Автор: Найл Фъргюсън, bloomberg.com
„Изпитах тези идеи в Париж по време на разговори, в които участваха и двама от съветниците на президента Еманюел Макрон. Ако предположим, че започне война между САЩ и Китай за Тайван, попитах аз, на кого може да разчита Вашингтон? „Япония, Великобритания, Австралия. Може би Канада. Това е“, беше един от отговорите.
Бях още по-изненадан от песимизма относно Украйна. „Ако Тръмп спечели през ноември следващата година“, предположих аз, „тогава Зеленски е свършен“. „Той е свършен каквото и да става“, отговори друг от събеседниците ми. „Украйна не може да си върне черноморското крайбрежие, което загуби“ – така наречения сухопътен мост към Крим. „Така че войната на практика свърши и Путин победи.“
Подобни разговори разкриват една Европа, разкъсвана между познатата сигурност на трансатлантическия алианс и икономическия личен интерес, който трудно се покрива с този на САЩ. И ако мислите, че Париж е колеблив, каня ви да посетите Берлин. Там бързо ще видите, че Германия – сега в рецесия и с крайнодясната „Алтернатива за Германия“, набрала рекордните 20% в последното проучване на YouGov – изпуска нервите си не само относно войната в Украйна, но и за преминаването към зелена енергия.“
В глобалната битка между Евразийския хартленд и водения от САЩ Римленд предстоят трудности
Америка все още води света, но вярата в нея е подкопана
По време на последните си посещения в Лисабон и Париж чух много дискусии на тема американското лидерство. Беше ми припомнено какво е казал Махатма Ганди, когато е бил попитан какво мисли за Западната цивилизация – че би било много добра идея. Имам същото усещане за американското лидерство: би било много добра идея. Този възглед изглежда е широко споделян сред европейския елит, въпреки че малцина от лидерите на континента дръзват да го кажат на глас.
Основна съставка на лидерството е вдъхновяващата посока. Накъде точно САЩ искат техните съюзници да ги последват? Добър отговор на този въпрос може да бъде намерен в доклада на Съвета за национално разузнаване „Глобални тенденции 2040“, който разглежда пет сценария за следващите 17 години. Желаният очевидно е „Възраждане на демокрациите“, в който САЩ водят възобновяването на това, което наричахме свободен свят. Но си заслужава да разгледаме и другите четири посоки – тези, които трябва да бъдат избегнати:
1. В „Светът в неизвестност“ Китай е водеща, но не е глобално доминираща държава.
2. В „Конкурентно съвместно съществуване“ САЩ и Китай просперират и се съревновават за лидерство в раздвоен свят.
3. „Отделни силози“ описва свят, в който глобализацията се е провалила и се появяват икономически и военни блокове, за да защитят държавите от нарастващи заплахи.
4. „Трагедия и мобилизация“ е история за революционна промяна отдолу нагоре в условията на опустошителни глобални екологични кризи.
Поразителното за мен е, че само две години след публикуването на този доклад, ние вече сме в сценарий 3:
Съперничеството САЩ-Китай и другите междудържавни отношения са канализирани в конкуренция за пазари, ресурси и налагане на репутация… Засилената икономическа независимост намалява риска от предприемане на военни конфликти от страна на големите сили. Повечето от тях се ангажират в операции за влияние, корпоративен шпионаж и кибератаки, които им позволяват да постигат цели, без да рискуват разрушителни войни.
Централното предизвикателство за сигурността е как да не се позволи геополитическото състезание между Съединените щати и Китай да подкопае икономическото сътрудничество, от което зависят техният просперитет и глобалната икономика.
Дългосрочната стабилност остава застрашена от нарастващите климатични промени, които бяха игнорирани в полза на краткосрочни икономически ползи. Технологичните иновации и икономическият просперитет подведоха лидерите да вярват, че могат да отлагат взимането на трудни решения за климатичните промени. Много европейци имат неприятното чувство, че са притиснати между две суперсили в нова студена война. Те знаят, че отчасти Китай е виновен за това. Но виждат и САЩ като еднакво виновни.
