Независимостта на България е провъзгласена на 22 септември 1908 г. с политически акт, извършен от правителството на Александър Малинов
На 5 февруари 1909 г. Русия, първа от Великите сили, признава независимостта на България. Независимостта на България е провъзгласена на 22 септември 1908 г. с политически акт, извършен от правителството на Александър Малинов. С него се отхвърля васалната зависимост на България от Османската империя, наложена й от Берлинския договор (1878 г.), според който Северна България става васално и трибутарно на султана Княжество България; Южна България под името Източна Румелия получава административна автономия, но остава под политическата и военната власт на султана; Княжеството трябва да участва в изплащането на държавните дългове на Турция (за него е в сила режимът на капитулациите, наложен на Османската империя от Великите сили); на територията на Княжеството запазва своите права компанията на Източните железници. Въпреки че васалната зависимост е по-скоро формална, тя затруднява установяването на равноправни икономически и политически отношения между България и останалите държави.
Първите стъпки към премахване на това васално положение са свързани с изпращането през 1879 г. на български дипломатически и търговски агенти в съседните балкански страни и подписването през 1889 г. на самостоятелни търговски договори с редица държави.
След Младотурската революция (1908 г.) се създават условия за отхвърляне изцяло на васалната зависимост на България. Правителството и князът са подкрепени от Австро-Унгария, която се стреми да анексира Босна и Херцеговина. Поради васалната зависимост на България турското правителство не поканва българския дипломатически представител в Цариград Иван Стефанов Гешов на прием заедно с другите дипломати. Това дава повод на българското правителство да го отзове от Османската империя.
По същото време турските служители по Източните железници започват стачка. За да не се прекъсне движението, правителството на Александър Малинов изпраща български служители на тяхно място. След прекратяването на стачката обаче българските власти задържат под свой контрол ЖП линията.
В такава обстановка на 22 септември 1908 г. в черквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново със специален манифест е провъзгласена независимостта на България, а княз Фердинанд I приема титлата цар на България. На следващия ден Австро-Унгария обявява анексирането на Босна и Херцеговина. Тъй като клаузите на Берлинския договор (1878 г.) са нарушени, възниква остра Балканска криза (1908–1909 г.).
Повечето от Великите сили отказват да признаят независимостта на България, влошават се и българо-турските отношения. Турция настоява България да й изплати 125 млн. франка обезщетение, за да признае българската независимост. С помощта на Русия е постигнато споразумение по възникналите тежки финансови проблеми. Подписани са Руско-турски протокол (1909 г.), Българо-турски протокол (1909 г.) и Руско-български протокол (1909 г.). Според тях Русия опрощава на Турция военните и задължения, останали още от войната (1877–1878 г.), срещу което Турция се отказва от всякакви претенции към България.
От своя страна България трябва да изплати на Русия в срок от 75 г. 82 млн. франка. Турция, а след нея и Великите сили признават независимостта на България.
В този критичен момент министърът на външните работи на Русия Александър Изволски обявява изненадващо предложение за финансова комбинация между неговата страна, Турция и България, връчено на 17 януари 1909 г. Русия опрощава на Турция военната контрибуция по Берлинския договор в размер на исканото от нея обезщетение, а на България дава заем, равен на нейното предложение. Руската инициатива хармонира напълно на стратегическото противопоставяне на Антантата срещу Германия и Австро-Унгария и предотвратява военната опасност. Англия пък прави незабавен завой към пълна подкрепа на руското предложение. Телеграма на министъра на външните и работи Едуард Грей до посланика й в Петербург гласи, че: „Изволски следва да разчита на нашата пълна подкрепа да посъветваме турското и българското правителства да приемат такова решение“. Същевременно Форин офис и Ке д’Орсе налагат сдържано поведение на финансовите си кръгове и ги убеждават в изгодността на руската комбинация за тях
Руското предложение приемат и двете заинтересовани страни България и Турция. Австро-Унгария и Германия се опитват да ги отклонят. Инициативата на Виена за тайни преговори в София е отхвърлена от правителството на Малинов. То следва линията за сътрудничество с Русия и така респектира Фердинанд, когато австрийският дипломатически представител Торн се опитва да преговаря с него чрез първия му личен секретар С. Добрович.
Руското правителство предоставя заема на България при условие той да се сключи чрез конвенция непосредствено с него и заедно с това да се подпише и друга – за изплащане на източнорумелийския окупационен дълг, наложен от Берлинския конгрес. За преговори в Петербург пристигат министрите на външните работи Ст. Паприков и на финансите Ив. Салабашев, а в Цариград отива министърът на търговията и земеделието Ан. Ляпчев. Паприков и Салабашев приемат конвенцията, макар първоначално да са за заем по банков ред. Така преговорите протичат делово и спокойно. Но представителите на Банк дьо Пари и лондонските им партньори се опитват да придобият отстъпки и поискват заемът да мине в службата на Жорж Буске за упражняване на финансов контрол, след като руските представители предлагат да се контролира от трите сили на Антантата. В знак на протест българските заявяват, че се връщат в София, но Изволски ги успокоява, като съобщава, че руското правителство отхвърля всякакъв контрол и политически гаранции. На 28 март 1909 г. той представя проект на договора за заема, който се приема.
Подписването на конвенцията за източнорумелийския дълг се отлага по искане на българските делегати и със съгласието на Изволски. Тя предвижда възлизащият на 10 618 250 рубли (28 178 205 лв.) дълг да се изплаща за 13 години по 400 000 рубли на полугодие, като първото плащане да бъде на 1 юли 1909 г. То не става, поради отлагане на преговорите, които трябва да се проведат в София между българския кабинет и руския дипломатически представител Сементовски-Курило. Конвенцията за заема е подписана едва през 1912 г.
В действителност обаче са изплатени само анюитетите на заема за 1909 и 1910 г., като главницата към 31 декември е 81 509 010 франка, а в края на Първата световна война – 78 783 945. От окупационен дълг България изплаща до 1915 г. само 3 375 000 лв. Остатъкът е повече от 24 млн. лв. Но и Русия не е настоявала за редовно изплащане.
Проф. Никола Цонев
http://bgevrazia.org/index.php/en/articles/31-2015-09-07-23-07-49
Дарик радио