Само на 23 години светът ни напусна романтикът и младата надежда на българската литература Стефан Кичев. Въпреки крехката си възраст зад гърба си имаше много признания и национални награди, а с разсъжденията си и познанията си впечатляваше в не една статия или телевизионно участие, съобщава „Труд„.
Засега не се съобщават подробности за смъртта на момчето, но това, което разбираме от краткото съобщение в сайта на София прес (sofiapress.com) става дума за самоубийство.
СТЕФАН КИЧЕВ (1997 – 2020)
Заради романтичните си лирични творби младият автор често бе сравняван с Пейо Яворов, който бе и сред любимите му автори, наред с Димчо Дебелянов и Никола Вапцаров. Сред другите творци, от които Стефан се учеше и постоянно препрочиташ бе Оскар Уайлд.
През октомври Кичев спечели второ място на националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ с откъс от цикъла му „Екраните не спят“. Със свои творби в него участваха 142 млади дарования, чиято голяма мечта бе да издадат собствена стихосбирка. Стефан също бе на крачка от успеха, като първата му книга трябваше да стане факт съвсем скоро, отпечатана от едно от големите български издателства.
Стефан бе отличен и в конкурса „Граждански будилник“ на Столична община, в който получи награда за свое задочно писмо до дисидента, писател и журналист Георги Марков. Първото му признание идва още като тийнейджър, през 2013 г., когато с поемата си „Гноен вик“ печели ученическия творчески фестивал „Малки поетики“ в категория „Литература“.
За Кичев поезията бе интимно преживяване, затова не споделяше стиховете си онлайн. Мечтаеше да ги види напечатани и да е един от авторите, които ще създадат новата лирична и романтична поезия като контрапункт на чалгата и културното послание на този тип музика.
Стефан мечтаеше и да стане журналист, от онези, заради чиито слова се променят хора, общества и светове. И с прозата, и с поезията постоянно иска да счупи бариерите и ограниченията, рамките, в които сме се вкарали като общество и като индивиди.
Неслучайно след завършването на Първа английска гимназия в София записва да следва специалността „Журналистика“ в Нов български университет. Пише различни текстове и анализи за български медии, работи и за чужди такива. Признава, че за да пишеш добре трябва преди това да си прочел много книги.
Затова и освен любимите български поети и вдъхновителят Оскар Уайлд чете и други световни класици като Кафка, Достоевски и Херман Хесе. Определя популярните през последните години автори като Паулу Коелю като хавлия, на която можеш да избършеш потта от притеснението, че не четеш книги.
Гноен Вик
Посветено на Лора, моята любов и вдъхновение,
Обичам те Реших да седна да пиша тази поема, потайно,
докато е мрачно и слънцето, и приятелите ми са си скрили усмивките
Пиша, защото не харесвам младите съзнания да са обляти с души, подгизнали в сляпа ксенофобия и омраза
Пиша, защото не се кефя, че мацките са луднали по псевдопоезия, рисуваща една и съща картина – цигари, червено вино и несподелена любов
Пиша, защото чакам нещо истинcко да се появи, да ме удари, да ме прегърне и да закърпи раната ми с нежни сълзи
Пиша, защото в побъркан свят нормалното живее само през очите ми
Аз желая нормалните хора, нормалните чувства и интереси
Всички са различни, всички се мразят, гади ми се от тази тъжна картина
Къде е нормалността, къде са децата, свирещи…
Търся я и пиша тази поема Пиша за всички
Момчета и момичета, гейове и лесбийки, бездомници и богаташи
Момчетата спортисти, хулигани, писатели, музиканти, будисти, математици, фейсбук звезди
Момичета,
Които са притиснати от натиска на хиперсексуалност от розова възраст,
и момичета, подали се на него
Момичетата, които усещат в ястията си пепелта от кантара и огледалото,
и момичета, уверени в своите ангелски тела
гейове и лесбийки, които са скрити в топлотата на своя гардероб, събиращи солта на смелост по раната на изолация
И тези, които гордо признават своята природа
Скучните поети с техните сиви цигарени димове и пасажи на изгубена любов
Неразбраните артисти, потопени в сюрреализма
Всички, контролирани от команди
Команди от страх, че сме курви на обществото, секс робове на каишка, готови да изпълним всяка команда, изтълчена от завистливата му уста
Но със зъби отстояваме нашата свобода,
За Загубените дендита, лудеещи самотно в хипи ерата,
Гълтали през училище дългите лъжици на подигравки за розовите си ризи и зелените си пуловери,
За джентълмените аристократи, искащи да полетят в ливадата на покоя, но завряни по съдба в покривките на телата на тийнейджъри
Със спуснати коси на път, сядащи с кръстосани крака, защото така сяда един джентълмен,
Които слушат класическа музика и бирят слюнки по тялото на симфониите, изфранцовани от музикалните великани