На повърхността, разбира се, воденият от САЩ трансатлантически алианс се справя с отговора на руската инвазия в Украйна много по-добре, отколкото можеше да се очаква. Проблемът е така нареченият „закон на силата – геополитическа редакция“, който означава, че приносът на 38-те страни, подкрепящи военните усилия на Украйна, не е нормално разпределен, а следва закона на силата. Грубо казано, има един много голям контрибутор и множество много малки. Много големият контрибутор, разбира се, са САЩ.
Според най-актуалните данни за двустранните ангажименти, предоставени от проследяване на подкрепата за Украйна, всички видове ангажименти на САЩ към Украйна (финансови, хуманитарни и военни), са седем пъти по-големи от тези на следващата по големина национална държава, която е Великобритания. Те са с 15% над общите ангажименти на всички членки на ЕС и институции, взети заедно. Ангажиментите на САЩ са 45% по-големи от тези на останалите 39 държави, взети заедно. С други думи, САЩ действително водят не само НАТО, но също и по-широката, неформална коалиция от проукраински държави.
САЩ носят товара, както обикновено (Графика)
Не са включени 24 страни, всяка от които е отделила по-малко от общо 900 милиона евро във финансова, военна и хуманитарна помощ
Причината това да е проблем – в противовес на присъщата характеристика на лидерството на САЩ – е, че прави всяко ръководено от САЩ усилие в чужбина силно зависимо от подкрепата на американските гласоподаватели. А те са непостоянни, особено когато усещат, че Чичо Сам е яхнат от шайка гратисчии. Почти 60 години след публикуването на „Трудно партньорство“ на Хенри Кисинджър, затруднението продължава да бъде в това, че американските партньори плащат диспропорционален дял от цената за отбрана на Европа.
Точно сега, вече 15 месеца във войната в Украйна, американското общество все още е на борда. Според скорошно допитване на Harvard Harris само 23% смятат, че администрацията на президента Джо Байдън е направила „твърде много“ за противодействие на Русия в Украйна. Само 15 % от американците мислят, че администрацията на президента Байдън е прекалено твърда в политиката си спрямо Китай. Но историята ни учи, че тези дялове могат да се увеличат бързо, особено ако икономическите времена станат по-трудни и с наближаването на президентските избори.
Това ни води до въпроса за икономическото лидерство на САЩ. Докато американската икономика се справя по-добре от тази на съюзниците и съперниците ѝ, Вашингтон може да си позволи да води по начина, който сега наблюдаваме в Украйна. На повърхността, още веднъж, нещата изглеждат добре. The Economist например смята, че САЩ са „на върха“, а „пикът на Китай“ наближава.
Но при по-близко вглеждане нещата не са толкова розови. Най-малкото, както политическата класа ни напомни с неотдавнашната си игра на сплашване за тавана на дълга, американските публични финанси не са на устойчив път. Предвижда се през следващите десет години федералният дефицит да надхвърли 5% от БВП, като през 2033 г. достигне 7,3 процента. Траекторията вероятно ще бъде още по-лоша, отколкото прогнозира бюджетната служба на Конгреса, тъй като през последните 20 години тя постоянно подценява нарастването на съотношението на дълга към БВП. Обслужването на дълга се очаква да надхвърли разходите за отбрана през 2029 година. Аз очаквам да е по-скоро от това. Историята на предишни империи, които са харчили повече за лихвени плащания, отколкото за национална сигурност, не е окуражаваща. Американците все още плащат висока цена и за грубата грешка в монетарната политика на Федералния резерв, който проспа съживяването на инфлацията през 2021 г. и първите месеци на 2022 година. Инфлацията сега отива надолу, със сигурност, но не до целта от 2% на Федералния резерв.
