На 9 ноември 1973 година на 50 години си отива от този свят един от емблематичните актьори на българския театър и кино – Апостол Карамитев.
Господ сякаш чува молбите му. През 60-те години писателят Светослав Минков, тогава директор на издателство „Народна младежа“, го поканил да напише спомените си. Даже бил определил заглавието – „Книга за мене си“. Но Карамитев реагирал бурно: „Ти за какъв ме смяташ? Глупав, суетен човек или що? Само суетните, празни хора пишат спомени на млади години!“, ядосал се Карамитев. Но Минков продължил: „Води поне записки за живота си, за да ги използваш на стари години“. „Аз не мисля да остарявам, отвърнал му всенародният любимец. Искам да умра млад, красив, весел, интересен! Не ща да остарявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите…“ „Но без това не може, Апостоле!“, казал писателят. „Нека оставим на Бог да реши!“, приключил големият артист.
На сцената на Народния театър
Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1951 г. със специалност актьорско майсторство в класа на професор Боян Дановски. Дълги години е сред водещите актьори на Народния театър „Иван Вазов“ (от 1947), където създава поредица от забележителни роли. Сред тях е Ромео в „Ромео и Жулиета“ на Уилям Шекспир, с режисьор Стефан Сърчаджиев
(1953).
Жени се за актрисата Маргарита Дупаринова, с която имат син и дъщеря, също актьори – Момчил Карамитев и Маргарита Карамитева.
С Георги Калоянчев в „Специалист по всичко“ (1962) на режисьора Петър Б. Василев
Неговият дебют в киното е във филма „Утро над родината“, през 1951 г.. Актьорският му метод е описан като съчетание на „интелектуалния анализ с дълбочина на емоционалния живот“
Специализира режисура в Москва. От 1969 г. до смъртта си е доцент и преподавател по специалностите „актьорско за драматичен театър“ и „режисура за драматичен театър“ във ВИТИЗ.
През 1971 г. Карамитев озвучава всичките образи (мъжки и женски) в дублажа на английския сериал „Сага за Форсайтови“ за Българска телевизия ( БНТ).
„Легенда за любовта“ (1957) на режисьора Вацлав Кръшка
Големият български режисьор Леон Даниел казва за Карамитев – „беше красив, много красив, но неговата красота тогава не беше на мода, в живота се харесваше, но в театъра се предпочитаха по ръбестите или по-лиричните, а неговата хубост беше по-буйна, по-„апашка“, италианска… Дановски го утешил. Казал му бил: „Твоето време скоро ще дойде.“ Чочо му повярва. След две-три години стана първата българска звезда. С вскички плюсове и минуси на това.“
Апостол Карамитев и Любомир Шарланджиев в „Това се случи на улицата“ (1955) на режисьора Янко Янков
Става заслужил артист (1963), а скоро след това и народен артист (1969). Получава Награда със специална почетна грамота за мъжка роля във филма „Това се случи на улицата“ на МКФ (Карлови Вари, Чехословакия Чехословакия, 1956), Първа награда за мъжка роля за ролята на Симеон в пиесата „Монахът и неговите синове“ на IV национален преглед на българската драма и театър (1969).
По-известните му театрални роли са в „Дон Карлос“ – маркиз Поза, в „И най-мъдрият си е малко прост“ – Глумов, в „Ромео и Жулиета“ – Ромео, във „В полите на Витоша“ – Христофоров, в „Монахът и неговите синове“ – Симеон.
С Виолета Бахчеванова в „Мария Стюарт“ на Шилер, постановка на Кръстьо Мирски, 1969 г.
Апостол Карамитев завършва италианско училище в Бургас и владеел езика перфектно. Години след като завършил училище, спокойно можел да мине за римлянин. Когато още като млад актьор излязъл на сцена, красивата му външност и талантът му влудяват жените дотолкова, че два огромни куфара не му стигнали да побере всичките любовни писма, които получавал от почитателки.
В столичните артсреди се носи и една легенда – поетът Николай Лилиев получил инфаркт и починал, четейки любовните писма до… Апостол Карамитев. Лилиев, който преди смъртта си няколко години бил драматург на Народния театър, поискал да „се зареди“ с вдъхновение от любовните писма, които получавал актьорът-красавец, тъй като по ирония на съдбата, нежният лирик нямал свои.