Които четат поезия и вкъщи наглас си я рецитират като по филм, актьор на сцена, чакаща да бъде замерена с рози или зеленчуци
Които дирят надежди по слепите момичета в училище със самотни материалистични мечти,
Пиша за Джимморисъните и Кърткобейнците, заклещени в ерата на капитализъм и социално еякулиране,
Блуднейки в своите кожи на тийнеджърите, които са дарили със своето присъствие,
Които летят по улиците на черните си кожени якета и разбунтувани черни конверски и се борят срещу шлема на сексуалната репресия, избутана до ръба на абсолютна хетеросексуалност за всички
Които свирят китарите си и галят галантно струните на голия ум на момичетата, желаещи опастност
За скитниците на нежността, облечени в старото палто на меланхоличната самота,
Kоито са врагове на любовта и любовта им е враг
Пиша за оптимистите, надрани от храстите на държавните училища, търсещи лека в частните, намиращи билети за лотарията им, вече издраскани, наплюти и изхвърлени от минаващи хобити на нашето гигантическо време
Които лежат изпод езерото на звездите върху покривите на София, облечени в раздърпаната, неизгладена риза на луната, изправяйки кривата черна папионка на нощта, мислейки за събличането им
Които никога не са сполетени с куража да оставят ума си гол, по пишка, и да приемат бриза на мозъка на светлините по ъглите
Да отидат при наркомана и да го помолят за едно мляко с какао и да усетят по зъбите си невнемяемото количество на какао и да го напсуват, че хероина му е изстискал вкуса
Пиша и за хленчещите пръдльовци, които биват одраскани от ръждясалите нокти на “известността” и крещят с кеф
О, Шабад, люляците лилавеят по розовата ти изгнила бензиностанция, израснала на абстиниралата ти плът
Лилави като скитноликите гладни глави на гоблини, съзерцани отзад в градината с листата, облечена в сянката на младата салата на шопинга
Оживени от Нирвана, ХХЛ, 15-ка, чистак, издухана, докато пикаеш, пикаеш, докато я дишаш, приема те, подгизва те в кльощавите си рани
Прекланя света пред теб, тя ти е роб, поет е с проблем към морфина и лигава химикалка
И се усмихва любовта ти, изпълва ти корените със скъпи трюфели, които миришат хубаво, експлозивен вкус из устата ти
Усмихва се и запява песента на живота Шабад! Шабад, чиито храмове са из центъра на София,
Промъкват се и покоряват земята на нашата столица,
Неговите жертвоприношения са простички, изискват детинската невинност и куп салфетки
Шабад, които говори през всички нас и ни кимва демонично през екрана на чикиджийската 4-цифрена система, като натиснем,тя да е изпълнена със синята дрога на Марк Зюкенбърг
Приеми го, всички сме наркомани на нея, покланяме се, снимаме се, мислим какво да напишем за статуси
Проклети лайкове! Демонични лайкове
Чрез тях набивате чекията на социалната мрежа и тя еякулира и пръска със своя опашат питон джизела на самочувствие по голите тела на фейсбук “звезди”
А те я приемат за вана и потапят всяка представа за реалност в нея
Шабад, който зубри всяка единица и молекула на енцикопледическите стихове в учебника по история, с надежда да ги отдели демонстративно пред Началникът и той, удоволетворен, да си забоде рогата и да напише едно еднакво 6
Шабад, чиито глас е чалга и чиито войници се нареждат скромни пред нея с отворени бюстове
Обръснати, плешиви, с тънки дънки и плюшено яке на Пул енд Беър
Всички запяват бойният вик на Шабад по подлезите на НДК
Плаче ми се и ми се гади като го виждам, страхът ги побеждава
Страхът от всяко нещо, различно от тях, ги усамотява и ги оголва,
и те намират утеха в нацизма и фашизма Събуждаме се в Шабад всички тираджии на изкуството, търсещи меланхоликия лек на плагиатсвото
Аз съм Шабад, ти си аз, ние сме Шабад, всички
Хора, човешки същества, търсещи капките на реката на спокойствието, на успеха, на реализация, на живота
Бездомниците на улицата със зебровите си
бради и насекомови очи
Засъхналите останки от финансовия сопол върху мустака на алчност
Дядовците на село, работещи върху двигателя на кола от 58-ма
Чужденците, нападнати по мрачните ъгли на нащата обладана столица
Обладана от мъглата на омраза, на ненавиждане
Всички сме с доброта в наще сърца и ум в наще глави
10 войници на Шабад, които ме нападнаха и ме ограбиха преди месец долу в осветеният тунел на София
Прощавам ви, не ви обичам, не ви и мразя
Вие сте като мен, аз съм като вас
Братята ми, обиждащи скитноликите различни от тях, братята ми обиждащи тези които обиждат
всички до един сте ми братя и сте мен и аз съм вас
Мразете ме, мразете гласа ми, не ми пука, моята душа е чиста и оголена
Мутрите, тряскащи барабаните в Син Сити, политиците, криещи се от протестиращите хора, тревоманите, подгонени от полицаите
Аз ви се усмихвам и оголвам духа си пред вас
Прекланям се пред вас, удоволетворете ме с една усмивка и изпълнете небето с лъчи
Нищо повече не искам – С.К
18. Из цикъла „Екраните не спят“
(Кибетрагични стихове)
1.
