Идвам от Франция, влизам в софийски ресторант и поръчвам домати с овче сирене.
Сервитьорът ме гледа, като че исках макарони с чер хайвер и казва: „Нямаме овче, имаме биволско.“
Добре, биволско, но българско да е.
Сервитьорът се колебае.
„Ще питам шефа“ – казва и заминава за някъде.
Връща се запъхтян: „Италианско е, моцарела се казва…“
„Човек“, отвръщам, вече възбуден аз – „от чужбина идвам и копнея за БЪЛГАРСКО СИРЕНЕ, не за български тебешир (т.е. краве)! Не искам нито моцарела, нито маскарпоне, нито пармиджано! Искам БЪЛ-ГАР-СКО!“
„Мога да Ви предложа българско козе“ – опитва се да ми угоди сервитьорът.
„Добре“ – съгласявам се аз.
След малко идва с чиния домати, върху която лежи филия козе сирене.
„Това сирене не е БЪЛГАРСКО!“ – с трудност сдържам нервите си аз – „Виж му кората! Това сирене е френско! Аз оттам идвам. Българските козари не правят сирене с кора като салам!“
Момчето пак изчезва някъде и се връща примирен: „Прав сте, френско е. Шефът каза, че при нас в България това се търси…“
На друго място поисках коняк.
„Метакса“ или „Курвоазие“ искате? – попитаха ме.
С мастиката също.
Поръчвам мастика, носят ми узо.
Овче кисело мляко за десерт, пак ме гледат като извънземен.
Навсякъде един и същи отговор – „В България това се търси!“
Аз пък съм дошъл да търся България!
Да се пита човек, къде точно са българите и аз да отида там?!
АВТОР: Божидар Чеков
Лентата