Фактът, че основният годишен лихвен процент от 4% и базовият лихвен процент от 5,3% бяха счетени за достатъчно добри, за да оправдаят пауза – преименувана на „прескачане“ – в цикъла на повишенията миналата седмица, говори сам за себе си. Доверието към ФЕД за целта им от 2% средна инфлация е на косъм.
Нито един икономист не може изцяло да обясни защо затягане на паричната политика с 525 базисни пункта от началото на миналата година не оказа по-голямо въздействие.
Силата на пазара на труда и устойчивостта на потребителите са удивителни. През април имаше 10,1 милиона свободни работни места в сравнение с 9,7 милиона през март което далеч надхвърляше 5,7 милиона безработни американци през този месец. Средното почасово заплащане нарасна с 4,3% през май в сравнение с предходната година.
Част от обяснението е продължаващата политика на икономическо стимулиране, която води администрацията на Байдън, сега също преименувана на „индустриална стратегия“. По думите на финансиста и коментатор Стийв Ратнър, „Америка преживява бум в строителството на фабрики“, като реалните разходи за промишлено строителство достигнаха 190 милиарда долара през май. Това е част от сумата, която се получава от около 1,2 трилиона долара субсидии за инфраструктурни проекти, приблизително същата сума за зелени субсидии и 39 милиарда долара субсидии за производство на полупроводници.
Със спадането на инфлацията и процъфтяването на икономиката, благодарение на политиките на вездесъщото правителство, в които демократите за последно вярваха, когато Байдън беше млад сенатор, можеше да се очаква, че обществото ще е във възторг. Но нито едно добро не остава ненаказано в тази неблагодарна долина на сълзите – индексът на Галъп за икономическо доверие в момента е на най-ниското си ниво от февруари 2009 година. Наистина, с 42% рейтинг на одобрение, Джо Байдън се справя по-добре от Джими Картър на същия етап от единствения си президентски мандат (през май 1979 г. Картър е имал 28% одобрение според Галъп). Но Байдън се справя по-зле от Джералд Форд и Джордж У. Буш – двама други президенти, които не успяха да си осигурят преизбиране.
Има ли САЩ лидерска стратегия? В колонката си миналия месец аз обсъдих речта на съветника по Национална сигурност Джейк Съливан в Института Брукинг, където той изложи „външната политика за средната класа“ в пет стъпки. Ключова част от тази реч обяснява защо новата индустриална стратегия на САЩ не представлява заплаха за американските съюзници, понеже те са насърчавани да последват американския пример. Той намекна и че същото важи и за ограничаването на технологичната преднина над Китай в „малък двор с висока ограда“.
Официално САЩ и ЕС са на едно мнение, когато става въпрос за „премахване на риска“ в техните икономически отношения с Китай. Но в частен план европейците имат своите съмнения. Първо, те виждат Закона за намаляване на инфлацията като „Америка на първо място – Байдън издание“. Второ, те знаят, че високата ограда на Съливан ги оставя извън състезанието за изкуствен интелект (освен може би като регулатор). Трето, те се тревожат за непредвидените последствия от всичко, в което се изразява политиката на САЩ за технологично ограничаване на Китай.
Никой, с когото говорих в Европа, нямаше големи очаквания от сегашните усилия на Вашингтон за „размразяване“ на новата студена война с Китай (както се изрази Байдън на срещата на Г-7 в Хирошима миналия месец). Да, Съливан наскоро се срещна във Виена с Уанг И, китайският външен министър. Да, шефът на ЦРУ Уилям Бърнс направи тайно пътуване до Пекин за среща с партньорите си от китайското разузнаване. И да, държавният секретар Антъни Блинкен има срещи в Пекин този уикенд, въпреки че към момента на писане на този материал още не е ясно с кого.
Но китайският министър на отбраната Ли Шангфу подчертано отказа да води разговори с американския си колега Лойд Остин по време на Диалога в Шангри-Ла, Сингапур, преди две седмици. В речта си на събитието Остин предупреди, че конфликт за Тайван ще бъде „опустошителен…, засягайки глобалната икономика по начин, който не можем да си представим“ и повтори призива си за повече комуникация между военните на двете суперсили.
