъл и медиите, а дублирането при Путин е вторият случай, с който можем да влезем като отрицателен пример в учебниците на политология. Първият бе Ирина Бокова-Кристалина Георгиева. Но, така или иначе, големите сили знаят слабостите на малките и чудесно се възползват от тях.
По въпроса дали са малко или са много правомощията на българския президент и как трябва да се избира той – мнения всякакви. Едно е безспорно – думите са острото оръжие на българския президент, а основната му задача, изцяло в духа на конституцията, е да бъде охранител не на една или друга партия, а на държавността.
ИМИДЖ И РИСКОВЕ
Самият Радев определи основното си правомощие по друг начин: „Президентът има силно ограничени правомощия, но той може да отстоява винаги истината, а тя е силно оръжие, дори когато медиите я показват чак след криминалните хроники“ (10 ноември 2017-а пред „Панорама“).
Дали в името на истината или за запазване на достойнството и на държавността, но петият ни президент успя да влезе в съзвучие с обществените настроения. Той запълва успешно един вакуум, който ГЕРБ оставя с липсата на всякаква самокритичност и с отказ от сътрудничество с критици и опоненти.
Президентът, от ъгъла на различни интереси, може да бъде упрекнат за много неща:
– няма медиен секретар и мрежа от медийни партньори;
– допуска колебания и неизчистени позиции – (например изявленията след Керч, когато първо призова Русия да освободи задържаните кораби, после обяви, че Европа не бива да става заложник на украинската вътрешна политика и амбиции);
– не наложи вето върху поправката „Кирилов-Хамид“, която позволява гражданска конфискация без съдебна присъда;
– не уплътнява правото да свиква КСНС по важни въпроси, какъвто е например демографията, опираща и до проблема с националната сигурност;
– не е достатъчен русофил;
– не е достатъчен русофоб.
Трудно обаче може да бъде отречено, че Радев се превърна в алтернативен център на власт, който съсредоточи в себе си надеждите за промяна.
Нещо повече – всяко разклащане на този имидж е риск пред институцията. Дали това ще му простено? Едва ли.
В отношенията си с БСП успява да запази баланс, като нито се конфронтира, нито се идентифицира с партията, която го издигна. ГЕРБ се опитва да тласне Радев към БСП, да го „опакова“ с нея. Двата опозиционни на властта центрове обаче развиват своя политика с различни акценти. Засега това е печеливша стратегия, но съдържа риска атаките по двете писти да се банализират, чакайки твърде дълго някаква развръзка.
Радев е президент в кризисно време, когато и геополитическите баланси преживяват трус. На този етап образът му остава ясен – генерал от НАТО, който не влиза в конфликт с евроатлантическия избор на страната, но който има възможност и трябва да завоюва повече терен за маневриране в името на националните интереси.
В това отношение президентът е далеч по-свободен от премиера и трябва да използва шанса си.
Не е имало и друг президент на „Дондуков“ 2, който да е попадал в екзистенциална война с управляващата партия по ключова тема като демокрацията. В словата си той използва думи като морал, граждани, храброст, истина, демокрация, свобода – понятия извън идеологията, които показват дълбоката криза в българското общество.
И докато някои воюват с него и неговия рейтинг, други го упрекват, че е твърде мек, че трябвало да действа още по-радикално. Разминаването е налице, но едно е сигурно – без широка подкрепа усилията на една институция едва ли могат да очакват гарантиран успех.
ДВЕ СЛОВА – ДВА АКЦЕНТА
В новогодишното си слово в края на 2017 година Румен Радев сякаш бе намерил златната среда между оптимизма, задължителен при едно ново начало, и песимизма, подсказван от българската реалност. Той говори тогава за заедност, за обща съдба, за единение, за радост, любов и благоденствие в домовете ни.
В словото в края на 2018-а безспорно надделя песимизмът. Причината за това не е само в отчетливия застой, в ерозията на демократичните процеси, в печалните последни места в различни класации, които заема България. Причината може би се крие и в примирението, компромисите, личните оправдания, спорадичната протестност и гражданска активност.
В първото си новогодишно обръщение през 2017-а Радев заяви поощрително: „Успехът остава редом с тези, които не жалят сили през цялата година. Защото дали годината ще е добра или лоша, зависи от нас и най-вече от общите ни усилия да градим справедливо, достойно и сплотено общество. А за това са нужни разум, воля и морал“.
И още: „Да надмогнем безверието и сбъднем огромния потенциал на нашия народ, който винаги се е славел със своята жизненост, сила и таланти.“
Сложете си сега ръка на сърцето и кажете колко усилия, разум, воля и морал вложихме през 2018-а в обществена полза?
Сбъднахме ли потенциала на нашия народ, след като продължаваме стабилно да стоим на дъното в Европейския съюз?
Активни ли бяхме извън социалните мрежи?
Отговорът на президента е известен: „Не сторихме нужното, за да може 2019-а да бъде по-лесна. Напротив: това бе година на корупционни скандали и ерозия на демократичните права и институции. (…) Политиката не се прави на масата, а се определя и решава от усилията на милионите осъзнати личности“.
P.S.
А от вашите отговори (усилия, разум, воля и морал), скъпи сънародници, ще зависи дали в следващото новогодишно обръщение на държавния глава ще се уплътнят песимистичните нотки или ще го има оптимизмът и новото начало, което очакваме.
Таня Джоева, Епицентър