Това е съвременна приказка за любовта, приказката за Марин и Сун. Днес тя е истинска легенда. Дори има музей за тяхната история. Марин – сираче, с още четирима братя, е осиновен от многодетно семейство в Оряхово. Има смелостта да кандидатства в непристъпната Художествена академия и да влезе да учи за художник. Това се случва през 50-те години на миналия век, когато комунизмът в България вече е победил.
През 1952 г. младият Върбанов научава за възможността да замине за Пекин. Кандидатства и се оказва единственият ентусиаст.
Пекин си е Пекин, независимо от комунистическите гарнитури и лозунги – имперски, величествен. Гостът трябва първо да научи китайски. Но среща в коридорите на Пекинската художествена академия младата Сун – изящна като статуетка, фина и изискана. Тя, отличничката, ще му помага да учи езика. Влюбва се веднага, тя също обиква слабичкия българин с мустаците и буйната къдрава коса.
Това се оказва греховна връзка!
Бащата на Марин от Оряхово е дърводелец, майка му е домакиня. Сун е наречена на името на стара хилядолетна китайста династия. Презимето й Хуай Куей означава красиво уханно цвете. Баща й е професор по старокитайски в Пекинския университет. Майка й преподава там английски. И в цялата тази аристократична фамилия, която си знае корените от векове – влиза Марин от Оряхово.
Срещите на влюбените са почти невъзможни. Когато разбират за любовта между студентите, в пекинската академия викат Марин и го предупреждават да стои на разстояние от това момиче. Сун обаче успява да убеди майка си и баща си, че Марин е от потекло – български оряховски принц! А те двамата, бидейки в интелектуалните среди, в които българската литература вече е на почит, благодарение на топлите комунистически връзки и познавайки творчеството на Иван Вазов, знаели, че българите ядат много чесън, много люти чушки и носят ками, затъкнати в пояса… И все пак Марин и Сун общуват като нелегални. Разменят си любовни писма, поставени в кухо дърво.
Днес тези писма са част от легендата за тях и са изкупени от специална фондация, посветена на тяхната история.
Възможно ли е да узаконят връзката си? Просто в българо-китайските взаимоотношения няма такъв случай и затова няма и правни норми как да се реши. Оказва се, че Марин и Сун поставят прецедент, стигнал до самия Мао. Сун е запозната с традициите и тежката бюрокрация в страната си. Пише десетки писма до всякакви инстанции. Положението изглежда почти безнадеждно, докато едно писмо не стига до бюрото на дясната ръка на Мао Дзедун Джоу Енлай. И той го резюлира с „да“! Нека се вземат!
Успели да измолят благословията на самия Мао, Марин и Сун се връщат в България, без да подозират, че години наред няма да имат път назад зад стената. В Китай вече се усеща сянката на Големия скок. Професорското семейство е най-застрашено от „превъзпитание“ на оризовите полета. Ще се окаже, че Сун няма да знае нищо нито за родителите си, нито за братята си над 15 години…
Но на двамата млади и в България не им е по-лесно. Наемите в столицата са непосилни. Накрая се сдобиват със стаичка на тавана на сградата на Художествената академия. Цената да не плащат, е Сун да мие чинии в студентския стол… Двамата вече са родители на Боряна. През 1962 г. се ражда Феникс – буквално в Академията, там му е хвърлен пъпът. Сун е убедена, че след появата на сина й всичко им тръгва на добре. Марин получава ателие, тя рисува портрети на български интелектуалци. (Семейството пази портрет на Невена Коканова – б.а.). Намират дом на ул. „Оборище“ (първо под наем), който става пристан на цялата тогавашна интелигенция.
Марин Върбанов създава специалността „Текстил“ в Художествената академия, а по-късно гобленната секция в Университета Ню Сауд, Сидни, Австралия. С новата специалност, открита в Академията, Марин Върбанов изважда гоблена и стенния килим от стаята за гости и ги превръща в ценно приложно изкуство, което украсява много международни зали, галерии, изложби. Българският творец не е просто забелязан, неговият талант е толкова ярък, че той печели редица награди.
Феникс израства в скута на Дечко Узунов, спомняйки си неговите забавни разкази за софийската бохема.
С умела ръка Сун движи делата на Марин Върбанов с все по-популярните му гоблени, а маестрото вече има своя ателие, където опитни майсторки претворяват в материал идеите за неговите гоблени. Има покана да отвори ателие в Париж, да преподава. Прави го. И в един хубав момент в изложбата му в Париж пристига великият моделиер Пиер Карден. Влюбен е в гоблените, чрез които Върбанов нарушава всички правила на това изкуство, също като Карден, превръща го в текстилна пластика, и си казва: „Аха, това е то!“
Едно не може да се отрече на Карден – освен гениален моделиер има и усет за хора. Кани Върбанов да направи изложба в Ню Йорк, където има галерия, но заедно с това „съблазнява“ и жена му. Вече е пробил в Япония, но Китай е за него непозната територия. Не познава традициите, правилата. А Сун ги знае, Карден е марка, тя се изкушава да го представя. И подписва договора с дявола – става мадам Сун!
Феникс остава във Франция, където има кариера като художник. Сестра му Боряна живее в Пекин и е хранител на паметта на семейството. Тя е отговорна да се запазят както любовните писма между Сун и Марин, които са оставяни в кухото дърво, а сега те са откупени от музея „М+“ в Хонконг, така и за картините на тяхната майка и гоблените на баща им, които без специално съхранение биха се разпаднали.
В този музей се пазят и 100 костюма с марка „Пиер Карден“ от 80-те и 90-те години, които Сун е носила при налагането на марката в Китай и които днес имат изключителна ценност за историята на модата и висока цена.
Източник: Вижти