“Въпросите и темите са много интересни. Имам какво да кажа и в частен разговор с радост бих разговаряла за тези неща. Но много се надявам да ме разбереш. Всяка дума, която излезе в медиите като мое мнение, е повод на злонамерени хора да обърнат тези мои мисли срещу мен. Много моля да уважиш моето мнение!”
Това ми написа Рада Миладинова – млада и талантлива художничка, която от две години рисува плакатите на Театъра на Българската армия, в отговор на молбата ми за интервю. Последната ѝ впечатляваща изява е за премиерата на “Сирано дьо Бержерак” с Камен Донев в главната роля – гравюра, не карикатура на един дългоноско!
Младата художничка на изложба в памет на дядо й Григор Вачков пред Народния театър
Нейно дело са и плакатите за “Жена без значение”, “По-студено оттук”, “Енигматични вариации”, “Маркиз дьо Сад” и др., за гледането на които ограничението от 30% от залата възпира реалния интерес. Отдавна не се е чувало “Търси се!” (билети) пред театъра, но вече е факт!
Не, не пробива на това сложно (и не особено популярно напоследък поприще – плаката – б.а.) благодарение на майчината и дядовата си фамилия – Вачкови.
Пробива с таланта си!
Нина – съпругата на директора на театъра на армията Мирослав Пашов, самата тя талантлива художничка, го съветва да я потърси – още като студентка по графичен дизайн в Националната художествена академия, за автор на плакатите на постановки на Армията.
“Да пробваме Рада”, казва му тя, и не греши
“А Рада толкова обича театъра, първо се допита до мен. Казах “да”! И оттогава рисува за Армията“, казва майка ѝ Мартина. А освен това Рада се оказва фен на Сирано… И на Камен Донев.
Григор Вачков СНИМКА: Архив на Националната филмотека
Рада е наследила таланта от рода на баба си Силвия, чийто брат е художник. Малко известен факт е, че Марта също рисува хубаво и навремето влиза в Техникума по фотография. После все пак избира да кандидатства във ВИТИЗ. Бащата на дъщеря ѝ – Радко Миладинов, е бизнесмен. Днес
Марта казва, че много иска в следващите години
да бъде известна
най-вече като
майката на
именитата
художничка Рада
Защо пък да не стане точно така?
Извинявай, Марта!
Идва ново поколение…
24-годишната Рада иска да е неразпознаваема, незнайна, еманципирана, да опази личния си живот.
Марката в памет на дядо й
“Не иска да се говори за нея, това е толкова достойно! Много ценно!”, казва Мартина Вачкова, която се гордее с дъщеря си.
“Уча се от нея да не правя тези глупости в жалък опит да разкрия душата си, които сторих преди години. Грешка! Не се научих навреме. Уча се от Рада! Ако сега тя ми беше майка, а не дъщеря, щеше да е различно… Майката трябва да брани детето си”, добавя популярната актриса, съобразявайки се с желанието на Рада да бъде анонимна. Наистина, почти няма текстове за нея, освен някоя измислица – примерно дали има гадже и защо майка ѝ не го харесва. Права е Рада да пази дистанция от любопитни очи.
Рада с баба си
Марта се гордее с Рада и току спомене нещо за щерката по медиите. Следва поредната разправия между двете. “Не ме интересува тази популярност! Ако нищо не съм казала, никой нищо няма какво да си измисля!”, са аргументите на Рада. И не отстъпва от тях. “Не трябва да е в нечия сянка, права е”, казва мама Марта.
За плакатите ѝ
Камен Донев като Сирано дьо Бержерак? Не е нито карикатура. Не е нито дългоноското, който крие грозотата си зад нежни писма! Неговият свят е въплътен в един плакат, който съчетава двата му свята – така го вижда Рада Миладинова, автор на плаката (рядък напоследък жанр – б.а.) за пиесата на Едмон Ростан – премиерна в Театъра на Българската армия. Е, все пак Рада добавя нос на Камен Донев, но това е с благословията на режисьора Стоян Радев (той и друг път работи с младата художничка – б.а.). Резултатът?
Един Сирано, когото никой не е виждал, един Донев, когэото никой не е очаквал да види. А Рада ги възприема като герои от нашето време. И ги рисува и двамата заедно – двама в едно… “Фен съм на пиесата и на Сирано! Не исках да е карикатура! Това е гравюра, не просто снимка”, обяснява тя за погледа си към героя. Интересна симбиоза! Рада Миладинова винаги е имала афинитет към изкуството. Младото момиче прави плакатите на Театъра на Българската армия и напук на пандемията – с успех.
С Христо Мутафчиев – шеф на Съюза на българските артисти
Косите ѝ са тъмни и
небрежно къдрави
Спускат се закачливо над раменете и лицето ѝ, а то е чисто, без грим и толкова естествено. Толкова естествено е и цялото ѝ поведение. Не обича да подчертава факта, че е внучка на незабравимия български актьор Григор Вачков, както и че е дъщеря на актрисата Мартина Вачкова.
Въпреки това те са в сърцето ѝ, примерът им дава отпечатък на младия ѝ път. Той обаче не води към театралната сцена, а към изкуството на художника. Така артистът в нея и семейният талант получават ново превъплъщение.