Но Ли, който все още е под американски санкции, наложени му през 2018 г., не беше заинтересован. В речта си в Шангри-Ла той отправи шокиращо остра критика към САЩ („някаква страна“) за това, че „умишлено се намесват във вътрешните работи и въпроси на други страни… и често прибягват до едностранни санкции“. Ценен цитат: „Когато ни посещават приятели, ние ги посрещаме с хубаво вино. Когато дойдат чакали и вълци, ще ги посрещнем с пушки.“ Да, известно размразяване.
Единственото логично заключение за американските бизнеси е да излязат от Китай – не само да намалят риска, но да се отделят. Няма друг начин да се интерпретира съобщението на гиганта в рисковия капитал Sequoia миналата седмица, че се разделя на три отделни дружества: Sequoia в САЩ, Hong Shan в Китай и Peak XV Partners в Индия. Когато конкурентната VC фирма Andreessen Horowitz, съобщи, че ще приоритизира инвестирането в „американската динамика“ и работата „в национален интерес“, разбираме накъде отиват нещата.
Проблемът за европейските и азиатските съюзници е, че е много трудно да се направи отделяне от Китай. Само помислете, както посочих преди две седмици, за огромните инвестиции, които европейските автомобилни производители направиха в китайски фабрики за електрически автомобили.
Добър въпрос за лидерството на Америка е: Кой не ни следва? Картата на коалицията на 38-те проукраински страни изглежда повече или по-малко позната – като цяло това са Северна Америка, Западна Европа, Япония и Антиподите. С езика на геополитиката, развит през последното столетие от Халфорд Дж. Макиндър и Николас Дж. Спайкман, това е Римленд, в противовес на Евразийския хартленд, който се проститра от пропитите с кръв и наводнени бойни полета на Днепър до сега скучните и отчайващи улици на Хонг Конг; от затворническите колонии на изток от Москва до трудовите лагери в Синцян, през бесилките на Техеран. (Моят колега от Bloomberg Opinion проницателно видя новото значение на Макиндер преди две години.)
„Оста на злото“ от 2002 г. – Иран, Ирак и Северна Корея – е авторова художествена измислица. „Оста на недоброжелателността“ от 2023 г. – Китай, Русия, Иран – е реалност.
Съветникът по национална сигурност на Джими Картър Збигнев Бжежински не беше Кисинджър, но все пак беше доста добър. В „Голямата шахматна дъска“ той ни предупреди:
„Потенциално най-опасният сценарий би бил голяма коалиция между Китай, Русия и може би Иран, една „антихегемонична“ коалиция, обединена не от идеология, но от допълващи оплаквания. Тя би била реминисценция на мащаба и обхвата на някогашната заплаха от Сино-Съветския блок, само че този път Китай вероятно ще бъде лидерът, а Русия ще бъде последовател. Предотвратяването на такова събитие, колкото и далечно да изглежда то, ще изиксва демонстрация на американското геостратегическо умение едновременно в западния, източния и южния периметър на Евразия.“
За много страни по света това умение е забележимо основно с липсата си. Поради това все повече от тях нямат охота да следват американския лидер. Коен – преди в Google, сега в Goldman Sachs – съвсем наскоро публикува брилянтно есе „Възходът на държавата на геополитическите колебания“ (моята версия, представена на конференцията на Института „Милкен“ миналия месец, беше „полигамната студена война“), което идентифицира четири отделни категории:
1. Страни с конкурентно предимство във важни аспекти от глобалната верига на доставки, като Индия, Бразилия, Мароко, Индонезия, Чили, Гвиана.
2. Държави, които са уникално подходящи за приятелско акостиране, разполагане и стоене в близост, като Виетнам, Мексико, Канада.
3. Страни с диспропорционално количество капитал и желание да го разполагат по света, като страните от Залива, Норвегия, Сингапур.