Апостол Карамитев и Виолета Донева във филма на Борислав Шаралиев „Двама под небето“ (1962)
„Понякога ме болеше, че Апостол има толкова почитателки“, разкрива години след смъртта му вдовицата му Маргарита Дупаринова. Но допълва „Но то кой не се е влюбвал в Апостол Карамитев?! Даже и животните край него го харесваха“, казва тя.
Двамата се залюбили като сценични партньори. Също на сцената, Апостол предлага брак на избраницата си като й връчва сребърна халка. Маргарита била две години по-голяма от любимеца на публиката.
Съпругът й имал две страсти – театърът и семейството. Нетипично за красив мъж с много почитателки, бил домошар. Докато децата му били малки, по няколко пъти на ден се връщал до вкъщи, за да ги наглежда или да им занесе някакви лакомства. Докато бременната Маргарита била с „Идеалният мъж“ на турне, Карамитев й написал, че ако роди наследник, той трябва да се казва Момчил, защото нямало по-мъжко име от това.
С Маргарита Дупаринова и децата им Маргарита и Момчил
„Когато Апостол водеше децата ни на куклен театър, вземаше и другите деца от кооперацията – спомня си Дупаринова. – Те му се подчиняваха безусловно. Привличаше ги като магнит, даваше им пълна свобода, която те никога не обръщаха на слободия. Така предаде и любовта към театъра и на Маргарита, и на Момчил.“
Един от най-близките приятели на Карамитев, известният публицист и автор на „Разговори с Буров“ Михаил Топалов разказва: „Помня, срещу Нова година вървяхме по бул. „Ал. Стамболийски“ И близо до един магазин за дрехи видяхме бедна женица – премръзнала, с мокри крака, със старо палто. Той влезе в магазина, купи едно дебело вълнено палто, калпак, чорапи, ръкавици и обувки на жената. Нежно сърце носеше. Апостол издържаше и двама бедни студенти…“, разказва Топалов.
„Любимец 13“ (1958) на режисьора Вадимир Янчев
Легендарният актьор не оставал равнодушен и към бедните си, по-възрастни колеги. В София по това време се подвизавал един изпаднал артист – Караджата. Бил голям чешит, с дълга брада, спял по входовете или направона голата земя. Караджата никога не се оплаквал. Държал се достолепно и с достойнство сякаш още е на сцената на Кърджалийския театър, където заради суровия си вид изпълнявал главно „страшни роли“.
„Песен за човека“ (1954) на режисьора Борисалв Шаралиев
„Един ден вървяхме с Апостол по „Раковски“, спомня си Михаил Топалов, и пред „Славянска беседа“ той видя Караджата. Спря го. „Караджа – вика му, – днес взех два хонорара. Много ми са. Ето ти единия“. И мушна нещо в джоба на скъсания му балтон. „Не! – извика Караджата. – Не съм просяк. Не искам милостиня!“ „Това не е милостиня. Това е хонорар.“ „Апостоле, прекрасен мъж си, но аз милостиня не взимам!“, отсече Караджата, върна парите и си тръгна. „Боже, какъв човек!“, възхитено промълви Апостол.“
С малкия Олег Ковачев в „Рицар без броня“ на Борислав Шаралиев (1965)
Карамитев се разболява от рак на черния дроб, за което знаел само режисьорът Вили Цанков. Актьорът нито за миг не се откъсва от любимата професия – до сетния си дъх се снима в „Сватбите на Йоан-Асен Втори“. Епизодът с първата сватба на Йоан с Мария (Невена Коканова) снимали на Алдомировското блато край гр. Сливница. „Беше много студено, ние преджапахме няколко пъти през ледената вода. Може би това ускори болестта на Апостол“, предполага тогава колегата му Коста Цонев.
С Невена Коканова в „Сватбите на Йоан Асен“ (1975) на режисьора Вили Цанков
Изтормозеният от ужасната болест актьор починал в непоносими болки и не успял да довърши ролята си.
След смъртта му били обсъждани два варианта. Снимките да се прекратят и заснетият материал да остане като документ за последната роля на гениалния Карамитев. Възприели обаче идеята филмът да се довърши със заместник на покойния – Коста Цонев. Цонев вече трябвало да играе две роли – Йоан-Асен и брат му Александър.
Доста след смъртта му голямата наша сценографка и приложничка Мария Ножарова, автор на костюмите за филма „Сватбите на Йоан-Асен“, споделя, че е затворила „невероятните лазурни очи“ на Апостол. „Когато отидох в моргата, не беше обръснат. Аз го обръснах, плачейки…“, разкрива художничката.
