автор: Александър Скалд, фейсбук
Две училища имаше в моето село. Едното от първи до четвърти клас, а другото – от пети до осми. Когато бях в първото, или Малкото училище, нямаше такова нещо като слети класове. Всеки клас си беше отделен. Имаше си своите образи, своите звезди, своите аутсайдери. Имаше съревнование във футбола между класовете.
С времето децата намаляваха – отиваха да учат в градовете, понеже родителите им нямаха работа на село. Появиха се слетите класове. Беше странно и плашещо, защото дори тогава осъзнавахме, че става нещо лошо.
Вече бях студент, когато чух, че са закрили Голямото училище. Всички класове бяха в сградата на Малкото. Слети – по два класа в стая.
Наскоро наминах край Голямото училище. Разруха и печал. Входната врата беше изкъртена. По пода имаше само прах и счупени стъкла. На горните етажи ставаше по-зле – потрошени чинове, разбити врати и лайна. Човешки и животински.
Болката беше най-голяма, когато стигнах до учителската стая и директорския кабинет. Стотици книги разпиляни по пода. Все още запазени. И все ценни – „Под игото“ с твърди корици, сборници с творби на Христо Ботев, краеведски трудове за моя край, книги за природата, Джералд Даръл… и много други.
Подът в коридора между учителската стая и директорския кабинет беше покрит с рисунки. Шарени картини на щъркели, поляни и реки, нарисувани несръчно с водни боички. Имената на авторите са си още там, както и класовете им. Може би са били част от някоя изложба, когато все още е имало класове, които да се състезават.
В някои стаи, които вече не помнех за какво служеха, имаше още съкровища – релефни карти на планини и други географски обекти. Големи и подробни, пред които може да прекараш часове, откривайки красотите на България.
Имаше още много запазени или унищожени скъпоценности в старото училище. Но нищо не беше по-ценно от спомените. По коридорите преди се чуваше детски смях, гонехме се, въпреки заплахата дежурният учител да ни накаже. Имахе си вражди, защото тогава имаше достатъчно хора, че да си ги позволиш. Състезавахме се кой клас ще победи на футбол, харесвахме си момичета от други класове и ги закачахме непохватно и глупаво.
Виждайки с какво разполага училището като база, си представям един храм на учението и тихия екстаз от получаването на знания. А след един вълнуващ учебен ден би било прекрасно да се прибереш по селските пътища, оградени със зелена трева и разперили клони черници. Но никой не приемаше така училището. То можеше да бъде това за нас. Някога. Вече не може да бъде храм за никого, освен за белките и гризачите, които го обитават.
Последен спомен за светлото минало е надписът на черната дъска с бял тебешир – „Ваканция! Ура!“.
Една безкрайна ваканция за Голямото училище. Последната ваканция, след която никога няма да има първи учебен ден.
Тръгвам си. Стъпките ми отекват глухо из коридорите, а под краката ми – хрущят счупени стъкла и парчета от стената. Спомените ме изпращат до изкъртената врата на мъртвото училище.
Ваканция! Ура!