4. Страни с развити икономики и лидери с глобална визия, която преследват в рамките на определени ограничения, като Германия, Франция, Южна Корея.
През Студената война държави като Индия и Югославия се обявяваха за несъгласни, не дължащи лоялност нито на САЩ, нито на СССР. Днешните колебаещи се държави, твърди Коен, „често избират многостранно съгласие – стратегия, която ще ги направи изключително важни и понякога непредсказуеми сили.“
Изпитах тези идеи в Париж по време на разговори, в които участваха и двама от съветниците на президента Еманюел Макрон. Ако предположим, че започне война между САЩ и Китай за Тайван, попитах аз, на кого може да разчита Вашингтон? „Япония, Великобритания, Австралия. Може би Канада. Това е“, беше един от отговорите.
Бях още по-изненадан от песимизма относно Украйна. „Ако Тръмп спечели през ноември следващата година“, предположих аз, „тогава Зеленски е свършен“. „Той е свършен каквото и да става“, отговори друг от събеседниците ми. „Украйна не може да си върне черноморското крайбрежие, което загуби“ – така наречения сухопътен мост към Крим. „Така че войната на практика свърши и Путин победи.“
Подобни разговори разкриват една Европа, разкъсвана между познатата сигурност на трансатлантическия алианс и икономическия личен интерес, който трудно се покрива с този на САЩ. И ако мислите, че Париж е колеблив, каня ви да посетите Берлин. Там бързо ще видите, че Германия – сега в рецесия и с крайнодясната „Алтернатива за Германия“, набрала рекордните 20% в последното проучване на YouGov – изпуска нервите си не само относно войната в Украйна, но и за преминаването към зелена енергия.
Други скорошни допитвания също са проясняващи. Европейският съвет по външни отношения направи допитване до европейските избиратели как би трябвало да отговорят страните им на потенциална война между САЩ и Китай за Тайван. Около 60% от германците избират неутралитет и само 23% искат Германия да подкрепи САЩ. А ако Китай започне открито да доставя оръжие и амуниции на Русия? Само 37% от германците биха подкрепили налагане на санкции на Китай.
Съюзници, но само в добро?
Възгледите на европейците за отговора на техните страни на потенциален конфликт между САЩ и Китай за Тайван (графика)
Онлайн проучване, проведено между 4-20 април в 11 държави от ЕС между общо 16 168 респонденти от национално представителни извадки
Колкото до климатичните промени, имаме типичен пример на принципа на св. Августин: „Дай ми целомъдрие и непорочност, но не сега“. Около три четвърти от европейците искат правителствата им да засаждат повече дървета или да им плащат субсидии, за да направят домовете си енергийно по-ефективни, според ново проучване на YouGov в седем европейски държави. Но само около 20% от германците са склонни самите те да преминат на електрически коли или биха подкрепили забрана за продажба на бензинови и дизелови коли.
Американско лидерство би било наистина добра идея. Едно пътуване до Европа подкопава вярата в него. Това отчасти се дължи на залязващата достоверност на рейгъновия „блестящ град на хълма“ като модел за подражание – разбираемо, при положение, че един бивш президент ще трябва да спечели изборите догодина, за да избегне влизане в затвора.
Но има нещо, което работи по-дълбоко. САЩ днес са безспорен лидер на спайкмановия Римленд срещу Евразийския хартленд, почти както беше през 1950-те години. Но Рим е някак по-тънък, отколкото беше тогава. И днес показва първите обезпокоителни признаци на пропукване.
Найл Фъргюсън е колумнист на Bloomberg Opinion. Той е старши сътрудник на Milbank Family към института Хувър на университета Станфорд и писател. Последната му книга е „Съдбата: Политика на катастрофата“. Основател е на Greenmantle – консултантска фирма, на Four Winds Research, Hunting Tower за рисково капиталово партньорство, и филмовата компания Chimerica Media.
Източник: bloomberg.com
Превод за „Гласове“: Екатерина Грънчарова