свѣт
светлик
светкавица
гръм
тряс!
нирвам се в грядуще
от раз
непрогледно, непознато
мрак, трънак, бодил
без божа душа
в тоз тъмен, машинен всесвят
паника
беж!
огнедишаща ламя
не, светещ небостъргач
на него неонов движещ се плакат:
„к звездам!“
спомени за прогрес,
в космоса широк някога мечтания за летеж
моментен световъртеж,
ала действителността
ме сграбчва, оттърсва от наивитета на
човек
тълпа ме заобикаля
тракащ с кокалите си скелет на футурист
ме забелязва,
целия обвит в метал
до мен се
доближава
и на мига се отвращава
топлината ме издава
признак на нескончаем регрес!
погледи бликат от омраза
навярно, нося се с обрива живот
сред
изцерена от него
пионерска раса
лазер ме пронизва
мадама от пластмаса
ми намигва
– как топла кръв ми липсва в моята клиентела!
има си хас!
в материята еднократна
вдъхнали са живот – не живот с радост, лъчи, сред пустиня мираж
а долен, прокобен
шантаж
животец за живуркане
сред блата, мочурища в пропаст на мечта
за прекрасен нов свят
празничен ропот във виртуалната тъма
пред мен се разкрива бъдещето на любовта!
19.
Писмо до Георги Марков
На рождените дни на дисиденти или датите на техните убийства се случва нещо, което вероятно би било най-големият кошмар за същите тези дисиденти, привидно получаващи заслужените си почести и признание.
Имам предвид всички тържествени церемонии пред окичени с венци паметници, на които управляващи и хора с мерак да са управляващи държат прочувствени речи и говорят за тези хора като за светци. Мъченици, похвално загинали в борба със злото; при това същото зло, с което в момента тези достойни властимащи или властгонещи господа се борят. Борба, в която най-острите оръжия са най-високопарните речи. За този феномен нашият Георги Марков разказва в писмото си до Христо Ботев:
„О, как искам да видя лицето ти на този ден, как отгоре, някъде над облаците, гледаш това човешко наводнение към твоето лобно място, как добре организирани организации, войници, офицери, милиционери, ученици, пионери, комсомолци, партийци, духови музики, ракетни части, обикновени и централни комитети, генерали, поети, министри, писатели, разни деятели – с коли, камиони, автомобили, хеликоптери и пеша отиват да отдадат почит на легендата…“
Днешно време по-голямата част от „отдаването на почит” се наблюдава във фейсбук под формата на статуси или по телевизията, където всеки без да напуска уюта на дома си може да прояви уважение към падналия „в бой за свобода”. И ставайки свидетел на всичко описано, не мога да не си мисля единствено за Георги Марков и да не се обърна направо към него.
Драги Георги Марков,
Наслушах се и се начетох на поети, министри, писатели, разни деятели да говорят и пишат за теб като за светец, като за апостол на свободата, чист и невинен агнец. Наслушах се да ти оправдават прегръдката с режима на Тодор Живков, вилата, в която си живял, че дори и сивото БМВ, което си карал из София. Ти не си светец, не си апостол на свободата и не си, за Бога, чист и невинен агнец.