Актрисата Виолета Гиндева пък си спомня пред Impressio: „Прекратихме снимките след погребението. Взе се решение от режисьора, ролята на Йоан-Асен Втори да продължи да изпълнява Коста Цонев. Аз го знаех това, всички го знаеха. Но така се получи, че първите снимки с Коста след погребението на Апостол, бяха на сцената, когато трябваше моята героиня, ромейката Ирина, втората съпруга на българския цар, дадена от баща си Теодор Комнин като дипломатически подарък, да бъде въведена в тронната зала, в която Йоан Асен Втори я чака. Дори ние с Апостол бяхме репетирали тази сцена и той беше предложил много интересно решение.
Последният филм на актьора „Сватбите на Йоан Асен“ (1975) на режисьора Вили Цанков
Отивам на снимките, гримираха ме, облякоха ме и влязох в декора. Видях висок мъжки силует, застанал при един прозорец с гръб към мен, облечен в дрехите на царя! Със същата наметка, със същата коса, със същата корона, които познавах… Без да се усетя, извиках спонтанно: „Апостоле!“ Всички се вкамениха! Мъжът се обърна и … вместо черните очи на Апостол, видях сините очи на Коста. Разплаках се!.. Разтече се грим, докато ме изчистят, докато ме гримират отново… След това се извинявах на Коста. Защото това беше ужасно от моя страна, защото в този момент аз трябваше да го подкрепя, на него никак не му е било лесно… Мал шанс беше, че Апостол не можа да си завърши филма, но… животът е това, което се случва, докато ние си правим планове“, разказва голямата актриса.
Вдовицата на Карамитев, Маргарита Дупаринова до такава степен чувствала живота си свързан с Апостол, че се опитва да запази в тайна втория си брак с морски капитан, когото срещнала в санаториум. Бракът на актрисата с десет години по-младия й втори съпруг продължил едва две години. Капитанът не успял да замени в сърцето й голямата й любов към бащата на нейните деца.
„Всички знаем колко необикновен беше този бургазлия, българин и тракиец. Благодаря на съдбата, че съм била с него!“, казва Дупаринова на една от панахидите за него.
В „Бялата стая“ (1968) на режисьора Методи Андонов
Думите на Апостол:
„Аз най-добре зная за мълчаливата борба между режисьор и актьор, тъй като съм живял с нея в продължение на 25 години.Завърших и режисура, а се захванах само с актьорска работа. И често пъти, когато трябваше да надхитрям режисьорите за да прокарам актьорската си концепция, се проклинах, че станах актьор. А сега, когато гледам как моите студенти се опитват да ме надхитрят, ми става и приятно, и болно, че не съм успял докрай да ги убедя в моя замисъл, че той не е станал наш общ замисъл. Но мога много добре да ги разбера“.
С Елена Райнова в „Бялата стая“ (1968) на режисьора Методи Андонов
„Защото аз все си мисля, че във всеки човек е скътано човешко щастие. Това щастие е дадено човеку от родители, от приятели, от учители, от любима, от деца, от народ. Дадено му е от хора, от човеци, и е предназначено за хора, предназначено е за човеци. Някога, преди много години, в моите бурни младини, аз имах чувството, че светът е създаден за мен, че светът се върти около мен и че светът съществува чрез мен. Петдесетте години, които изживях, многото погребения на които присъствах, ме накараха да се убедя, че светът не съществува за мене, че аз не съм пъпа на Вселената и че светът не се върти около мене.
Със Стефан Пейчев в „Това се случи на улицата“ (1955) на режисьора Янко Янков
Но това ме научи и на едно друго нещо: че това просто, вълшебно нещо, което е животът, човек трябва колкото може по-честно, по-умно, по-запълнено да изживее. И може би, може би този живот няма да е сбъдновението, за което е мечтаел на младини, няма да е крилата мисъл, полет, а ще бъде, може би, само една клетка, която приема сока от земята и го предава нагоре, може би животът няма да бъде шумолене, няма да бъде листа, няма да бъде плодове, а само тъкан, само клетка – но и това е живот, това е, може би, предназначението ни: това, което сме взели, да дадем, да върнем; това, което сме взели, от хората, да го върнем на хората… за да, както е казал поета: „за да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори…“
Валерия КАЛЧЕВА
Източник: Дир.БГ