Есе. Трибуквена дума. Проза. Ужас за учениците. За студентите. Манна небесна за участниците в състезанието „Спечелете къща в Канада, като изпратите есе“. И те пишат: „Есе, есе, есе, есе…“. Това „есе“ е нещо като СМС – трибуквена дума, код на модерното щастие. „Изпратете СМС, за да участвате и получите…“ Няма значение какво – юрган, телевизор, кондом, усмивка. Изпратете, за да участвате, за да получите. Лесно е. И колкото по-често смятате, че есе е трибуквена дума, която осигурява къща в Канада, толкова по-често ще изпращате СМС, за да участвате, за да ви изберат, за да спечелите, за да ви бъде лесно. Глупци.
Никога не е било лесно. Винаги се е искало да работиш, за да изучиш децата си, за да работят така, че ръцете им да не са черни, краката да не са подути, кръстът да не е схванат, главата да не е оглупяла. За да може твоите деца да напишат есе, в което да използват думите като тухлички, от които да съградят нови идеи, които да не ги принизяват до придатък от плът и кръв на машините, на плуга, на вретеното, на кирката, на чука, на сърпа, а да мислят, да творят да създават, да бъдат горди. И почти го бяхме постигнали. И после ни казаха, че сме глупци. И дори ни го показаха. „Изпратете СМС на номер…“ Търкайте и ще спечелите! Не сте спечелили! Глупости! Търкайте! Търкайте! Още по-енергично! Още по-силно! От сутрин до вечер! И през цялата вечер! Търкайте, за да ви бъде лесно!
Търкат. Подовете. Паркета. Стъпалата. Маси. Плочките. С повече късмет някой барплот. Два милиона отидоха да търкат в чужбина. Те, подобно на Мититаки от „Ние врабчетата“ на Радичков, бяха „отнесени от цивилизацията“. Те не пишат есе, дори когато прочетат, че ако напишат „есе“, може да получат къща в Канада. Част от тях дори вече живеят в Канада. На едно място, отсреща на границата със САЩ е Чикаго. Там на 1 май 1886 г. в хода на голяма стачка, с искания да осемчасов работен ден, полиция и частни охранители, истински бандити, всички наети от едрите бизнесмени, разпръскват стачкуващите и убиват няколко от тях. Хората заплащат с кръвта си и отстояват с кръвта си по-добрите условия за труд.
Малцина са тези, които сега мислят за това. По-важното е да изкарат някой долар, евро или каквото там изкарват, за да го изпратят на близките си в България. Тези хора пращат повече, отколкото са преките чужди инвестиции в страната. В същата тази страна, където едни други два милиона не разбират защо са работили, за да се подиграват с тях на стари години, като им дават мизерни пенсии. Вижте колко много пенсионери има на протестните митинги срещу цените на водата и тока. Те знаят цената на подигравката с труда им. Те са смели. Те няма какво да губят. Те затова протестират, защото няма как да ги смачкат. Вече са смачкани. Лесно им е.
Така им казват. „На вас ви е лесно. Вие не храните семейство. Вашият доход (мизерен) е гарантиран. А пък аз? Спукват ме от работа! Имам кредити, бе човек! Сметки! Знаеш ли какво е? Ако остана без работа, спукана ми е работата.“ Това са третите два милиона. Тези, които са на трудови договори. Тези, които са най-експлоатираните. Тези, които живеят, за да се трудят. Тези, за които трудът не ражда блага, а служи само и единствено за оцеляване. Тези, чиито деца мислят, че есе, е оня трибуквен „код на щастието“, с който се взема къща в Канада, а не празник на думите. На думата. Как стигнахме дотук? Лесно. В държавата на лишените от гордост това става лесно.
Есе – „Какво е 1 май за мен“. Такива есета се пишеха преди. В онова време, когато хората можеха да отговорят на този въпрос. Когато слагаха най-хубавите си дрехи, за да отидат на демонстрацията. Цитат: „Слагахме коприните, да ни видят хората“. Демонстрацията, от която днес се срамуват, но май изглежда, че се срамуват от себе си. От страха си да изразят протест. Да заявят мнение. Да се сдружат в синдикат. Да отстоят правото си на достоен труд. На редовно заплащане, на осемчасов работен ден. На спазване на нормите и правилата за безопасен труд. На правото си да имат достойнство, докато работят и след това, за да може да се трудят, за да живеят.
1 май не може да бъде просто празник. Вече не. Нямаме това време. Нямаме този лукс. Недостойно заплатеният труд осакатява, оскотява и обрича на простотия. На гнусна, долна простотия, която те кара да се хилиш като пача, докато началникът ти вика: И вие и аз сме прости, ще се разберем. Не! Прост е той! Не вие. Не и децата ви. Борете се за правата си, защото мълчанието ви обрича на простотия и обрича и тези около вас, и след вас, и ще станете просто словесни придатъци на машините, на плуга, сърпа и чука.
„Какво е 1 май за мен“. За мен 1 май е денят, в който работя. Денят, в който не се срамувам от работата си и не се страхувам за нея. За мен 1 май е денят, в който се гордея с работата си, защото знам, че е имало, има и ще има публицисти, които с едно есе да разпалят сърцата на хората, да превърнат думите в оръжие в борбата за по-добро бъдеще. По-добре е да се борим чрез силата на думите, отколкото чрез силата на паветата. А като за начало, защото така стана, че пак започваме отначало, напишете едно есе: „Какво е 1 май за мен“. И бъдете честни.
Георги Георгиев, Дума