“Харесвам театъра и киното, те често са дискутирани в моето семейство още от когато бях малка. Обаче съм срамежлива и
рисуването е
най-добрият начин
да изразя себе си, казва Рада. “Още в седми клас взех решение и постъпих в Националното училище по изящни изкуства “Илия Петров” – цитираме разказ на нейна приятелка.
С майка си в Рим – обичат да пътешестват, обичат българското море…
Това, към което се стреми, е да избегне посредствеността в творчеството. А четката ѝ да е искрена в изказа си. Ако я попитате откъде идва това влечение по художественото творчество, тя би отговорила, че е от атмосферата в семейството. В дома им присъстват картините. Те не само говорят за верния вкус към реализма на живота, но и за абстрактното в него. И да си обграден от всичко това, е истинско преживяване и удоволствие.
Разбира се, духът на дома е нещо повече. Това е миналото, до което не си могъл да се докоснеш. То е тук с книгите, с филмовите ленти и със спомените, които чуваш от близките си. И си даваш сметка за неделимото време: минало, настояще и бъдеще, което обединяват и продължават именно те – наследниците.
Тя признава, че харесва абстрактното рисуване, защото всеки може да интерпретира идеята ѝ по различен начин и това прави този тип картини специални. А любимата част от творческия процес са първите щрихи върху празния лист. От този момент тя се чувства уверена да продължи картината си.
Трудно ѝ е да обясни, когато хората я питат за вдъхновението и избора на тема в дадена картина.
Може би единственото й интервю, взето за „24 часа“, от Пенчо Ковачев
“Рисуването е нещо необяснимо. За мен този изказ е по-лесен, отколкото да пиша или да се обяснявам. Затова понякога чувствам, че мога да нарисувам даже това, което мисля”, казва Рада в може би единственото си и първо интервю по повод годишнина на дядо си Григор Вачков.
Когато застава
пред платното
с четка в ръка,
тя иска да създаде картини и образи, които да вълнуват, да говорят за нещата от живота и правилния път към тях. Да въздействат така, както са въздействали и въздействат артистичните творци от нейното семейство. За постигане на доброто и правилното в съвременния живот. Може би за това тя е и един добър и отзивчив приятел, който обича красивото и неподправеното в отношенията”, разказва нейната приятелка Лилия Райкова.
“С Рада, внучка на Григор Вачков, седим и говорим на пейка откъм южната страна на Художествената академия, където тя е студентка, специалност “Плакат”, пише колегата Пенчо Ковачев, познавач на българското кино, отразявайки юбилей на Григор Вачков. Пред тях в градинката се чува свирнята на вечния гайдар. Пита я: “Рада, защо избра Художествената академия пред възможността да станеш актриса трето поколение? Младото момиче, тогава на 19 г., е откровено:
Последният й плакат, рисуван за спектакъла „Сирано дьо Бержерак“ с Камен Донев в Театъра на Българската армия, следват снимки с още нейни работи за трупата, за която работи още като студентка в НХА. СНИМКИ: ТБА
Като малка бях
много притеснителна
и никога не съм имала желание да излизам пред хора и да се изявявам по някакъв начин. Но пък изкуството винаги ми е било интересно. Когато бях в шести клас, започнах да си мисля, че вече трябва да знам какво искам да правя. Не исках да уча в обикновена гимназия и избрах художествената. Ходих на уроци при един много любим мой учител – Чавдар Георгиев. И влязох със скулптура. През много неща минах и за чужбина също много мислех. Ходих в един университет във Виена. Но реших, че трябва да уча в България, чудех се дали сценография, или плакат. А в гимназията съм завършила графика, но не исках пак да е живопис, скулптура или графика, исках нещо по-различно. Смятам, че тази специалност има по-широко приложение. Не само плакати, а и оформления…
“Ти гледала ли си
филмите на дядо си Григор Вачков”?, пита младото момиче колегата Ковачев. “Разбрах, че не познавам всичките му роли. Не мога да го обясня… не че нямам интерес, аз много обичам и театъра, и киното… Имам желанието и трябва да си призная, че ме е срам малко… Наскоро си говорихме с баба ми Силвия и тя смята, че аз още не съм разбрала това. Но колкото повече пораствам, толкова повече се сблъсквам с неща, свързани с дядо ми, все повече го откривам за себе си. Никога не съм парадирала с това, че съм негова внучка. Никога и не го казвах. И след години разбирах, че съучениците отдавна го знаят.
И се радвах, когато не го показваха и не са имали по-специално отношение към мене. Аз така обичам. Дори ми е неудобно, когато някой започне да ми говори за това. От малка исках да съм като другите деца. Да, дядо ми и майка ми са много известни, но аз още не съм. Колкото повече пораствам, толкова повече отказвам да ходя с майка ми по разни места. Тя навсякъде много говори за мене. Аз ѝ се карам здраво вкъщи, когато разбера, че някъде пак го е правила. Забранила съм ѝ. Ама тя си продължава… Казвам ѝ: “Мамо, стига с тия глупости!” Ама тя чува ли? Майка й… Марта…”
Източник: 24 часа