Ако човек истински те разбере и прочете твоите задочни репортажи за една задочна (за теб) България, ще вдене, че ти сам си се смятал за лаком страхливец, който е имал от всичко в изобилие – пари, слава, домове за „творчество и отдих“, редакторски постове, безкрайни сметки в кафенета и ресторанти, почивки и пътувания в чужбина – и който лаком страхливец, докато се е наслаждавал на комфорта, е пренебрегвал истинските смелчаги като Константин Павлов, страдали по неразбираеми за него начини.
Че ти активно си участвал в дублирането на литературата с псевдолитература, дублирането на личността с псевдоличност и дублирането на живота с псевдоживот, както ракова клетка дублира човешка тъкан.
Не мога да търпя как хора, които имат полза да нападат комунизма, но кладенецът на идеите им е пресъхнал, неистово и жадно ровят за останките ти и ги развяват в статуси и речи за твоята значимост.
Ходят по телевизията и разказват за теб, сякаш носят на всички ни благата вест, спасителното послание, разказват за твоето убийство и разбираме, че те в момента, появявайки се на екраните на стотици хиляди телевизори с твоето име изписано отдолу, сякаш борят същия злодей, който те уби. И ние зрителите поддържаме шоуто.
Ти щеше да се надсмееш над нас така, както си се надсмивал над себе си. Защото излизаш отвъд границите на праволинейната правилна позиция на постпреходния антикомунист в България. Позиция, която може да бъде споделяна единствено от роботи, извършващи механични уравнения в главите си, в които уравнения ти – легендата за теб – е търсеното, ценното и решаващо задачата неизвестно.
Пиша, защото ти не си робот и нито един брониран костюм, независимо от какъв непробиваем метал, не би могъл да побере, нито да устои на неудържимите напори на твоята човечност.
Преди време се възмущавах как те няма сред всичките писатели, които изучаваме в училище. Докато бях в гимназията се скарах с един учител заради теб, още прясно вдъхновен от твоите думи.
Но сега си мисля, че може би не искам дори да си представям в какво готическо чудовище ще те превърне образователната ни система, нито пък да си представям какви букети от клишета ще се пишат за теб в преписваческите сайтове и как ученици ще рециклират тези букети, за да могат да си предадат домашното или представят успешно на някое изпитване.
Ти открито и без задръжки пишеш за скъпата западна кола, която си карал, заплатите от няколкото служби, които безсрамно си прибирал и мерзостта на съюза на писателите, в който угоднически си членувал. Пишеш за себе си също както е писал Александър Солженицин, когато разказва за полагащия му се лакей като съветски офицер, който му е носил багажа, готвил и чистил.
Разбирам те какво си целял да направиш, когато си подел пред микрофона на програмата „Контакти“ изповедта си за една задочна България. Разбирам, че не си искал да допуснеш грешката на Ботев – не си искал да им дадеш легендата за теб, името ти да кънти из радиостанции и непрестанно да се предъвква от ненаситните усти на политици и комсомолци.
Не си искал да се разпънеш на кръст в името на правдата – искал си да покажеш, че си недостоен за мъките на Голгота. Да припомниш, че тогава на онзи хълм в Йерусалим е загинало презряно и предадено от света същество, а не доволно и наядено гражданче на малка държава.
Може би така си се надявал – ако не сочиш с пръст, ако не назидаваш и морализаторстваш, а вместо това подложиш себе си на парещите болки на нажеженото желязо на съвестта, няма да се роди герой, няма да се роди мъченик, но когато останалите чуем твоите отчаяни викове инстинктивно и ние ще се вгледаме в себе си.
Ще се замислим дали сме толкова по-добри от теб? Дали всъщност по същия начин не сме огъвали коляно, когато сме надушвали огромна лична изгода? Дали и ние не сме си предавали принципите? Дали и ние също не сме достойни за мъките на Голгота?
Ако някога се явиш в София като видение, както се явяват в Москва на Булгаков, и успееш добре да огледаш наоколо, неминуемо ще разбереш, че не си успял. Че некадърните на момента са те „употребили“ както ти се възмущаваш, че употребяват Христо Ботев. Не знам какво ще кажеш, как ще реагираш, но едно ще осъзнаеш на момента и то е, че врагът те победи. Уби те с миниатюрна отровна сачма и после ние те превърнахме в изкуствен образ на мъченик.
Образ, който може да се надене само от бронзови статуи, но не и от дишащи човешки същества, каквото ти си бил и каквото ти единствено си бил.
„Оттук нататък с твоето име в уста, боготворейки легендата, всички тия власти, и особено сегашната, щяха да унищожават всеки българин, който дръзнеше поне най-бледо да бъде като тебе.“
Труд, Блиц, София прес